Ама, ще кажете, какво ни интересува нас - ние нали сме в Америка?
      Не може да говорим така, защото колкото и да е закоравяло сърцето ни имаме си в България кой семейство, кой стари родители, кой приятели, кой спомени, дето не може да се изтрият от душата ни. А ако всичко това пък може да го изтрие - тогава за такъв човек не става дума и той няма смисъл да чете повече написаното или да мисли за българските избори сега. Сатаната нему е взел душата, а за хората без душа няма вече нито мъка, нито радост, няма живот и няма спасение. Има само пустота и черният ад, който идва...
      Не съм и съгласен с тия дето ни виждат от България като плъховете, първи бягащи от потъващия кораб. Истината е, че тука сме дошли не от добро. Дошли сме прогонени от злото, което не можахме да спрем в родината си. Защото ние, обикновените хора, не бяхме заедно в решителния момент, когато свободата се яви на хоризонта, а ние я дадохме в ръцете на други. Те я превърнаха в свободия за себе си и в глад за нас, за нормалните хора, които разединени, не успяхме да спрем грабежа.
      Тогава бяхме виновни. А не след това - когато подгонени от немотията напуснахме България. Напуснахме я, за да пращаме от Америка хляб на децата си, да изплащаме тока и парното на бащи и майки, да ги осигуряваме с храна, която стана по-скъпа и от храната в Америка, където хората получават 15-20 пъти повече пари отколкото у нас. "Кръв капе от сърцето ми - каза мой приятел миналата неделя, - като чета, че за кило домати спекуланти искали 8 лева! И да знаеш - тия 8 лева не влизат в джоба на селянина, дето ги е отгледал."
      Ние не сме егоисти, мислещи само за себе си, като сме напуснали България. Благодарение и на милионите имигранти България и българите досега са оцелели по някакъв начин.
      Но може ли това да продължи вечно? Може ли ние да не се интересуваме как до променим това - да дойде времето, когато в родината ни ще може да се живее нормално и почтено? Нямаме ли право, както се грижим за България с парите си, така да се погрижим и за нея с правото си да гласуваме? И ако някой ни осигурява това право - защо да го пренебрегнем?

      Не, ние в Чикаго, в Америка или където и да е по света, не можем да стоим със скръстени ръце, докато други вършат тази спешна, належаща, не търпяща отлагане работа - избирането на достойни хора, които да управляват родината ни в следващите четири години!
      Така мисля като човек, родил се в Родопите и свикнал да живее не само със собствените си интереси, да работи не само за себе си, а да е със своя род, със своето село, със своите събратя винаги, когато има да се върши обща работа.
      Помня един случай, за който се говореше в моя край. Запалила се вилата на софиянец, който дошъл със семейството си да празнува в нея Нова година. Постояли, постояли, нещо не им харесало и си тръгнали обратно да празнуват в София. Но оставили незагасен огън в камината, който през комина се добрал до дървения таван и всичко пламнало...
      Изскочили, баш пред новогодишната нощ, комшиите от съседните вили, които били близко до огъня, и се хвърлили с кофи и тенджери да гасят пожара... Извикали и пожарната от града, но тя заседнала в преспите. Нищо не помагало.
      Подали глава от прозорците и хора от вилната зона, за които опасността не била толкова голяма, гледали от там и цъкали с език, но нали са с нови дрехи, а навън - сняг, лапавица, че и черни сажди от пожара, който падат право на главата ти... Та се чудели какво да сторят. Пък нали и не гори тяхната къща... Както не гори и нашето в Америка, ако нещо тлее в България.
      И точно в момента на пълно отчаяние изведнъж от близкия рид се спуснали пеша по хлъзгавото нанадолнище десетина българи и помаци от съседното село - все майстори строили къщи за хората - с брадви и тесли, дървосекачи - с триони, земеделци - с търнокопи и лостове, хора с по две златни ръце и с голямо, човешко сърце. Били хора, ходещи на две места да четат своите молитви, но пращащи молитвите си на Бога на Доброто и на Човешкия род. Дошли стегнати, набързо нахлупили по някоя работническа каска на глава, така както се ходи на война или на станала беля.
      Работили час - два, битката с човешката злина била сериозна, но накрая огънят се предал, угаснал, в падналата мрачина опушените спасители изглеждали като дошли от друг свят същества, а хората, чиито къщи били спасени, стояли безмълвно, като изумени от този физически и още повече духовен жест на Човешкото у Човеците.
      - Е, хайде сега, останете си със здраве! - рекъл на смълчаните хора най-старият от спасителната чета и те си тръгнали - нагоре по склона, за да превалят баира и да се приберат в своето село.
      Никой така и не разбрал как са разбрали за пожара, как са се събрали, как са тръгнали и как са дошли... Ясно било само това, защо са дошли.
      Е, ние ли сега няма да се интересуваме какво става в България, където сме родени и където живеят наши родни и познати хора?
      Не искам да кажа, че България сега гори. Искам да кажа, че България има пред себе си по-добър живот от този досега. И с тази надежда да помогнем - със силите и с трезвия си избор.

      Не са прави тези, които смятат, че като сме се "спасили" в чужбина, ние сме станали други хора и вече не се интересуваме от       Родината си. Може и да има такива хора но много, много повече са тези, които на забравят България.

      Помня как и един наш общ познат, журналист, разказваше, че в българската църква в Мелбърн срещнал наш сънародник от Родопите, който издържал целогодишно цялото си село, в което останали само 76 човека, все възрастни хора, чийто стари кости вече не ставали за труд като в младините, когато те пък се грижели за него и за децата като него. Момчето работело като строителен предприемач в Австралия и пращало целогодишно пари за хляб и храна, за ток и вода, за дърва и сол на вероятно последните, уви, обитатели на красивите родопски къщи на селото.
      Не пращал пари само за баща си и майка си. Пращал за всички. Спомагал за поминъка на всички в селото - без разлика на вяра, на години, на това от коя партия е и какво мисли за държавата и за самия него - "беглецът" от държавата.

      Това ли момче от Мелбърн няма право да гласува за бъдещето на своята България? Защото човек може да е в България и да не е българин, а може да е и през девет планини и морета и пак да бъде Българин.

      Затова и ми се иска да кажа на някои, които в разпалените разговори покрай изборите, без да помислят, се люшкат ту в едната страна, ту в другата.
      Чух един да казва, че няма да гласува за никого, защото досега не бил видял добро от никого. Дори и да е така - не е ли отговорен и той, че не е помогнал с гласа си неговите деца да видят в бъдеще добро? И после как е получил образование, кой го е лекувал в България, как е направил къща, как е създал семейство? Можел ли е той да направи това, ако хиляди хора преди него не са работили, за да създадат училища, да направят лекарства, да му направят самолета, с който е дошъл през океана в Америка?
      Може ли човек да зачертае всичко това, и ако го направи, не се ли смята той за чудо на природата, което въпреки всичко има кола, къща, храни се добре, слуша музика, гледа телевизия...
      Друг казва, че няма да гласува, защото не бил виновен за беднотията, която задушавала България и не искал да има нищо общо с това. Но може ли човек да не гаси пожара у дома си с извинението, че не той го е запалил?
      Чул съм и познавам българи в Америка, които помагат на нашите сънародници с всичко което могат. Едни събират компютри и дрехи и ги пращат в училища и домове за сираци, други ангажират авторитета си в американски институции за даване стипендии на български студенти и специализации. Не можеш да кажеш за такива хора, че нямат моралното право да гласуват, защото са с двойно гражданство.

      Не може също да обвиняваме в партизанщина правителството на България, че полага точно сега толкова много грижи, за да могат повече българи в чужбина да гласуват. И не е права тази сметка, дето се прави, че се давали еди колко си милиона за еди колко си /малко/ гласове. Защото тези дадени пари сега са като хвърленото семе в нивата. Не може да искаме да го ядем още на следващия ден. То трябва да порасте, да узрее и да даде плод. И тези грижи, които държавата полага сега за да ни активира колкото се може повече в чужбина и да ни приобщи към грижите на България, дават и ще дадат плодове и в бъдеще. Ние, българите в чужбина, трябва да се научим да гласуваме и да живеем колкото се може по-близко до проблемите на България.

      От друга страна не трябва да се отива и в другата крайност. Някой казват, възможно е и да го мислят, че в чужбина били най-способните и най-умните българи. Това не е така. Да, в чужбина има и по-способни и по-умни българи, както и по-малко способни и по-малко надарени с ум наши сънародници. Също както и в България. Но едва ли българинът от Париж, Лондон или Чикаго, който твърди, че най-доброто от България сега е в чужбина, сам се намира сред тази категория, за която говори.

      Сигурно е, че не съм напълно прав във всичко, за което стана дума. Но така мисля и го казвам честно и от сърце. Без да търся изгоди и без да очаквам нещо повече от това, на което се надявам - че сега, с нашия общ избор, ще помогнем на страната ни да получи добро управление и да стане по-добра за всички нас.
И с тази мисъл ще отида да гласувам.

Самуил КАВАРДЖИЕВ

Назад