Някъде във втората половина на 2008 година в София бяха издадени два тома с необикновените писания на Иво Иванов. От Канзас. Както постоянно ги подписват при техните вестникарски и електронни варианти. Благодарение на този факт отишлата си вече година не изглежда чак толкова лоша.
В предговора на книгите му ни предупреждават, че Иво е еклектичен, нестандартен и често напълно непредвидим, очаква ни непредсказуемо пътешествие по страници, счупили всички окови на каквито и да било стереотипи, сред гъстите гори на повествователните му похвати – уникални не само за нашата, но и за световната журналистика.
И това е точно така.
Той дойде в нашата редакция преди 21 години. И ние всички го обикнахме, смаяни не толкова от необикновената му ерудиция, а преди всички от искрящата му доброта и положителна енергия, които обгръщаха всяко негово деяние. Неговата скромност и непосредственост, съчетани с безспорен талант, който беше нескриваем още тогава, понабиха малко и нашите обръчи от горделивост и чувство за величие в спортната журналистика. Така че колкото дадохме – толкова и взехме от младия ни колега... С този студент от Националната спортна академия нашият Илюстрован спортен седмичник „Старт” стана още по-добро място за добра и отговорна към хората журналистика.
От доста време живее със своето семейство в Канзас, но всяко година е и в България, а статиите му са там още по-често – всяка седмица! И те не само разказват за спорт и спортисти, за неговия любим баскетбол или футбол, те са най-често за онова, което е отвъд играта! За живота и хората.
„ Отвъд играта” е названието на двутомната му книга, която е тръгнала вече през океана и към Чикаго, Финикс и Лас Вегас, а ако, не дай Боже, се заблуди някъде сред океана - доставите си я чрез сайта www.basketball-bg.com.
„Старт Чикаго”, обаче, в никакъв случай не ще ви остави да чакате така дълго. Сега, и по-нататък, на нашите страници, с вас ще бъде и един от най-хуманните и благородни писатели на днешното време – Иво Иванов. От България.

Климент ВЕЛИЧКОВ

“Здравейте! Свързахте се с Крис. В момента ме няма, но след сигнала, оставeте името и телефонния си номер , и аз обещавам да ви се обадя при първа възможност.” Гласът на Крис винаги ме е впечатлявал с дълбокия си, кадифен тембър, който някак си без да се натрапва изисква изцяло вниманието на събеседника. Но днес тривиалното му послание в телефонния секретар е особено въздействащо. Думите му, както винаги, прелитат ритмично и спокойно по линията и се настаняват елегантно в съзнанието ми една по една и без да се блъскат.

Крис Линдли е един от най-добрите приятели, които някога съм имал и една от най-интересните личности които познавам. Той е един от онези хора, на които винаги можеш да разчиташ – помня как веднъж избяга от работа за да ми помогне, когато се местех от една къща в друга. По-късно се оказа че точно в този ден е умирал от болки в кръста. Преди години Крис беше един от най-добрите баскетболисти в Америка. Сравняваха го с легенди като Карл Малоун и Боб Макаду и казваха че ще бъде неопазим както в колежа така и сред професионалистите. Ухажваха го най-добрите треньори от цялата страна, така че тукашните фенове бяха в еуфория когато Крис се съгласи да играе за Рой Уилиамс в Канзаския университет. Спомням си колко бях изумен първият път, в който стъпих на едно игрище с него в залата Робинсън. Въпреки масивното си, 208 сантиметрово тяло, Крис се носеше между двата коша като пиян метеорит, сменяше рязко посоката с топка в ръка и раздаваше циркаджийски пасове от невъзможни положения. Стрелбата му беше мека и озадачаващо безпогрешна дори далече зад тройката. От време на време, с леко отегчение, Крис се отлепваше без напрежение от земята и трясваше и по някоя сеизмична забивка.

Но най-интересното в случая е, че този изключителен играч правеше всичко това на един крак. Години по-късно Крис ми каза, че за всеки час в залата му трябва една седмица възстановяване, а непосредствено след игричките болката е влудяваща и бедрото му е окървавено и посиняло…там където протезата се впива в плътта. Няма да се впускам в подробности, защото самият той мрази тази история, но в един трагичен, нелеп момент, буквално дни преди да започне кариерата си в Канзас, Крис попадна под колелата на товарен влак. Самото му оцеляване беше чудо, но за нещастие десният му крак бе ампутиран. Ето така неочаквано и безапелационно баскетболната кариера на Крис Линдли свърши преди да е започнала, а мечтите за НБА и милионите долари отлетяха безвъзвратно. Но интересно: Крис никога не изпадна в самосъжаление и депресия. Напротив – усмивката не слизаше от лицето му, а добрината, благородството и интелектът му станаха пословични. Първият ми разговор с него продължи четири часа. Ерудицията му бе смайваща. Говорихме за всичко: за кино, политика, изкуство и разбира се баскетбол. От този момент нататък бяхме като братя. Оказа се че Крис е маниак на тема футбол и разполага с енциклопедични познания за историята, стратегията и особеностите на играта. Заедно с него отидохме на първия мач на Стоичков в Щатите, в който Ицо бе изгонен през второто полувреме не толкова за зловещата секира, която стовари върху Мо Джонстън, колкото заради пищният, пролетен букет от харманлийски псувни който поднесе на превиващия се на земята защитник. Крис само поклати глава и ме помоли в никакъв случай да не му превеждам какво е казал Христо.

Крис направи опит да играе в отбора на Канзас с протеза, но болките и опасните съсиреци го принудиха да се откаже. През последните години приятелят ми работи в агенция за социално слаби хора, раздавайки добрината си с пълни шепи на тези които имат най-голяма нужда от нея. Наскоро намери бездомно, треперещо куче на улицата, нарече го Меги и го подслони в дома си. Оттогава двамата са неразделни. Вече целият град е свикнал с гледката: огромният добродушен великан следван навсякъде по петите от малката Меги, в чието родословно дърво има повече породи отколкото в природо-научния музей. Една от мечтите на Крис винаги е била да гледа на живо мач на Уембли. От известно време насам ме кара да го уча и на български думи, защото искал да види лично България и всички неща за които съм му разказвал до безкрай.

Мислех да не пиша тази седмица – да го ударя на мързел около празниците, но съобщението в телефонния секретар на Крис сякаш ме хвана за яката и ме сгромоляса безкомпромисно пред компютъра. Работата е там, че тук в края на Ноември идва “Денят на Благодарността”, а Крис бе първият човек който успя да ме накара да вникна в този празник. Бях му казал че не разбирам традицията, не споделям ентусиазма на американците и не ми е ясно защо трябва да преяждаме на този ден и да благодарим на индианците, за това че сме им взели земята и сме ги захвърлили в каменисти резервати. Тогава Крис отвърна със смях, че конкретно за него това е денят, в който прави пауза, поглежда назад и открива едно по едно всички тези неща за които е благодарен през изминалата година. “Не големите, а малките неща, Иво – тези за които не се замисляме, но които взети заедно ни правят щастливи. Послушай ме – всеки път в Денят на Благодарността вземи лист хартия и направи списък на всяко дори най-малко нещо за което си бил благодарен през годината. Ще бъдеш страшно изненадан от нещата които без да подозираш имат огромно значение в живота ти. И не забравяй да си повтаряш всеки пет минути : благодарен съм за малките неща. Иначе ще ги забележиш чак когато ги загубиш.” Окей, Крис – никога не съм го правил, но този път в твоя чест сядам зад клавиатурата. Щом един човек като теб, които би трябвало да е мъчен от толкова много горчивина е намерил начин да бъде благодарен на съдбата, значи може би наистина има полза от това поне един ден в годината да дарим с признателност малките неща - тези които не забелязваме в забързания цикъл на дните си.

И така: за какво сам благодарен тази година? Благодарен сам за малките неща. За всеки Божи ден в който отварям очи на майката земя и посрещам с радостно протягане слънцето. За картичките на Рождения ми Ден. За покрива над главата и хляба на масата. За усмивката на непознатия човек на улицата. Изключително съм благодарен на този гении, който е измислил еспресото. И като стана дума за това, благодарен съм на Лори в кафенето на 9-та улица, която кой знае защо всяка сутрин ми дава безплатен кроасан. Благодарен съм за малките неща. За тихата радост в очите на майката. За силната прегръдка на бащата. За това че винаги чакат и обичат детето си и са готови да му простят всяка грешка. Благодарен сам за това, че Родината ми прави абсолютно същото. Благодарен съм за новото летище в София и за приятелите които знаят че идваш без да си им казвал. За това че и тази година успях да прибера себе си и децата в България и да презаредя батериите си от земята и. Благодарен съм за селцатa подслонени от Родопите, за въздуха високо в Пирина и за уханието което изпраща Витоша миг преди да дойде бурята. Благодарен съм за всичките прелестни 111,000 квадратни километра на страната ни и най-вече за десетте незастроени педи земя по черноморието.
Благодарен съм за малките неща. За шопската салата в кръчмата на Любо срещу Театър София и за баничките на Петте Кьошета. Благодарен съм за широкатa мелнишка лоза и като цяло за процеса на ферментация на гроздето. Благодарен съм за триумфалната спогодба между месец юли и запотената от студ бутилка бира. Благодарен съм на Митко Бербатов и Мартин Петров. За всеки който представя достойно страната ни. Благодарен съм че през Юни успях да се запозная с лъчезарната Ивет Лалова в студиото на БНТ. Благодарен съм за basketball-bg.com. За това че ми е дадена безценната възможност да пиша тук и на страниците на 7 дни спорт. Че мога да изпратя историите които ме вълнуват толкова надалече и да ги оставя да търсят сърцата на нови съмишленици. Благодарен съм за всеки е-мейл, всяко писмо и всеки коментар – положителен и отрицателен. Благодарен съм за мнoгoбройните нови приятели - читатели с които никога не съм се срещал, но чийто думи винаги ще помня.
Благодарен съм за малките неща. За петте лунички които се появяват върху нослeтo на сина ми през лятото. За това че дъщеря ми явно някак си е успяла да преодолее гените на баща си и е станала зашеметяващо красива. Благодарен съм на коляното си, което скърца и роптае, но все още стиска здраво менискуси и не се предава. Благодарен съм, че все още сам здрав като вол и тичам като луд по игрища и зали. Че имам време, сили и енергия да гоня топката. Благодарен съм на детето в себе си, което не иска да си тръгне, не се вслушва в думите ми и всеки ден се събужда в търсене на нови пакости. Благодарен съм за младите момчета и момичета с които се запознах тук в този сайт и с които хвърчахме тази година по площадките на София.
Благодарен съм за малките неща и сега ще ги изсипя наведнъж: благодарен съм за слънцето в душата , за дъжда в прозореца, за всеки път когато топката попадне в ръцете на Леброн, за хората които не псуват на стадиона, за вечните наивни оптимисти, за това че успях да се запозная с Лари Стюърт (Тайнственият дядо Коледа) само три седмици преди да си тръгне завинаги, за жената със стари, скъсани обувки която сложи смачкана банкнота в ръката на възрастен инвалид на Витошка, за мачовете между Федерер и Джокович, за старите приятели, за Васко Кръпката, който ме качва на сцената да свиря с нeгo всяко лято, за това че не познавам човек когото не бих поздравил на улицата, за това че се видях със съучениците си тази пролет, за новия отбор на Бостън Селтикс, за видео архивите на Университета в Канзас, за това че Бери Бондс го чака правосъдие, за тези които не ме мразят когато ги ядосвам, за изгревите на морето и залезите в прерията, за всички хора които знаят че войните водят до нови войни, за блус музиката, за любимата ми хармоника Лее Оскар в “до мажор”, за поредната шампионска титла на Cан Антонио, за най-новият носител на Нобеловата награда за мир, за дългия ми разговор с Удо, за Тангра Мегарок, за компанията Аpple и за още хиляда прекрасни неща.

Благодарен съм за малките неща, Крис. За това че днес отново чух гласа ти - осем месеца след смъртта ти. Думите ти пристигнаха в слушалката ненадейно със скоростта на звука и заедно с тях долетяха спомените. Благодарен съм на годеницата ти Ейнджи, за това че не е изтрила съобщението. Обадих и се защото си казах че сигурно е самотна точно сега и няма за какво да е благодарна в Деня на Благодарността. Бяхте решили да имате деца, да сложите пръстени и да се радвате на малките неща, но само ден след Свети Валентин, Ейнджи ми се обади ридаеща и каза че просто не си се събудил. Отпътувал си мълчаливо в съня си едва 34 годишен. Патологът каза че смъртта е настъпила вследствие на уголемено сърце – дефект типичен за елитните спортисти и хора с висок ръст. Крис Линдли имал голямо сърце – ех, докторе – това го знаеше целия свят.

Благодарен съм за малките неща. За това че Крис си е тръгнал без болка. За това че Уембли няма покрив и сега той сигурно гледа всеки мач от най-хубавото място. За това че кучето Меги все още го чака. За това че Ейнджи преди малко ми каза че няма сили да промени нищо в дома им. За спомените. За сълзите и усмивките и за тези редки, вълшебни моменти в които двете пристигат едновременно. Както преди малко, приятелю, когато се натъкнах на гласа ти и въпреки че смъртта е необратима, ти успя да ме убедиш че те няма само в момента и че ще ми се обадиш при първа възможност. Смятай че си го направил защото знам какво би ми казал: Да бъда благодарен за всяко малко нещо което ме радва защото големия живот се крепи върху сумата от малки неща. Понякога ги забелязваме чак когато са си отишли. Затова искрено ви препоръчвам и вие да вземете лист хартия и да ги уловите за себе си. Първите няколко думи са най-лесни. Повтаряйте ги всеки пет минути:
Благодарен съм за малките неща.

ИВО ИВАНОВ
Канзас

Назад