Станислав Стратиев (псевдоним на Станко Стратиев Миладинов) е роден в София пез 1941 г. Завъшва българска филология в Софийския университет. Работи като фрезист и като редактор в различни вестници. Драматург и главен художествен ръководител на Сатиричния театър в София.
Станислав Стратиев е може би най-яркото явление в съвременната българска комедия. Той е автор на пиесите “Римска баня” (1974), “Сако от велур” (1976), “Рейс” (1980), “Максималистът” (1984), “Земята се върти” (1985), “Животът, макар и кратък” (1986), “Балкански синдром” (1987), “Малут” (1990), “Зимните навици на зайците” (1998), както и на сборниците с хумористични разкази “Българският модел”, “Стоян” и “Вавилонска хроника”. Станислав Стратиев е автор и на сценариите на филмите “Оркестър без име”, “Равновесие”, “Кратко слънце” и др. На 20 септември 2000 г. Станислав Стратиев внезапно почина във Виена.
Играеше баскетбол и тенис, зимата ставаше възторжен скиор. Беше постоянно с нас на култовия Тенис-ски център в Студентския град. Там се роди идеята, заедно с Петър Михнев, който по онова време бе душата и сърцето на това спортно гнездо, да издаваме причудливия вестник „5 плюс 5”. В него пишехме за десет феномена на културата и спорта – литература, театър, кино, художествени изкуства и музика, за тенис, баскетбол, ски, волейбол и футбол. В нашия свят по онова врема на първо място стоеше светата троица – труд, талант, обич и доверие помежду ни... /Допълнението е от спортните му приятели, които научиха много от него и той научи нещичко от нас/

Климент ВЕЛИЧКОВ

ДОБРИ НОВИНИ

Паскал се е задълбочил над съобщенията на осведомителните агенции, когато в кръчмата пристигат Миро и Йеремия.
Сядат на масата до него и поръчват мастика.
- Какво ново, Паскале? - пита Миро.
- Добри новини! - казва Паскал. - Не сме виновни за СПИНА-а!...
- Къде пише? - протяга шия Йеремия.
- Ето! - сочи му Паскал. - Конгоанец пръв развил болестта. В Африка. През хиляда деветстотин петдесет и девета година.
- Ройтер! - чете Йеремия. - Значи наистина не сме виновни?
- Пишат го с известно съжаление - казва Паскал. - Едва се въздържат да не добавят, че конгоанецът е бил студент в България и тук се е заразил.
- Петдесет и девета година нямаше чуждестранни студенти! - казва Миро. - Какъв конгоанец?
- Не го добавят не защото е нямало - казва Паскал, - а защото изследват още по-добрата възможност български специалист в Конго да е първопричината за световната пандемия. И именно той да е заразил целия африкански континент. Започвайки от маймуните.
- Знаех си аз, че все за нещо ще сме невинни! - казва Йеремия. - Не е в човешките възможности, дори и в нашите, да сме виновни за всичко.
- Така е - казва Миро. - Не можеш в едно и също време да организираш атентат срещу папата и да обръщаш течението Ел Ниньо срещу Америка. Дори и ние не можем да успеем навсякъде.
- Все пак - казва Паскал - добрата новина идва точно навреме. Не сме гледани с добро око, не могат да ни простят, че не се държим добре с мечките и че искаме сами да си произвеждаме електричество.
- Заради охлювите също могат да ни спуснат една завеса! - казва Йеремия. - Дето ги събираме в размножителния им период.
Тримата отпиват от мастиките.
- Хубавото си е хубаво - казва след това Миро. - Близо до ума е, че някой може да допусне, че след като не сме виновни за СПИН-а, съвсем не е невероятно да излезем невинни и за нещо друго.
- Като нищо може да се допусне! - казва Йеремия. - Една такава новина ти вдига имиджа!...
- Можем да привлечем някоя и друга инвестиция! - казва Миро.
- И да продадем някой и друг завод! - добавя Йеремия. - И туризмът да се засили!...
- Да не говорим - казва Миро - какво морално въздействие ще окаже върху посърналото ни национално самочувствие!...
Паскал хем се радва, хем решава да изчака утрешния брой, за да не се яви опровержение.
И да излезе, че пак ние сме виновни.

Не искам повече да съм Венета

“Мила ми Венето, знай, че после Отечеството си съм обичал най-много тебе...”
Христо Ботев

Веднъж вече писах по въпроса.
Естествено, никой не ми обърна внимание.
Затова сега пиша пак.
Третия път просто няма да гласувам. За никого.
Аз съм най-обикновен български гражданин.
От тези, дето са милиони. Така нареченият народ.
Работя, уча, размножавам се, умирам.
Заявявам, че не искам повече да съм Венета.
Мене все ме обичат най-много, но все после нещо.
После Отечеството.
После Партията.
После Дружбата.
После победата на пролетариата в целия свят.
После колективизацията.
После линията Перник-Волуяк.
После Кремиковци.
После изграждането на комунизма.
После разграждането на комунизма.
После демокрацията.
После бюджета.
После реформата.
После Международния валутен фонд.
После пазарната икономика.
После стачките.
После изборите.
През това време животът ми изтече.
И този на моите деца.
Освен че не живяхме, излезе, че никой не ни е обичал истински.
А за “най-много”, дето пише Ботев, да не говорим.
Ако някой твърди, че ме обича, нека ме обича преди всичко останало.
Или поне едновременно.
Иначе и аз няма да го обичам.
Преставам повече да съм Венета.

Назад