Представяме ви още един от разказите на Ваня Влашка, които влизат в подготвената за печат книга “Хлапетата от Даунерс Гроув”. Както казва авторката, която преди време беше спортна журналистка от в. “Труд”, а сега живее и работи в Чикаго - “В тази книга разказвам истински истории, случили се с истински деца пред очите ми...”
След нейната спортна журналистика и книги за спорта това е ново литературно поле за Ваня и затова тя уточнява, че е написала наистина детска книга, но “...само за деца от 3 до 93 години!” Така, че и вие четете, не се чудете!

В-к “Старт”, Чикаго

Котаракът Лио беше много загадъчна персона. Сив, с мека козина, дълга мъхеста опашка и впечатляващи синьо-зелени очи. Почти не го виждахме с дни. Къде си намираше скривалища из цялата къща не ни беше съдено да знаем. Лио беше много важен – изобщо не обръщаше внимание на никого, освен на Ана. Майката на трите момчета сякаш поддържаше телепатична връзка със своя котарак. Тя е била негова стопанка още преди да се омъжи за Мат, преди да се родят Лукас и близнаците Кейлъб и Нейтън. Лио поднасяше почитанията си единствено на нея. Не знам как разбираше кога тя се връща от работа. Още преди да е паркирала колата си до гаража, “негово сиво превъзходителство” изпълзяваше отнякъде, чувахме едно кратко “мя-у-у”, сякаш ни уведомяваше за своята поява, бавно се понасяше през гостната и кухнята, с лек подскок преодоляваше разликата в нивата на подовете и царствено се приземяваше в дневната (фамилна стая). През вратата влизаше Ана и той се втурваше да й покаже верноподаничество... Никога не пропускаше нейното завръщане у дома. А когато тръгваше сутрин на работа, гледаше с тъга след нея (така поне на мен ми се струваше), после се оттегляше по своите дела...

Лио рядко се оставяше в ръцете на момчетата, или (не дай, Боже) в моите. Безпогрешно отчиташе две неща – че аз съм външният човек в къщата и че трябва да стои по-далеч от хлапетата. Не че не го обичахме. Аз му слагах храна и вода, но му се карах, когато направеше някоя беля върху килимите или в бейзмънта, където играеха децата. Когато тирадата ми набираше скорост, Лио панически се покриваше някъде. Отказваше да чува за прегрешенията си. А момчетата обикновено започваха да му се радват, да го прегръщат, постепенно преминаваха към борцови похвати и накрая неизменно се стигаше до дърпане за опашката. Лио се разфучаваше, заплашително издаваше едно “хр-хр-хр-р-р”, после заставаше в отбранителна стойка, присвиваше очи и даваше да разберем, че е страшно ядосан. Тук вече се намесвах решително, знаейки какво ще последва. Евентуалната атака на Лио ме изпълваше с ужас, знаейки колко отмъстителни могат да бъдат котките.

Но не беше само това. Когато откриеха скривалището на Лио, особено ако е под диваните, тримата братя грабваха каквото им попадне, стига да има дълга дръжка, лягаха на пода и започваха да го предизвикват. В интерес на истината, Лио беше мъдър котарак. Често се оттегляше със спринт от полесражението, за да предотврати задаващата се битка...
Така стояха нещата, докато един ден не открихме, че Лио е изчезнал. Никой не беше забелязал в началото неговото бягство. Той и без това потъваше с дни и само по паничките с храна и вода разбирахме, че е някъде наоколо. Но сега вече положението беше сериозно – котаракът наистина го нямаше... Връщайки лентата назад, изведнъж си спомних, че преди няколко дни Лукас беше оставил вратата на къщата отворена. Изглежда точно тогава Лио е закопнял за приключения и се е втурнал в непознатия за него свят. Това беше голяма изненада, защото Ана твърдеше, че той никога не е излизал навън. Какво му беше станало? Да не би някоя писана да го беше примамила?...

Такива мисли ни минаваха само на нас, по-възрастните. Лукас, Кейлъб и Нейтън си имаха съвсем различни емоции. Специално Лукас се чувстваше много виновен. В следващата седмица, когато излизахме на разходка, той ме караше да обикаляме по други улици. “Моля те, нека да минем оттук. Може да срещнем Лио”... Често в задния двор влизаше в малката горичка и го чувах да вика Лио. Когато се прибирахме вкъщи, Кейлъб или Нейтън си изработиха навика първо да проверяват под диваните дали Лио не се е върнал. Миличките, те на си даваха сметка, че “превъзходителството” няма как да се телепортира през затворените врати и прозорци. С една дума – започна да се усеща липсата на Лио.

В един дъждовен следобед, след като станаха от сън, тримата слязоха в бейзмънта да играят. Заварих близнаците в пералнята. Нейтън сипваше в паничката храна от кутията за котки, а Кейлъб се опитваше да пусне чешмата в мивката, която беше твърде висока за него и за целта се беше покатерил на едно столче...
- Хей, какво правите, момчета?
Въпросът ми ги стресна, защото си мислеха, че вършат много тайна работа.
- Слагам храна на Лио – отговори съвсем искрено Нейтън.
- Но Лио го няма, знаеш това много добре.
- Той ще се върне скоро и ще бъде много гладен – аргументира се Нейтън.
Свалих Кейлъб от столчето и затворих чешмата. И в този миг той ревна оглушително.
- Защо плачеш, миличък? – прегърнах го и започнах до го утешавам.
От очите му се стичаха ручейчета сълзи. Изглеждаше много нещастен и промених решението си:
- Добре, Кейкей, ще налеем вода на Лио, става ли?
Погледна ме с благодарност. Налях вода, изчистих около съда за храна, защото Нейтън щедро бе изсипал почти цялото съдържание на кутията. Сега вече всичко беше наред. Кейлъб беше щастлив, престана да плаче. Излязохме от пералнята и заварихме Лукас да си играе в детската стая. Сякаш нищо не се беше случило, което малко ме изненада. Обикновено големият брат беше инициатор на всяко начинание...

След половин час Лукас невинно попита братята си: “Сложихте ли храна и вода на Лио?”. И едва след като близнаците кимнаха, на мен ми стана ясно каква е била цялата конспирация. А-ха, значи “гуруто” е наредил на “учениците” да извършат цялата тази операция...
Случката стана в петък. А в понеделник сутринта, когато отидох на работа в къщата на Ана и Мат, котаракът се беше завърнал! Направо невероятно! Как усетиха хлапетата, че приключенията на Лио са на привършване? Шесто чувство, може би, нямам представа.

На финала на тази невероятна история искам да кажа само, че отношението на Кейлъб, Нейтън и Лукас към четириногия обитател на къщата претърпяха драматична промяна. От завръщането на Лио до преместването на семейство Версаджи в Европа (6-7 месеца) нито веднъж братята не направиха опит да го дразнят по начина, по който го правеха преди. Имам чувството, че “негово превъзходителство” им изнесе открит урок, който ги направи по-добри и който хлапетата добре запомниха ...

Ваня Влашка
Снимки: семеен архив

Назад