Олга Шурбанова е музикант по професия и писател по призвание. Една от най-авторитетните ни музикални критици, тя има издадени и 5 белетристични книги: "Когато Париж беше твой" - 1977, "Накажи ме с любов" - 1989, "Само душата" - 1999, "Лично време" - 2002, "Вкус на Моцарт" - 2005.
      Като главен редактор на списание "Ек", културен двумесечник за българите в чужбина, тя е съставител и автор на 67 отпечатани и разпространени в цял свят книжки, както и на сборника "Автономията живот" - 1997. Това са диалози с бележити българи зад граница.
      Нейни литературни творби са публикувани във всички специализирани издания - някои са преведени на полски, немски, английски.

      В този труден век, когато милиони хора се преместват от своята родина към новата си съдба по други места, мисията на емигрантското слово - да държи високо духът и достойнството на хората, които са принудени да променят живота си, е особено отговорна. За да бъде тази промяна към по-добро.

      Кога и как беше създадено списанието?
      Когато през 1993 г. писателят и драматургът Георги Данаилов оглави новосъздадената Агенция за българите в чужбина и взе да набира екипа си, той подходи според личното си виждане за екип, а то означаваше "чета" - нещо като тази на поборниците ни за Освобождението, нещо като "солунските съзаклятници", описани в собствената му пиеса: "група млади хора, нетърпеливи, всеотдайни, жертвоготовни", нещо като трупа с внушеното й също от него чувство за мисия. Е, не всички бяхме толкова млади, но определено се чувствахме такива!... Той припряно делово ме уведоми, че съм назначена да правя списание и ме изпрати с думите: "Мислете за образа на новото списание, мразя думата концепция!"
      Първият брой на "Ек" направих сама (той излезе през януари 1994), но вторият вече имаше и двама редактори - психолога Стоян Грозлеков и филолога Емил Иванов (които, за мое съжаление, днес също са българи в чужбина...) Сега е много модна думата екип. Е, ние станахме екип (пожелавам го всекиму!), просто защото се харесахме и се заселихме в една стая. Данаилов - човек творец, ни даде волността да творим. Получихме онова висше благо да правим нещата като за себе си, по наш усет и угода. Да откривателстваме с всеки следващ брой, обзети от свободата на избора си и същевременно страшно отговорни пред нея. Издирвахме адреси на сънародници чрез лични връзки и на приятели (защото старият комитет си отнесе и пасивите, и активите), взехме да получаваме писма от разни краища на света, в които ни питаха и това: "Вие какви сте? Същите ли като ония?"… И нямаше как да докажем, че сме различни, освен чрез самия облик на списанието, което беше най-сигурният атестат за другостта.
      После щяха да дойдат знаменателните ни срещи в редакцията с българи, които се връщаха в отечеството след десетилетия принудително изгнание и които не се бояха да изрекат най-съкровените си изповеди пред микрофона на "Ек". Сред тях имаше почти легендарни личности, до които не сме и помисляли, че ще се докоснем и които познавахме единствено от емисиите на "Свободна Европа" и от разнасяната от ухо на ухо "вражеска" информация. Така се роди и идеята за обединяване на тези интервюта - своеобразна мемоаристика в отделна книга, която екипът на списанието изготви и публикува през 1997 г. с благословията на тогавашния председател на агенцията проф. Вера Мутафчиева под заглавието "Автономията живот" - диалози с 23-ма бележити българи. Сборникът имаше силен отзвук - главно в средите на сънародниците ни, защото оскъдният му тираж почти не стигна до родния пазар.
      А списанието стана поле за изява на личности в една или друга област на духовния живот тук и навън, заловихме се да изравяме забравени страници от националната ни история, отминавани или заклеймени доскоро имена и заглавия от светилищата на българската свяст и същевременно да издирваме новото и провокативното, случващо се с българите днес у нас и навсякъде, където е проникнала частица от корена ни. Читателите сами ни подсказваха една или друга скрита пътечка по избрания друм на "Ек". Насърчаваха ни в собственото ни убеждение, че това, с което сме се заели, си струва и горчивините, и сладостта. Покрай многото изключително ласкави, трогателни отзиви за списанието никога няма да забравя изреченото от познатия на всички поет, публицист и народовед Христо Огнянов: "Ние трябва да заинтересуваме европейските народи с нашата история, култура, език, литература, с богатото ни народно творчество. Едно ще кажа от опит през моя дълъг престой на Запад: нищо да не мирише на простовата пропаганда, каквато се развиваше от комунистическия режим, изобщо на никаква пропаганда. Казвал съм и в разговори с колеги на Запад: ние трябва да пишем тъй, сякаш представяме пясъка на луната. Как? Един пример е списание "Ек"." И още: "Делото ви е дело Паисиевско. Лично аз чета списанието с дълбока признателност, "с молив в ръка" от начало докрай. С уважение и пожелания за бъдеща народополезна дейност."

      Какво бихте искали да научат българите зад граница от "Ек"?
      Ако трябва да го формулирам с едно изречение - "Ек" се опитва да изпише върху бялата страница онова, което наистина си струва да бъде написано. Една от главните цели на списанието е опазването на националната идентичност у сънародниците, избрали за свой дом чуждоземието. То се стреми да поддържа жив усета им за принадлежност към традицията, към духовното съобщие. И на първо място ратува за съхраняването на родния им език! В този смисъл с всеки брой "Ек" показва и една висока култура на езика.
      Три са основните компоненти, върху които се конструира изданието - памет, култура, настояще. Стремежът е избраните текстове и автори да обогатяват не само с информация, но и да активизират читателя към опознаване и осъзнаване на различните периоди и явления от историческото ни минало. Едно съзнателно обръщане главата назад, за да изживеем отново, ако не времето, то съдбата си. И ако възприемем сентенцията "Всеки народ е това, което е бил", сентенция, допаднала на "Ек", задължително се налага големият й мащаб - сверяване с онези значими величини, каквито са народностната ни природа, прозорливостта, устойчивостта, градивността и не на последно място - достойнството.
      Съвсем естествено в този контекст се вписват традицията и битът с техните особености и празници. Етнографските и изследователски материали разкриват народопсихологията с целия пословичен пиетет на българина към красивото, неговата нежност към истинското, способността му да се радва от самото съществуване на нещата, да се вмества в тях, да ги доизгражда и обогатява, да открива смисъла на живота в самия живот.
      И тъй като списанието е с предпочитания към духовните явления, съвсем законно полагаемото му се място заема и изкуството. В излезлите досега книжки са представени истински първенци, реализирали себе си у нас или в чужбина - от Борис Христов, Гяуров и Райна Кабаиванска до младите, заели места в най-реномираните световни оркестри и сцени - Веско Ашкенази, Красимира Стоянова, Веселина Кацарова.
      С най-доброто се представя и литературната ни класика, като не са пренебрегнати и значимите днес творци, сред тях и правещи първите си публични стъпки талантливи поети и белетристи.
      Насочено към определена общност читатели, списанието решава и конкретни практически задачи - помества материали за българските общности по света, информира за живота на дружествата на сънародниците ни по места, за създаването на нови организации, студентски асоциации, за инициирани от тях проекти и пр. Особено внимание е отделено на изявите на наши творци и учени, живеещи в чужбина. Представяни с техния разностранен обществен и естетически опит, те се явяват не само като личностно присъствие, но и като принос към националната ни култура.
      Списанието изпълнява и още една, много съществена роля - отивайки в чужбина, през погледа на своите читатели то съпоставя националната ни култура с културата на останалите народи. Търси отговора как се вписваме в европейските и световните измерения.

      На кого се дължи професионалният дизайн на "Ек"?
      Изборът на "лицето" на списанието също се вписва в цялостната идея за едно изискано културно издание. Обикновено произведенията на изобразителното изкуство при такъв род издания се използват като спомагателни елементи на оформлението. "Ек" им отрежда друга роля - и портретът, и пейзажът, и натюрмортът, жанровата живопис, скулптурата са със самостоятелно значение, засилено от самото запознаване с творците. А те също са елит - Владимир Димитров-Майстора, Никола Танев, Златю Бояджиев, Иван Ненов, Борис Димовски, Георги Чапкънов, Павел Койчев, Георги Божилов-Слона и много други. Естетските корици се възприемат като своеобразен каталог на разноцветната палитра на българските художници. Видът на "Ек" трябваше да отговаря на световните стандарти за качество - качество на стила, на оформлението и печата.
      През изтеклите години дизайнът на списанието се правеше от неслучайни професионалисти като Слав Даскалов, Стефан Вълев, сега Михаил Танев.

      Вие сте човекът, който списва "Ек". Но за читателите ще е интересно да научат, че всъщност по професия сте музикант, че сте една от най-авторитетните ни музикални критици, а също и писател - току-що излезе петата ви белетристична книга "Вкус на Моцарт".
      Какво е за вас музиката и как тя присъства в прозата ви?
      Аз наистина съм по-изявена като музикален критик, но това, че станах добър критик, предполагам се дължи и на постоянните ми, не толкова публични занимания с изящното слово. От друга страна, както в музиката едно от най-важните неща е чистата интонация, така и в литературата работата върху отстраняване на фалша е от първостепенно значение. Не по-маловажна е мелодиката на речта. И като че с годините тя все повече ме занимава, дори в някои от кратките ми разкази мисля, че се намесва поезията, а нали тя е най-близо до музиката с нейния ритъм, образ и чувство.     

      Може ли да се каже, че "Ек" отнема от времето ви за творчество?
      През последните 11, вече 12-а година имах щастието да правя това културно списание, което има вече 67 отпечатани книжки. Нека не прозвучи нескромно, но заниманията ми с "Ек" също са творческа работа, съчетаваща амплоато на "измисляч" и "правач" (използвам терминологията на един мой приятел композитор в Испания), така че не мога да се оплача от липса на авторска продуктивност, а и креативен тонус. Но затова пък никога не съм обичала да стоя под прожектора и предпочитам да наблюдавам света от своята си хралупа. Както го е казал поетът Стефан Гечев: "Когато ангелът след дълъг разговор/ запитал катеричката учуден/ откъде знае толкоз много тайни/, тя отговорила смутено:/ аз имам за приятел едно хралупесто дърво."

      Това ме подсеща да ви запитам какво влагате в понятието душа?
      И защо бяхте нарекли предпоследната си книга - "Само душата"...
      От една страна човек обръгва на всичко в този свят. Способен е да понесе и най-тежките удари. Но това не важи за душата. Тя е материята, където дори драскотините трудно зарастват, а от друга страна пък тя е нашето убежище, където като в ковчега на Ной се опитваме да съхраним нещата, необходими за спасението ни. Тя ни позволява, въпреки отлитащото време да останем деца - възторжени, влюбчиви, фантазьори, да можем да се покаем и да простим. Мисля, че това съм се опитала да вложа в книгата си "Само душата", а и не само в нея...

      С какво свързвате 24 май?
      Всеки от нас, българите, има една свидна, носталгична представа за 24 май, останала от детството. Това са първолаците, тръгнали на манифестация с бели блузи, плисирани полички и къси панталонки, стиснали връчени от майките им свежи китки в ръце, под ширнатите над редиците транспаранти с калиграфски изписаните АзБуки и, разбира се, ликовете на двамата братя - Кирил и Методий... Това са също и абитуриентите, строени за последно в двора на гимназията, огласящи с мутиращите си гласове простора чак до разтворените прозорци на опустелите класни стаи, които предават знамето на следващите випусници с едно нестихващо, преобръщащо сърцето "ура", това е рукналият изневиделица дъжд (почти не помня 24-и май без дъжд), това е най-вече разучаваният дни наред в часовете по пеене химн "Върви, народе възродени"..., който за първи път не звучи фалшиво, защото го пее целият площад, не, целият град!...
      А иначе, замисляме ли се какво е за нас писмеността? Може би само, когато някоя друга нация пробва да си присвои правото над нейните създатели, осъзнаваме колко богати, колко неизмеримо облагодетелствани сме от факта, че "и ний сме дали нещо на света"...

      Каква би искала да видиш България, ако можеш да промениш нещо?
      Първо - бих искала да я видя чиста. С измити улици, с кокетки градинки пред къщите и блоковете, ухаеща на цъфнали люляци, не на преливащи от контейнерите боклуци. С поддържани входове, с милеещи за общото (а значи и за своето!) благо стопани. Бих искала колите да получат подземните си гаражи, за да има място за пешеходците, на които сега са отнети и тротоарите. Бих искала дърветата, красящи някогашните идилични улици на София, да пораснат отново след безмилостното и безсмисленото им отсичане. Помните ли кестените със "запалените" им пролетни "свещи" по бул. "Скобелев", "Прага", а и на толкова други места? Бих искала просяците да изчезнат, да спрем да барикадираме вратите на жилищата си, хората да са спокойни за днешния, а и за утрешния си ден... Младите да намират реализация тук, а не извън отечеството си. Да имат самочувствието на европейци, защото са такива ("Ек" го показва с всичките си публикации!), а не защото ще ги припознават тепърва. Наскоро бях на екскурзия из България и си казвах - за кой ли път - че няма по-красиво място на земята, стига да отгледаме, да озарим тази красота... Дано!

Кина БЪГОВСКА