И аз както много от вас, макар и далеч от Родината следях с голям интерес подготовката и реализирането на инициативата “Най-дългото хоро на света”. Бях прочел почти всичко изписано за рекорда на страниците на нашата преса и Интернет, когато попаднах на този, според мен, най-вълнуващ репортаж от мястото на събитието, написан от непрофесионален автор - Станислав Георгиев, ученик от строителния техникум “Хр. Ботев”в София. Предоставям на вашето внимание материала със съвсем малки съкращения, като бих искал да поздравя от Чикаго автора и неговите преподаватели по литература г-н Пл. Йорданов и г-жа Шишкова за любовта им към България и нашия език.
П. Димитров - EUROCHICAGO.COM

      На площад “Александър Невски” пристигнах към 12:30 часа. Той бе почти празен, но разбира се, не както други дни. На сцената пред храма ансамблите вече бяха почнали своите представления. И след обявяването на всеки ансамбъл, водещия напомняше, че който иска да участва в хорото ще трябва да се регистрира на един от 24-те пункта разположени на входовете на големия площад.
      Беше почти два. Хората се увеличаваха, но най-вероятно не бяха повече от 2500 души, от които се бяха регистрирали едва 1300. А с 1300 човека рекордът не можеше да се подобри. За миг се разочаровах.
      Но само за миг! Защото по едно време усетих как ми става все по-тясно, та до там, че трябваше да моля хората да мръднат, за да се разминем. Както и да е - важното е, че площада започна да се пръска по шевовете. И то не кой да е площад, а самия “Александър Невски”.
      Храмът тържествуваше пред огромната тълпа. От онзи момент се заклех, че винаги ще си обичам родината. Сякаш господ избра да се съберем на това място. Защото “Александър Невски” е образец на безграничната сила на българския дух и на неугасващата му вяра в бога. Със своята 45 метрова камбанария, позлатените му кубета и величава архитектура, той е като сълза на бузата на вечността.
      Нека продължим нататък. По новините казаха, че хората, които се хванахме за хорото сме били 11 хиляди и няколко. Но истината е, че бяхме много, ама наистина много повече.Това бе така, защото имаше много хора, които не се бяха регистрирали, но играха с нас.
      ЕДИН ГОЛЯМ ПРАЗНИК ЗА СТОЛИЦАТА НА БЪЛГАРИЯ!
      През сцената минаха поне 50 ансамбъла. Имаше и ансамбли от чужди страни. Предимно от Сърбия. Но разбира се нито един от тях не можеше да се сравнява с нашите. Това беше като една красива приказка. Който не е бил може само да съжалява.
      Някъде към 3:00 ч. се появиха кукери, които бяха към един от самодейните състави на град Симитли. Хората само това и чакаха - да забият тъпаните. Въпреки, че хорото ще трябваше да почне в 4:30 софиянци го почнаха много по-рано.
      Развя се българския трибагреник. После още един и още един, и още един. Така докато тълпата от хора не заприлича на едно огромно знаме. Кукерите тръгнаха да обикалят храма. Направо жал ми стана за тях. Защото, както вече знаете, слънцето печеше много силно.
      Стана вече 3:45 и учениците от 144 СОУ "Народни Будители" започнаха да подканват всички да се хванат на общо хоро. Това подканване продължи до 4:15 някъде. Докато наблюдателите от комисията на “Гинес” не обявиха, че вече имаме рекорд за най-бързо подреждане.
      А всъщност то не беше толкова бързо, защото лесно ли се подрежда хоро с над 12 хиляди човека. Имаше репетиция, която показа, че не сме се наредили правилно, защото нашата редица ту тръгваше, ту спираше. Но пък, както каза една баба: "Вие ни пуснете хорото, пък ние ще се наредиме!". Така и стана. Репетицията свърши - всички си бяхме по местата. Единственото, което не беше както трябва е, че хорото ни имаше вид на всички други числа освен на нула. Но това от значение ли е!
      Илия Луков каза "Старт!". И като се зави това право хоро... Ужким седем минути, а ние го изкарахме половин час. Слънцето наистина палеше много силно.
      Интересно бе, че на хорото имаше не само българи, а и огромен брой чужденци. Като започнем от англичани и завършим на китайци.
      Хорото се виеше и понякога така силно се разпъваше, че по едно време щях да се пусна. От едната ми страна хората бързаха много, а от другата обратното. Но издържах. Не само аз, а и всички други. Нямате си на представа какво задоволство изпитах, когато видях как чужденци играеха право българско хоро. Какво ли чувстваха, когато ни гледаха как ръка за ръка, сърце в сърце, с единна стъпка играем нашето национално хоро. За чувствата им мога да съдия от усмивките по техните лица, които не се скриха до края на хорото - надявам се да запомнят България такава.
      Две напред, едно назад - това е правото хоро. Докато участвах в рекорда, въобще не мислих дали го играя правилно. Въобще не си гледах в краката. Вглеждах се по-рядко в хората и по-често в небето. Толкова синьо, синьо и с онези две слънца. Едното светеше горе от небето, а другото от златните кубета на “Александър Невски”.
      Това хоро до преди малко беше моя неосъществена мечта, сега - един прекрасен момент от живота ми, в бъдещето - незабравим спомен.
      Като се замислих за най-трогателния момент, се сетих за едно момиченце-българче, облечено в народна носия, сигурно не беше по-високо от метър. Заради това баща му го бе качил на една от платформите предназначени за камерите.
      Та това момиченце застанало горе на високо едно такова мъничко, привлече погледите на стотици хора. От долу баща му се опитваше да му подаде цвете. Детето се наведе. И в момента в който тръгна да мирише цветето светнаха десетки светкавици на любителски фотоапарати. Беше прекрасно. Хората дето станаха свидетели на тази сцена започнаха да ръкопляскат.
      С това хоро ние българите влязохме в “Гинес”.
      Влязохме защото се обединихме. Представете си наистина ако се обединявахме по често, колко много други чудеса щяхме да направим.
      Да това е думата – ЧУДЕСА. Точно както се изрази един чуждестранен наблюдател, който беше към комисията на “Гинес”. ”Такова чудо не бях виждал!”- каза той, потвърдиха го и другите наблюдатели.
      Аз се гордея, че съм българин. Надявам се и вие се гордеете.
      На 2 май 2005 годна се убедих, че ние сме един прекрасен народ, че ние сме една достойна нация.
      И нека вървим напред заедно, а не да се делим! Защото всички сме различни, но България е една.

Назад