Миналата седмица прочетох статията
"Животът - жестока истина". Човек не може да не се стресне от
такова античовешко събитие - майка да убие своето дете, защото се бои,
че заради него ще бъде открита и депортирана. Защото е нелегална.
Това идва още веднъж да ни покаже
колко изкривено става нашето човешко общество, където хората са принудени
да забравят човешкото, вложеното у тях от Бога, за да живеят по някакви
други, нечовешки, даже и ненаписани, правила.
Нещо повече - няма закон, който
да не закриля майката и нейната рожба. Защо тогава страхът е толкова голям,
че тя стига моралното дъно, за да не я върнат в родината й? Толкова ли
е лошо, макар и да е тежко, след като има поне 6 милиона, които работят
и живеят в България?
Струва ми се, че каквото и да е
положението в родината ни, ако една жена убие детето си - за да не се
върне там - това може да означава само едно - че тази жена не може да
се нарече човек. Нейният път е единствено и само в ада. Няма извинение
за такова дело. Защото хиляди са майките, които загиват, за да спасят
децата си. Камо ли да ги убият - за да живеят в Италия и Америка и да
се хранят с готови хамбургери, вместо да готвят българските си манджи.
Да събират долари, които са сякаш всичко на тоя свят. Защото в България
нашите майки и бащи, милиони българи, живеят, по-добре или по-лошо от
"богатите" българо-американци.
Не смятам, че обществото е виновно,
за да се стигне до такъв случай. Но все пак хвала на италианците, които
са написали на толкова езици толкова много листовки и са ги залепили навсякъде
- да знаят майките, че когато са родили - те са защитени от законите на
страната, където живеят. Защитени са и от Божите закони.
Но нека и аз да ви разкажа подобен
случай, където майката, обаче, защити достойно своята рожба от грубостите
и нечовешкото поведение на човек, който носеше твърде малко в себе си
човещина.
Случи се в Чикаго. Бях още "млад
имигрант" и опознавах, доколкото може, живота в нашия град - на всяка
крачка различен, и добър и лош, и праведен и греховен.
Беше ранна утрин. Поддържах сгради
на улица "Кенмор" и често трябваше да се справям с различни
аварии. Звънна телефонът и ми казаха, че има повреда във водопровода.
Дойде един от босовете и ние, трима работници - имигранти, тръгнахме с
него към произшествието.
Влязохме във влажното и мрачно
мазе на сградата, открихме спуканата тръба, от която шуртеше вода и се
стичаше в канализацията. Като я спряхме и шумът замря - чухме от съседно
помещение, също толкова влажно и мрачно, детски плач. Отворихме вратата
и се стъписахме: в ъгъла седеше жена, чието тъмно лице едва се очертаваше
на светлината от една запалена свещ... В скута си държеше черно момиченце,
което тихо плачеше.
Момиченцето беше бебе на няколко
седмици и майката го кърмеше. Ние стояхме като вкаменени от тази мизерия,
която този млад живот не заслужаваше в никакъв случай.
Босът ни обаче беше много разгневен.
Той започна да гони жената с ураган от вулгарни думи - такива думи не
се пишат, само се казват и то - само от определени хора, белязани от дявола.
Жената стана, зави рожбата си с
някаква невероятно бяла и чиста завивка, контрастираща напълно с всичко
наоколо, и тръгна към изхода. На прага се спря, обърна се към нас и ни
погледна. Не каза нито дума. В погледа й имаше не омраза, имаше съжаление
към нас - една група нахранили се добре, наспали се добре в апартаментите
си, осигурени мъже. Мъже, които гонеха от последния приют майката, която
дава живот на човечеството.
Беше студен зимен ден. Когато се
окопитих, инстинктивно тръгнах след майката. Босът ни - и той за пръв
път бе смутен. Вдигаше рамене и сякаш се оправдаваше: какво щял да я прави,
неговото мазе не е родилен дом!
Излязох навън. Мокър сняг се сипеше
от небето. Улицата беше потънала в рядка, черна от замърсителите, каша.
Духаше студен и влажен вятър откъм езерото. Добрите хора се возеха на
топло в колите си. В неделя щяха да отидат на Църква - да опрости Бог
греховете им...
Нашият бос беше прав. Той гледаше
да угоди на наемателите - една жена, родила в мазето е позор за цялата
сграда.
А американският закон също защитава
живота на майката и на детето. Тази майка вероятно е могла да отиде в
родилния дом и, анонимно, ако иска, да роди своето дете. Би могла да го
отгледа сама или да го повери на държавата и обществото.
Но тя избира трудния път - да се
грижи сама за него. Това е майчиният инстинкт, който понякога избира по-опасното,
но по-близкото до сърцето на майката.
И ако сме хора и деца на Бога,
трябва да почувстваме това. И да помогнем дори на тези, които не просят.
Които не се възползват от помощите за бедни. Които не протягат ръка.
Има много хора около нас, които
живеят в нужда. И не подават ръка. Различни са техните нужди - може би
хляб, но може и човешка дума. Мнозина
се нуждаят от вярата, която ние можем да им вдъхнем. Други биха се спасили,
ако видят, че по света има и добри хора - не само такива, дето мамят,
лъжат, използуват силата си или ловкостта си, за да те ограбят... Познавам
много болни хора, които не пускат обявления по вестниците, за да събират
помощи за излекуването си. Те са не по-малко болни. И обществото ни трябва
да им се притече на помощ, без да чака те да коленичат за тази помощ.
Да виждаме винаги в ближния си
и неговата радост и неговата нужда. И да му подаваме десница. Такива,
вероятно, би трябвало да станем, след като има толкова много добре школувани
мъже, които ръководят обществото, толкова много църкви и Божи служители,
толкова много пари и богати хора по тази земя... Но това е най-трудното
- може да минат и стотици години, както са минали две хилядолетия досега,
от саможертвата на Христа до наши дни.
Самуил КАВАРДЖИЕВ
