7 април 2005 г.
СВЕТЪТ ЧЕСТВА ВЕЛИК ПИСАТЕЛ
200 години от раждането на Ханс Кристиян Андерсен /1805 - 1875/
Прочутият датски писател Ханс Кристиян Андерсен,
роден в бедно семейство в градчето Одензе, е известен най-вече със своите
необикновено ярки и трогателни приказки. Като дете живял в ужасна мизерия,
а когато баща му починал - започнал сам да се грижи за себе си. Независимо
от това още твърде малък си направил куклен театър, разигравал и говорел
с куклите си. Започнал да чете пиесите на Шекспир още на 14 години.
На 15 години отива в Копенхаген, гладува,
но е приет за ученик по танци в Кралския театър. После учи и в други училища.
Първата си книга написва през 1822 г . През 1834 г. отива в Рим, през 1840
пътува през Германия /за пръв път с влак/, стига през Италия в Гърция, Истанбул,
после през Черно море и по Дунав се връща в Европа. Написва много пътеписи.
"Грозното пате", "Малката
кибритопродавачка", "Дивите лебеди", "Новите дрехи на
царя, "Славеят" и мн. др. са сред най-известните литературни произведения
в света. Приказките на Андерсен са част от европейското възпитание и култура,
а в по-ново време - предавани от поколение на поколение в целия свят!
МАЛКАТА КИБРИТОПРОДАВАЧКА
Ханс Кристиян Андерсен
По времето, когато е писана приказката
(1845 г.), серният кибрит е бил сравнително ново изобретение и обикновено
се произвеждал и продавал от бедни хора на отделни клечки, а не като днес
-- в кутии, като често е служел за прикритие на просия, която била забранена.
Беше ужасно студено; валеше сняг, а и
започваше да се смрачава; това беше последната вечер в годината, вечерта
срещу Hова Година. В тоя студ и в тая тъмница по улицата вървеше едно
малко, бедно момиченце, гологлаво и с боси крака; да то имаше наистина
пантофи на краката си, когато тръгна от къщи, но каква полза! Те бяха
много големи, последна ги бе носила майка му, толкова големи бяха, и малката
ги бе загубила, като бързаше да прекоси улицата, тъй като две коли бяха
минали ужасно бързо; единият пантоф не можа да намери, а другият го отмъкна
едно момче; каза, че щял да го използва за люлка, когато му се родели
деца.
И сега малкото момиченце вървеше с босите
си крачета, които бяха сини-червени от студа; в една стара престилка то
носеше множество кибритени клечки, а в ръката си държеше една връзка от
тях; цял ден никой не бе купил нищо от нея; никой не бе й дал и скилинг;
гладна и премръзнала вървеше тя и изглеждаше много умърлушена, горкичката!
Снежинките падаха по дългата й, руса коса на красиви къдрици, но тя изобщо
не помисляше за такива хубосии. По всички прозорци блестяха свещи, а по
улицата миришеше много хубаво на печена гъска, нали бе навръх нова година;
за това мислеше тя.
Седна в ъгъла между две къщи, едната се
подаваше малко повече към улицата от другата, и се сгушил беше свила малките
си крачета под себе си, но й беше още по-студено, а в къщи не смееше да
се прибере, тъй като не бе продала никакви кибритени клечки и не бе получила
нито един скилинг, баща й щеше да я бие, а и у дома й беше студено, то
само дето имаха покрив отгоре си, но вятърът свиреше през него, въпреки
че по-големите дупки бяха запушени със слама и парцали. Малките й ръчички
бяха почти напълно вкочанени от студа. Ох, една клечица кибрит щеше да
помогне. Само да посмееше да измъкне една от връзката, да я драсне на
стената и да стопли пръсти. Тя измъкна една, "пъпшшш", как пращеше
тя, как гореше! Пламъкът бе топъл и ясен, също като малка свещичка, която
тя заслони с ръката си, чудна свещ беше тая! Hа малкото момиче му се стори,
че седи пред една голяма желязна печка с лъскави месингови топки и месингова
тръба; огънят гореше чудно хубаво и топлеше много добре. Hо какво стана?
Малката протягаше вече краката си, за да стопли в тях... но пламъкът угасна,
печката изчезна... и тя седеше с малко парченце от изгоряла кибритена
клечка в ръката.
Драсна нова, тя се разгоря, освети, и там,
където светлината падаше, стената стана прозрачна като тюл; можеше да
види всичко в стаята -- имаше маса, покрита с блестящо бяла покривка,
с изящни порцеланови съдове на нея и печена гъска, пълнена със сушени
сливи и ябълки, от която красиво се вдигаше пара. И което беше още по-хубаво,
гъската скочи от тавата и се заклатушка по пода, право към бедното момиче...
Но изведнъж кибритената клечка угасна и се появи дебелата студена стена.
Запали нова клечка. Седеше под прекрасна
коледна елха, още по-голяма и по-накичена от тази, която бе видяла през
стъклената врата у богатия търговец миналата Коледа; хиляди свещички горяха
по зелените клони и шарени картинки, като тия, дето красят витрините на
магазините, гледаха надолу към нея. Малкото момиче протегна и двете си
ръце нагоре... и тогава кибритената клечка угасна; множество коледни светлини
се издигаха все по-нагоре и по-нагоре, видя ги, че станаха на ясни звезди,
една от тях падна и остави по небето дълга огнена черта.
- Hякой умря! - каза момиченцето, защото
старата й баба, единствената, която беше добра към нея, бе казала: когато
някоя звезда падне, една душа отива при Господ Бог.
Драсна още една клечка о стената, тя освети
наоколо, а в светлината стоеше старата й баба, много ясна и сияеща, мила
и хубава.
- Бабо! - извика момиченцето. - Вземи ме
със себе си! Знам, че ще изчезнеш, когато клечката угасне; ще изчезнеш
като топлата печка, хубавата гъска и голямата, прекрасна коледна елха
- и тя драсна бързо всичките останали клечки, които бяха във връзката,
много искаше да задържи баба си, и кибритените клечки светнаха с такова
сияние, което бе по-ясно и от дневна светлина. Баба й никога не бе изглеждала
толкова красива, толкова величествена; тя вдигна малкото момиченце на
ръката си и те полетяха, в блясък и радост, много, много нависоко; нямаше
нито студ, нито глад, нито страх - те бяха при Бога...
А в ъгъла, до къщата, в студената утрин,
седеше малкото момиченце, с червени бузи, с усмивка на уста... мъртво,
замръзнало, в последната вечер на старата година. Сутринта Hовата година
озари бездиханното дете,с кибритените клечки, почти цяла връзка, от която
бяха изгорени. «Искала е да се стопли», казаха някои; никой не знаеше
каква красота бе видяло то, в какъв блясък, заедно със старата си баба,
бе отлетяло към щастието...
Назад
|
Ханс Кристиян Андерсен
|