26 май 2005 г.

24 МАЙ Е ВЕЛИКДЕН ЗА ЕМИГРАНТИТЕ
На този празник всички българи чуваме гласа, който ни вика в родината

      Тук, в самото сърце на американския Среден Запад, без съмнение най-големите празници са 4 юли, Денят на благодарността и Коледа. За около стотина човека, живеещи в околността, обаче няма по-значим ден от 24 май. От години празникът на славянската писменост събира българите от близките градове в една от най-красивите местности, на ръба на живописно езеро. Много са погрешните убеждения и предразсъдъци за нашенци в чужбина. Истината е, че животът е сложен за всеки човек, откъснат от корена си. Не е вярно сляпото обобщение, че българите в чужбина се срамуват от народността си и са разяждани от завист към успехите на сънародниците си. Някои от най-щедрите, благонамерени и родолюбиви българи, които съм срещал, живеят именно тук. Може би духът на Странджата е намерил своите достойни наследници сред стотиците хиляди хъшове на ХХI век. Много неща се промениха през последните 15 години. Светът сякаш се смали, границите се разпаднаха, зелените карти заваляха и броят на българите в Америка нарасна няколко пъти. Това са все хора от най-различни поприща, произходи и занаяти. Учудваща е лекотата, с която българите намират общ език помежду си. Строители, учени, лекари и шофьори остават завинаги свързани благодарение на невидимата нишка с Родината. За съжаление малко по малко ежедневието, грижите и работата като че ли все повече ни отделят един от друг. На 24 май обаче съотечествениците ни тук оставят всичко останало, за да почетат всичко, свързано с България. В този ден около езерото гърми българска музика, вятърът се блъска в родния трибагреник, а по моравите се носят диви ръченици.
      Това е денят, в който се отдаваме на спомени и мисли за това вълшебно парче земя, което ще ни вика да се върнем до края на дните ни. Българинът е орисан да го чува независимо колко океани и планини застават между него и отечеството му. Който веднъж е имал възможността да се гмурне в прелестите на Родопите, да чуе песните на Тракия или да остави мързеливо падащия рилски сняг да се топи върху лицето му, е обречен завинаги да носи България със себе си по света. Никога няма да забравя студения януарски ден през 1990 година на летище София. Въпреки че отлетях през океана в търсене на нов живот, част от мен отказа да се качи на самолета. И остана завинаги в България. Това беше една болезнена раздяла със самия себе си, която продължава да ме терзае до ден днешен. Независимо от обстоятелствата всяко лято и аз, и децата ми намираме начин да посетим родината. Дъщеря ми Алина е на десет години, но вече е била 11 пъти в България. Това в никакъв случай не е изключение. Повечето българи, които познавам, правят всичко възможно да се връщат, колкото се може по-често и да възпитават обичта към България в поколението си. Тъжно е, че толкова много млади сънародници дори днес имат за цел да напуснат страната си. Човек рядко осъзнава какво има, преди да го е загубил.
      През годините в странство сам срещал много българи тук, които съществуват в състояние на постоянна безтегловност. Вечно неспокойни, вечно търсещи. Дори тези, които са намерили успех и благополучие, продължават упорито да търсят нещо. Може би някаква истина, а може би просто себе си. Преди няколко години около Коледа през града ни мина Ваня Костова и около 50 българи веднага се събраха в дома ми, за да се запознаят с великолепната певица. В даден миг Ваня сякаш усети някакво силно, неизречено желание в претъпканата гостна и внезапно запя "Облаче лe, бяло". Така, както само тя може - хем силно, хем нежно, без никакво усилие. И на самия ръб на въздишката. Всички притихнахме и оставихме прелестният й глас да грабне душите ни и да ни отведе обратно към търкалящите се родопски хълмове, към най-синьото небе на този грешен свят.
      До ден днешен не съм чувал по-прекрасна песен, но въпреки това нямаше ръкопляскания. Надявам се тази чудесна жена да ни е простила за това. Дано да е разбрала колко опустошително силна е била песента й.
      Да, има неща на този свят, пред които времето и разстоянието са безсилни.
      Може би затова всяка година намирам начин да се върна в България. За да не забравям точно откъде сам дошъл и на кого дължа всичко, което съм постигнал. За да почерпя сили от земята си. За да науча децата си на несравнимия български език. За да даря и тях с възможността да осъзнаят саможертвата на Левски, Ботев и всички останали български мъченици. За да прегърна родителите си. И, разбира се, за да посетя сърцето си, което завинаги ще ме чака на летище София.
      24 май е голям ден за българите тук. Дори тези, които не успяват да дойдат на езерото, за да празнуват, намират начин да го отбележат. Някои отново отварят отдавна прочетена българска книга. Други спретват ръкави, за да омесят любимата баница. Трети канят приятели, за да отворят дълго пазеното шише с люта ракия. Познавам дори един широкодушен българин, който на този ден поправя колите на сънародниците си без пари.
      Ето че тази година аз също намерих начин да отбележа 24 май по своему. Завършвайки цялото това писание, без да използвам нито една чуждица.

Иво Иванов
Канзас, САЩ

Назад

Св. Св. Кирил и Методий

Интернет дизайн