Никога няма да забравя първия път, когато чух гласа и китарата на Джон Лий Хукър. Беше преди доста време в едно добре известно армейско поделение в Русе, където според военния жаргон се бяхме "скътали в лъскалното" /мястото, където войниците си лъскат обувките/.       Бяхме 5 човека, пакет "Арда" и един мъчително агонизиращ транзистор, а единствената ни цел в този момент беше да оцелеем в тотално побеснялата русенска зима, без да полудеем или умрем от студ.
      Имах още два часа преди да застъпя омразния наряд, когато лъскалното бе разтърсено от "Little girl, go back to school" на Джон Лий Хукър.
      Китарата и дрезгавият глас се допълваха по много особен, примитивен начин, създавайки звук, който не бях чувал: мистериозен, груб, агресивен, дори малко арогантен и въпреки това пълен с болка и емоция.
      Преди 11 години съдбата ме доведе в Америка и едно от първите неща, които направих, бе да се спусна по Highway-55 от Сейнт Луи през Мемфис и чак до Кларkсдейл, Мисисипи - люлка на блуса и родно място на Джон Лий Хукър. Уникалността на тази музика е в нейната географска зависимост, ако искате да разберете блуса напълно, трябва да слезнете по голямата мързелива Мисисипи и буквално да го попиете с всичките си сетива. Той е навсякъде: в напоените с пот и мъка памукови плантации, в гетата на Мемфис, в непоносимата влага, във всяко камъче на легендарната Бийл стриит и естествено в малката колиба до Кларkсдейл, където Джон Лий е роден и израснал с още 10 братя и сестри в зашеметяваща бедност.
      За съжаление мечтата ми да го видя на живо не се осъществи веднага. Музикантът беше на преклонна възраст и изявите му бяха много ограничени и локализирани предимно около дома му в Сан Франциско.
      Преди няколко години се наложи да карам чак до Северна Калифорния по работа и това безспорно бе едно от най-тежките ми пътувания из Америка. В Уайоминг, Юта и Невада ме валя унищожителен сняг, съпроводен със скандален вятър. В допълнение, веднага след Шейен ме спря полиция, за да обискират колата, оказа се, че двама авантюристично настроени затворници се измъкнали от затвора в Ларами и някой ги видял да влизат в подобна на моята кола. Изкараха ме на виелицата, докато обискираха колата, давайки ми възможност да се насладя на един безценен момент на вдъхновение, в който се родиха едни от най-възторжените и изобретателни псувни в историята на нецензурната семантика.
      Около 20 мили преди Лейк Тахо, Невада виелицата стана непоносима и един 18 колесен камион изгуби контрол, хидропланира точно пред мене и колата ми буквално влезна под него. В крайна сметка се отървахме и аз и колата, но когато най-после се добрах до Сан Франциско бях полужив, мръсен, подпухнал и с монументални сенки под очите. Въпреки това, дори без да си взема душ в хотела, отидох...
      Видях го - един от тези редки хора, които печелят вниманието ти със самото си присъствие, които имат магнетична аура и без да се налагат, притежават брутална сила. Тръпки ме побиват до ден днешен... Той изпълни само четири парчета: "Dimples", "Вооgiе Chillen", "Вооm, Вооm" и "Тhе Seven Son" на Уили Диkсън. Това беше примитивен, груб, неполиран, елементарен, неаранжиран, автентичен и пълен с очарователни грешки великолепен блус. Никога няма да го забравя, той беше седнал на стол, защото не го държаха 80-годишните му крака, но пръстите му се шляеха по китарата като осемнадесетгодишни хулигани, а гласът - гласът му си беше същият: никотинен, грапав и пълен с Мисисипи.
      Онази вечер излязох от Неговия бар във Филмор все още полужив, подпухнал, мръсен, с монументални сенки под очите, но с пет бири в корема и с огромна усмивка на лицето. Тази усмивка, която не можах да изтрия чак докато се върнах в Канзас Сити беше определено същата тази усмивка, която разпали цигарата "Арда" преди много години в "лъскалното" в Русе.

Иво ИВАНОВ

Назад