Но Елена Шаханова влезе в журналистиката по другия път.
Това е пътят на съдбата, на личните качества, на духа и тялото, които има човек и те са истинските, по-важните предпоставки, отколкото всичко онова, което някоя фабрика за пари, прикрита под формата на колеж или университет, може да предложи.
Беше сред най-добрите български волейболистки, когато един ден се качи в редакцията на "Старт", българския, намираща се над трибуните на стадион "Васил Левски", в приятното и много ангажиращо съседство с прочутата стадионска кръчма-ресторант "Спортна среща", още по-точно - "При бай Гошо".
Познавахме се, естествено, от безбройните съботи и недели, прекарани по спортните зали - тя на терена при мрежата, аз - на трибуните, с бележника. Постави над купищата бюлетини, факсове и ръкописи "Форца Мама" и каза, че отсега нататък иска и да пише. Да играе волейбол и да пише.
"Форца Мама" беше нешлифован литературен диамант и под пластовете емоции, шампионски дух и хумор личеха сума ти карати - нали такава беше мярката за качеството на диамантите?
Работата е там, че Елена бе вече опитала и волейбола по италиански и от там идваше "Форца". "Мама" пък беше за нейната великолепна майка, треньорка, открила десетки таланти за волейбола сред децата на България. Тук беше, разбира се, и нейният баща, също чуден волейболист и треньор в своето време.
Бях щастлив, че във вестника ни се появи толкова свеж автор, умеещ да направи от богатата си душа и големия си житейски опит прекрасни материали за "Старт"!
После тя замина да играе в Италия и пътищата ни се разделиха.
Наскоро разбрах, че Елена Шаханова е спечелила годишната награда за 2004-та за спортна журналистика и й се обадих. Междувременно един голям майстор на компютрите - Иван Георгиев, който рекламира на нашата трета страница и е редакционният ни консултант по електрониката, ни направи компютъра така, че да гледаме и слушаме българските радиостанции и по нещо от телевизията. И сега Елена отново е в редакцията на "Старт", този път чикагския, и аз си помислих, че можем да направим нещо като кооперация с Италия - за новини, репортажи и смешни случки...
От писмото на Елена, което се публикува без личната информация и което се надавам да прочетете и вие, научих и още нещо за нейния път в журналистиката. Реших, че някой от младите ни читатели /под 100 години/, може да се вдъхнови от опита на Елена и да дойде в редакцията със своето "GO, PETROV, GO, GO!"
Пуснал го в кацата и се чуло "цоп"
Връщам се назад във времето, когато бях втори или трети клас и "другарката" ни даде съчинение за лятната ваканция. Аз, с охота написах, как преминал празника на Нептун и как царят на морето уловил един курортист, пуснал го в кацата с вода и се чуло "цоп". Точно така. Образно и звънко "цоп" и много смях. Бях на седмото небе, че съм написала нещо различно от общоприетото, че дори и забавно. Очаквах с нетърпение оценката на "другарката". Седях на предпоследния чин в ляво на средната редица. Почна се раздаване на тетрадки, една, втора, трета, десета. Последна моята. Навъсен поглед на "другарката". Глупост било. Двойка.
Не можех да повярвам, че един учител не може да разбере ученика си. Дори чувството за хумор. По-късно, когато видях филма със Сидни Поатие "На учителя с любов", реших, че това е само кинаджийска мечта. Толкова дълбоко бе наранена детската ми душа.
Дълго време, с години не бях виждала тази учителка. Случайно, миналото лято срещам класната от прогимназията, която много уважавам. Тя ми казва, че първоначалната ми учителка е със счупен крак, съвсем сама, синът й в Холандия, помагат й колежки. Речено-сторено, отидохме да я видим. Тази жена се разтрепери. Разплака се. Друг човек беше. На шкафчето до леглото стоеше разтворена библията. Едва ли си спомняше точно за "онова" мое съчинение, а аз разбира се, нищо не й казах. Дори се стигна до там, да ми иска мнението за нейна статия за "Учителски вестник".
Снимахме се, говорихме много и все интересни неща. Не искам да си отговарям на въпроса, защо тогава (и не само), тя се отнесе така. Дано е оздравяла благополучно и да се радва на внуци и живота.
Споделям всичко това, защото считам, че добрия усет е важна страна във взаимоотношението между хората, малки и големи. Да откриеш предразположението към таланта, в която и да е област и да го стимулираш в развитието му, е най-великото човешко призвание. Или го имаш, или го нямаш!
Благодаря ти, за онова "цоп" чрез "Форца мама", което ме въведе в безкрайното море на журналистическото поприще. Благодаря и на българската журналистика, на тези които с времето повярваха в мене.
Наградата за "Журналист на 2004 г." на Асоциацията на българските спортни журналисти, е най-голямото ми удовлетворение извън спорта, като същевременно дължа това и на самия спорт и на моето спортно семейство.
...Поздрави Цецо Йончев от мене, този стар, симпатичен чорбар.
...Свършвам, че ме чака "Драгия слушател" и по-късно ще ти пратя на спокойствие материалите, за които се уговорихме."
Климент ВЕЛИЧКОВ
Назад
Волейбол
