Моята книжка за деца “Хлапетата от Даунерс Гроув» е готова за печат. В нея разказвам истински истории, случили се с истински деца пред очите ми. В книгата те присъстват с истинските си имена. Твърди се, че на земята вече са се появили децата-индиго, чиято аура е тъмно-синя на цвят. Те са различни от нас, изключително умни за възрастта си, усещат интуитивно много неща, не задават излишни въпроси. Често ни хващат в крачка, сякаш идват от друг свят и питат: какви ги вършите вие тука?...
Моите “индигови братя” са близнаците Кейлъб и Нейтън Версаджи, и техният по-голям брат Лукас от Даунерс Гроув, Чикаго. Бях тяхна нани в продължение на 3 години. Историите, които разказвам в книжката, са невероятни и ми се иска да ги споделя с родителите на други деца, които вероятно също са от индиговото поколение.
Това не е първата ми книга, аз съм спортен журналист, вече почти 25 години. Но другите ми книги са свързани със спорта и издадени на български език. “Хлапетата от Даунерс Гроув” е дебютът ми на английски език.
На вниманието на читателите на в. “България 21 век” предоставям няколко откъса от книжката.
Благодаря ви за вниманието.

С уважение: Ваня Влашка

Тримата братя живееха в едно от предградията на Чикаго – Даунерс Гроув (на около 20 мили от центъра). Като повечето американски хлапета, най-желаното им място за игри беше задния двор на къщата. Там имаше всичко, от което се нуждаеха, за да превърнат във въображението си въпросната територия в каквото си поискат – ваканционен плаж някъде из Флорида, джунглата на Амазонка, или дори в космодрума Кейп Канаверал, откъдето излитат совалките. Близнаците Кейлъб и Нейтън и по-големият им брат Лукас, знаеха почти всичко за летенето, нищо че бяха твърде малки (на 2 и 4 годинки) - според нашите възрастни представи за познанието. Откъде ли знаеха? Всемирна тайна...
В един чудесен пролетен ден тримата играеха в задния двор както обикновено, надзиравани от мен, нани Вава (те така ме наричаха). Близнаците бяха окупирали двете люлки, а Лукас вършеше някакви тайни работи горе в къщичката сред дърветата. Това беше любимото му място, защото се изолираше от “досадните” си братя, които нарушаваха неприкосновения му периметър, взимайки ту едно, ту друго от строго охраняваното куфарче със съкровища. То си беше негово лично. Нещо, с което никой не желаеше да се съобразява и това го ядосваше... Но сега Лукас беше в своето райско местенце и не се интересуваше какво става там, долу...

А долу наистина стана интересно, защото с Кейлъб и Нейтън подхванахме познатата игра. “Лети, лети... кой? Къщата?”- питах аз, докато засилвах люлките им. “Не-е-е-е”, отвръщаха близнаците. “Лети, лети-и-и калинката?”... “Йе-йе-еее”, възторжено познаваха двамата, вдигайки победно ръчички нагоре...
- Аз искам да летя! – каза неочаквано Нейтън.
- Кога? – попитах аз.
- Утре следобед – заяви абсолютно убедено той. “О, не! Дано не тръгне да опитва наистина”, помислих си наум .
А в това време от къщичката горе подаде глава Лукас, дочул изявлението на брат си:
- Няма да стане, Нейтън! Ти нямаш ракета. Аз обаче имам, но няма да ти я дам, защото тя си е само моя.
- Не ми трябва твоята ракета. Аз имам крила и мога да летя като птиците.
При този аргумент Лукас буквално замръзна. От “поднебесното царство” не се чуваше никакъв звук. Няколко секунди по-късно настъпи трескаво топуркане и след малко Лукас започна припряно да слиза по стълбата, стиснал в едната си ръка своята ракета (която впрочем си имаше и парашут, за всеки случай). Изправи се до люлката на Нейтън, задържа я и му подаде ракетата:
- Окей! Ето ти я, Нейне. Обаче и аз идвам. И Кейлъб, и Вава. Става ли?
Нейтън се усмихна широко, прегърнал скъпоценната ракета и кимна одобрително с глава. Беше щастлив, защото вече имаше ракета и екипаж, с които да лети...
Едва сдържайки смеха си, попитах сериозно:
- Утре в колко часа е стартът, момчета?
- Нейне каза следобед – заключи ентусиазирано Кейлъб, който до този момент не взимаше участие в изготвянето на космическата ни програма. По принцип Кейкей винаги беше готов за приключения – ведро, слънчево, усмихнато момче, което разпръскваше около себе си усещането за щастие. За разлика от него, Нейтън бе по-сериозен, по-вглъбен, с философски поглед върху нещата и събитията. Така че близнаците чудесно се допълваха, но това не пречеше отвреме-навреме да се появят буреносни облаци над хармонията, която двамата поддържаха помежду си, най-вече заради някоя играчка...

Следобедът премина в уточняване на подробностите за утрешния полет. Лукас приготви раницата си за път . Сложи няколко играчки, бинокъл, портмоне (с няколко книжни долара и дребни монети) и се качи за още нещо в стаята си. Заразени от примера на Лукас, близнаците трескаво пъхаха в своите раници (жълто-черни пингвини) каквото им попадне, но предимно от куфарчето с инструменти на Лукас – чук, клещи, отвертки, болтове, гаечни ключове (пластмасови, естествено)...
Наблюдавайки приготовленията, бях сигурна, че избухването на скандала бе въпрос на секунди, заплахата просто витаеше във въздуха. Лукас се върна, носейки тържествено джобното фенерче. В секундата, в която видя раниците на Кейлъб и Нейтън, извика “Не-е-е!!!” и се втурна да спасява скъпоценното имущество. Настана голяма бъркотия, всеки блъскаше другия, дърпаше от ръцете му плячката, падаше на пода и отново се хвърляше в битката. Скочих да ги разтървавам, но вече и тримата ревяха неистово, като продължаваха да налитат като малки настръхнали зверчета. Както и да е, прекратих войната, но мирът вече бе нарушен.
Лукас грабна демонстративно ракетата, която до този момент стоеше тихо и кротко на прозореца в очакване на утрешния старт, и изтича към горния етаж. Беше страшно ядосан и това не предвещаваше нищо добро. След десетина минути слезе и обяви тържествено: “Скрих ракетата на тайно място и вие повече няма да я видите. Разбрахте ли, няма да летите!”. Близнаците не го удостоиха дори с поглед. Бяха страшно разочаровани от Лукас. Какво да се прави, обикновено Големия брат побеждава в домашните схватки. Но аз съм сигурна, че в един прекрасен ден, който не е много далеч, близнаците ще се опълчат срещу “диктатурата” на Лукас и тогава просто не ми се иска да бъда неговото място. Двама винаги са по-силни от един, нали?...

Та, ето такива непредвидени обстоятелства осуетиха излитането, а и без това на другия ден валеше дъжд като из ведро.

Снимки: семеен архив

Назад