Когато човек е гневен, той не знае какво прави. Често достига до състоянието на лудия в лудостта му. И това почти всички го знаят и се сещат за него, когато не са гневни. Но обхване ли ги този жесток порок - всичко забравят...
      Най-често хората оправдават своята раздразнителност със страданията и неудобствата, които преживяват. Животът днес е труден, особено за нас, които сме напуснали родната си страна и сме дошли да работим на ново място, в Америка, където всеки ден от живота е истинска борба. Живеем в Чикаго, един от градовете по света, където най-трудно можеш да поспреш, да се огледаш, където нямаш нито минута покой.
      Човек често оправдава собствената си склонност да се гневи и кара с близките си с това, че те - близките му - имат труден характер и точно те са лошите.
      Сигурно е, че тези причини много често съществуват. Но трябва ли, ако си паднал във водата, да кажеш, че водата е виновна, да почнеш да я проклинаш, вместо разумно да потърсиш път към спасението, а не да се оставиш на течението и да се удавиш?
      Човек трябва да се спаси от своя гняв, да го изгони от себе си.
      За съжаление той най-често излива гнева си върху околните. Стига се дотам, че най-близките ти хора един ден се превръщат в най-големите ти врагове - до тук може да стигне в съзнанието си гневливият човек!
      Гневът, избухливостта, грубостта са първопричина за разрушени семейства, за погубен живот. Караниците за дребни неща ожесточават сърцата дори на хора, които много са се обичали преди. Гневливият и брутален човек не поправя проблемите, заради които е избухнал. Напротив - само предизвиква в отговор ненавист у човека, с който влиза в конфликт.
      Библията ни съветва "...да бъдем кротки към хората, но войнствени към нашия враг, тъй като именно в това се състои естествената употреба на гнева - враждебно да се противим на древната змия".
      Гневливият човек обикновено е и злопаметен и той събира постоянно в душата си все нови и нови "причини" да бъде груб към околните. Такъв човек не може никога да почувства радостта на живота, защото той намира дори във всеки хубав момент нещо, което "не му харесва" и последствията са като от разходката на слон в стъкларски магазин.
      Разбира се, човек не трябва в името на добрите отношения да приема всичко, каквото му казват и каквото вършат другите с усмивка или с мълчаливо съгласие. Той е длъжен да каже своето мнение, да влезе в спор, ако трябва. Но този спор да бъде без гняв и ожесточение. И стремежът е да се докаже правотата в конкретното дело. Не да се изтъкне собствения ум и глупостта на опонента, не да се показва собственото превъзходство и власт над другия.
      Истина е, че в живота всеки може да съгреши и нанесе обида на ближния си - от заблуда, от нещастно стечение на обстоятелствата и пр. Тогава идва моментът да се смириш и да поискаш прошка.
      Условията, при които живеем ние, емигрантите, често са много притеснителни, понякога в едно жилище се събират мнозина съквартиранти коренно различни по произход, минало, по възпитание, по характер, образование и пр. Случва се да живеят заедно две семейства. Съжителстват дори по няколко души в една стая... Най-често ползуват една кухня, един хол. Там е най-лесно дяволът да се всели невидимо сред тях и да всява разпри, омраза, неприязън на едни към други. Злата сила подучва човек, че този до него се държи съвсем не така, както трябва, че той не те зачита, мисли само за себе си, гледа да те използва... Все ти да вършиш работата, а той нехае за общото жилище. Започва да ти се струва, че всяко негово действие е предизвикателство. Дяволът продължава да търси в сърцето на гневливия все нови и нови струни, които се поддават на внушението му... И идва момент, когато цялото същество на обсебения става отровено от омраза към ближния. В такива случаи човек е способен да направи голямо зло, голям грях да стори. Той може да наклевети ближния си, да го предаде или дори сам да се захване да раздава "правосъдие". И ако това стане под влиянието и на змията, която наричаме алкохол, наемният войник на дявола, тогава може да се стигне дори до кървава свада и убийство.
      Единственото спасение е, при каквито и условия да живеем, колкото и трудно да минават дните ни, да гоним дявола от сърцето си, да гоним недоброжелателните мисли и настроения, да пресичаме моментално изблиците на гняв.
      По-добре е да споделим с някого злобните мисли и чувства, които ни обземат, да отидем в Църквата и да се изповядаме. От това ще ни олекне, защото то е като да се изпусне вредната пара, която може да взриви съда, в който е затворена. От този, комуто сме разказали проблемите си, от свещеника, ако сме се изповядали, ще чуем и трезва преценка, която не е обременена от нашето озлобление. И това ще ни смири. Нашата болест няма да се развива повече.
      Често постъпваме другояче. Лютата ненавист ни кара да изгоним човека, когото сме намразили или сами да избягаме от него. Минават след това дни, месеци и години и става все по-трудно и по-трудно да се върнем към него и да се сдобрим. Така се реализират дяволските старания да се разрушава живота на хората и целия свят.
      Наближават празниците Рождество Христово и Нова година. Идват дните, в които човек поглежда назад в годината, която изпращаме и преценява доброто и лошото, които са съпътствали живота му. И преценява преди всичко себе си и своето поведение пред ближните, а не тяхното. Тогава разбира кога е бил неправ, за да поведе борба и стане по-добър - чрез покаяние, смирение, чиста изповед, благодатна любов към ближния. И това е пътят към спасението на всеки отделен човек, а погледнато глобално - и на цялото човечество.

Самуил КАВАРДЖИЕВ

Назад