Бях се качил на Боровец за две седмици да покарам ски. Хотелът – приличен, времето – по поръчка. Не можех да си представя, че по същото това небе може да има и облаци. Още в края на първата седмица се изпекох така, че ако горе имаше представители на Ку-Клукс-Клан щях да си прибера партакешите и да забягна към равнината - за всеки случай.
В понеделник се пързалях цял ден, помързелувах под душа и се смъкнах до барчето да проверя, дали уискито си е променило градуса. Понеже винаги отсядам тук, бармани, сервитьори и администратори ме имаха едва ли не за член на персонала. Яхнах любимото си, високо столче, Стефан ми сипа едно “служебно”, цопна вътре една буца “бедуинска мечта” , както наричахме на шега леда и понеже нямаше навалица се заприказвахме.
Род Стюарт ни преразказваше историята за необикновената любов между бледата Луна и дълбокия, син Океан. Като го слушах ми минаваха мрачни мисли за повредени гласни струни и рак в гърлото. Ако трябва да си призная, много ми харесват песните му. Стефчо подсушаваше чаши, нещо което средния барман оставя на машината. Но той е две класи отгоре. Затова да седиш на неговия бар е удоволствие.
Смучех третото “малко” и отсреща в огледалото виждах как се усмихвам все по-широко. Точно тогава ме дръпна за лакътя.
- Здрасти бе, Нарцис!
Вдървих се за миг. Името ми е Мартин, ама как хубаво ми го каза като съм се зяпнал в това огледало. Мая! Любезно се извъртях към нея. Не бях я виждал от години.
- Здравей, Майче! Да няма трупове по пистата? – все пак и аз бях учил в училището за кодоши. Тя беше медицинска сестра.
- По пистата не, но ако постоиш още известно време ще има на бара.
- Е, не съм чак толкова лесен. Заповядай – придърпах аз съседното столче – седни. Не съм те виждал сума време. Как живееш?
- Благодаря – и тя метна стегнатото си задниче на стола до мен.
Поогледах я по навик. Имахме си закачка от едно време, ама нищо не излезе.
- Майче, защо не ми станеш гадже?
- Хайде бе, ти си като навит. Не си ли забравил тия мераци?
- Като те видя веднага си ги спомням.
- Ти не се ли ожени?
- Не съм.
- И аз не съм но отивам натам. Спомняш ли си Петьо от “В” клас?
- Как да не си го спомням тоя педал. Веднаж бяхме избягали с Фасула от час по физическо и си седяхме в беседката в парка, а това копеле ни предаде на Скакалеца.
- Марто, винаги си ми бил симпатичен, ама като ги заплещиш такива… Бях забравила Скакалеца. Добър учител беше.
- Е да, ама всеки втори час имахме висок скок. Понеже той на времето не станал шампион, та трябваше да си го изкарва на нас. Та какво викаш за Петьо…?
- Нищо. Ще правим сватба. И моля те не го наричай… там с твоите думички. Само ще ме разпитваш ли или ще ми поръчаш нещо?
Поръчах сконфузено едно питие. Чукнахме се. Явно Род беше прегракнал съвсем, докато сме говорили но и Елки Брукс си я биваше. Направихме един танц с Майчето и аз се престраших.
- Сама ли си?
- Сама. Имам приятелка – екскурзоводка. Дойдох да я видя, докато Петьо е в командировка.
- Кога си тръгваш?
- След един час. Ще дойдат да ме вземат.
- Леле, Майче! Не думай! – опулих се аз насреща й – помолих те да ми станеш гадже, а ти заминаваш.
Тя не се засмя. Изгледа ме продължително, отпи от чашата…
- Марто, винаги всичко ти е било лесно и на шега. От училище на шега те изключиха. После ти, пак на шега, взе че завърши университета. Не съм те виждала намръщен, поне не си спомням. С момичетата, естествено, също ти беше на шега, въпреки че не всички от тях го приемаха така… Казвали са ми. Тогава се чудех какво толкова й харесват на вечно ухилената ти физиономия, докато разбрах, че и на мен ми харесваш. Но аз не бях твоя тип…
- Майче, как можеш да…
- Чакай! Сега аз говоря. Поне така мислех. Ти харесваше по-предизвикателни мацки, руси със стръвни погледи и като ги гледаш отзад походката им да е, като на състезателни хрътки. Не ръкомахай! Чувала съм те да го казваш. Аз не бях нито хрътка, нито стръвница. И затова знаех, че можем да сме само приятели. Както и да е. Започнах работа. На втората година за шеф на отделението ни, дойде нов лекар. И той, като теб, прочут специалист в отношенията с нежния пол. Но тези неща не могат да се предвидят. Мислех, че ми е отвратителен, а се оказа, че съм влюбена до уши. Той, естествено, не отказваше – широко сърце. Преди него имах някаква история, ама то беше колкото да не мислят, че съм безнадеждно изостанала самотница. Сега беше различно. Сякаш не виждах никой друг. Ще ми повярваш ли – по улиците мъжете ми се струваха без лица, само някакви бледи петна, като палачинки. Изглеждаше, че и той също ме обича. А, аз бях гладна за любов. Не ме интересуваше с колко ходи, стига да се държи с мен така влюбено. Беше казал на всички, че е луд по мен. Вярвах. После се оказа, че той обича да си разправя даже пред мен с коя, как и къде. Има такива хора, ако другите не знаят, удоволствието им не е пълно. Свикнах и мислех, че даже не мога да ревнувам. Напразно съм мислила, явно увлечението ми е било толкова силно, че за известно време ми е притъпило чувството за реалност. Поставила съм го на някакъв пиедестал в света на мечтите. Дотогава просто го слушах, но никога не бях видяла. Когато видях – омекнах, едва не припаднах. Той не я криеше. Това си беше стил. Хубаво момиче... русо с източени, здрави крака и задник, като детско барабанче – май, че ти така казваше. Не можех да спя. Не ми се ядеше...
Една вечер той дойде, както обикновено. Сигурно момичето беше заето или пък аз бях на ред. Започна да ме целува, да ме съблича. Откопчих се и казах, че имам работа около два часа, да дойде след това. Излязохме, разделихме се на ъгъла, аз обиколих квартала и се върнах у нас. След два часа той позвъни. Лежах вцепенена и исках само да не заплача. След още половин час се върна и звъня поне двайсетина пъти, изглежда, че беше усетил нещо. Когато най-после явно си тръгна изведнъж ме изби на смях. Кикотех се без да мога да престана и да си поема въздух. Уплаших се, че ще се задуша...
Така дойде Петьо. Като лекарство. Много е добър и мил. Обича ме. Може би и аз ще го обикна. Сега душата ми е просто, като изгорена. Той е първия мъж, който ми предложи брак. Докторчето има безочието да ми направи и скандал, защо съм прилъгвала невинното момче.
Мълчах. Отпих от скоча. Пол МъкКартни размишляваше за нос Кинтайъ...
- Майче, ами ако и аз те обичам, но просто сме се разминавали – лош късмет, това не може ли да се поправи?
- А ти, ще се ожениш ли за мен?
- Защо да не се оженя?
През раменете ми се метнаха някакви ръце. Снежа. Откъде да знам, че тя била екскурзоводката. Изглежда нашето училище е завладяло страната.
- Как се намерихте, бе – пропя тя – стария мерак ръжда не хваща, а?
Побъбрихме за този, онзи от съучениците, после дойде един богато окосмен бизон, който се оказа собственика на превозното средство. Мая стана. Станах и аз.
- Е хайде, Марто, приятно пързаляне.
Протегнах неволно ръка за сбогом, но тя се надигна и ме целуна.
- Майче, да ти се обадя като сляза в града?
- Само, ако приемаш условието.
- Няма проблеми – отцепих лек поклон за сбогуване на Снежа и бизона и останах сам.
Стефан ме попита искам ли още едно. Не знаех вече какво искам. Бях понаправил главата, а и някакъв френски певец ми късаше нервите с яловите си напъни. Платих и се качих в стаята.
Плиснах си един душ и легнах. Не ми се спеше. Какво нещо е живота. Да не се уцелим с Майчето толкова години. Ето го сега щастливия случай. Така и така все трябва да се оженя някой ден. Дали сега или по-късно. А по-късно може да не срещна друга Мая. Ще вдигнем една веселба – да му мислят приятелите. Трябва още като сляза да помисля за някои неща за дома. Семейството е нещо сериозно. После ще дойдат децата. Какви ли сладурчета ще са. Мая е хубавица – с тия грамадни очи. Е, аз не съм баш красавец, ама щом девойчетата ме харесват... С тези деца човек не може да се види свободен, но пък е приятно. Само, че...
Аз по професия съм подводен археолог. Дойде ли април и ме няма. Не можете да си представите какво е, да гледаш как смукачката гълта, гълта пясъка и отдолу се подава я нос на кораб, я някоя делва от тези дето им казваме амфори, я каменна котва останала кой знае откога. Какви ли не мисли ти минават през главата, докато разчистваш находката. Дали са се издавили всички, или са изплували до спасителния бряг? Колко ли деца, майки, бащи, сестри, братя и вдовици са плакали и преди колко века?
Връщах се през ноември. Как ли ще погледне Мая на това? И въобще, да те няма през по-голямата част от годината, а жена ти да гледа деца... Всъщност тя трябва първо да си изясни отношенията с Петьо. Тоя педал! Е,... и той е човек.
Емил НИКОЛОВ
