Скромността винаги е била непознато питие във величествените фиести на този човек. И днес - на 66 години, той е толкова голям и атрактивен, че дори и да се скъса от тренировки по скромност - нищо няма да се получи. Където и да се появи - всички лица се обръщат като слънчогледи към него и той преминава сред шпалир от човешки възторг, почуда, признателност и обич, примесени, естествено, и с омраза, присмех, язвителност и дори презрение. Такива сме ние, хората, събрани в каквато и да е суматоха, дискретно наричана “общност”.
Такъв го е видял и нашият сънародник от Чикаго Антон Петков на борда на “Боинг 747” по време на полет от Чикаго до Мюнхен.

- Познах го още щом стъпи в самолета - говори Ангел - това е той! Не може да се припознаеш. Няма втори подобен нему. Като движеща се скала по пътеката в салона /191 см и огромен торс на боксьор от тежка категория!/, съпроводен от нескрития интерес на всичките четиристотин или петстотин пътника. Като стигна до мен - изправих се и го спрях. Целунах му ръка. Това малко като че го смути. Казах му че съм гледал предаванията на всичките му мачове, че имам цяла видеотека от тях. Казах му и че съм българин. Това изведнъж, неочаквано за мен, искрено го зарадва! Движението по пътеката спря. Които можаха се приближиха към нас, дойдоха и стюардеси. Задръстването беше пълно. Но никой не искаше да ходи на по-друго място от това дето бяхме с Мохамед Али. Каза ми, че познава неколцина българи и ги смята за свои приятели. Изговори съвсем точно на български името на нашия боксьор Петър Лесов. Спомни си за олимпийския ни шампион Ивайло Маринов. Каза ми, че българите, които работят на чикагското летище “О’Хеър” са негови много добри приятели. Веднъж, при някакъв полет, го посрещнали вкупом - със знамена и плакати, поднесли му сувенири, снимали се с него и дори му изпратили от снимките! После се усети, че сме блокирали коридора и ми каза, че като излетим във въздуха - пак ще се видим в по-спокойно време.
Аз бях втрещен. Имал проблем от боксьорското време с паметта, с главата, с мисленето, с говора? Може и да е така, но той вероятно се появява когато не е с българи...

“Носи се като пеперуда, жили като пчела”. Така пише в книгата си “Историята на Касиус Клей” Съливан - писател и журналист, оставил ни най-добре написаните слова за големия спортист. Съливан има предвид уникалния боксов стил на три пъти световния шампион в най-популярната боксова категория Мохамед Али. Макар и в най-тежката категория Големият майстор като че наистина пърха с леки крилца на ринга, придвижва се с почти танцова стъпка, деморализира противника си със своя артистичен гард, или по-точно липсата му, защото избягва ударите най-вече с еластичните движения на глава и тяло, виртуозно отклоняващи се от юмруците на противника. Има само 5 загуби и 56 победи на професионалния ринг, 37 от тях с нокаут.

- Малко след като самолетът набра височина и хората се раздвижиха из салона - продължава Ангел Петков, - при мен дойде стюардесата е ме покани “да гостувам на големия шампион в първа класа”. Там и другите стюардеси и малцината пътници, които се бяха настанили на втория етаж на “Джамбо” - най-удобните места в самолета, ме приеха с необходимото внимание - като към човек поканен от самия Мохамед Али. Вече имам опит за това как се грижат за тебе като първокласен пътник - на 10 000 метра височина над земята. Моят кумир бе все така любезен към мене. Каза ми, че отива в Мюнхен на световна конференция, посветена на борбата с паркинсоновата болест. Още една благотворителна дейност, с която той се беше ангажирал. Говорихме повече на спортни теми. За България той знаеше главно от онова време, когато спортът ни беше много силен и боксьорите ни се връщаха и с олимпийско злато. От Римската олимпиада през 1960, когато Мохамед Али спечели златен медал в тежката категория, и по-нататък, когато стана професионалист, явно беше следил и аматьорския бокс. Познаваше името и великолепната игра на нашите Георги Костадинов - олимпийски шампион на “Мюнхен 72”, Петър Лесов - златен олимпиец от “Москва 80”. Беше му направил впечатление с елегантния си стил шампионът от “Сеул 88” Ивайло Маринов /чиято “игра с краката” наподобяваше гъвкавостта и лекотата на неговия стил/ и олимпийският шампион Даниел Петров на Игрите в Атланта, където Мохамед Али получи най-великата чест за един спортист - да запали Олимпийския огън на стадиона! Нямате представа каква гордост изпитвах да чуя толкова добри дума за България от толкова велик човек!

Колко приятно е да се чуе това! Особено сега, когато ни упрекват от всякъде и почти във всичко. Сякаш и като хора и като държава не ставаме за пример на другите. Въпреки, че не е така. Самият ми събеседник Ангел Петков, който прав впечатление със своя артистичен вид, е човек с изразени качества и талант на мениджър. Видях на фотоси неща, които беше създал в България. На приказното по красота място край Калофер. Прекрасен фамилен хотел, който по самобитност на контурите напомня стила на знамения Франк Лойд Райт, макар и да е нещо коренно различно от неговата “Къща над водопада”. Бил е сред пионерите, които преди години разпространиха в България алуминиевата дограма. По снимките разбирам, че познава и е оставил следа и в най-модерния дизайн на такива красоти, с които се обграждат днес добрите къщи и други сгради, като ковано желязо, великолепни тавани, слънчевият стил на стени, ориентирани към светлинните лъчи със своите уникални стъкла и прозорци... А под тях - малки, кокетни басейни...
Израсъл е Ангел сред тайнствената неповторимост, която вдъхва и у хората прочутият пловдивски квартал “Кършиака”... Където всяка трета къща е с китара.

Донесъл е две в Америка. Красиви, ще ти се да ги грабнеш и побегнеш с пръсти по струните! Макар и никога да не си правил това.
Имал и “съдружник” в музиката. Двамата правели домашни и местни концерти. Дошъл е в Чикаго заради дъщеря си и не е имал никакви трудности да се “интегрира”, както купешки го казват, в американското общество. Въпреки това, грях не грях, сънува български сънища и... нищо не се знае...
Питам го какво му е казал още Мохамед Али, наричащ се до 1964 г. Касиус Клей, роден през 1942 г. в Луисвил - Кентъки, получавал признания и награди като “Духът на Америка” - за най-почитан американец в света, “Спортист на столетието” - през 1999 г в класацията на “Спорт илюстрейтед”, човек със седем дъщери и два сина от четирите си сватби, от които Лейла Али е световна шампионка по бокс за жени...

- Каза ми: “Аз съм здрав!”, показа бицепс и ме тупна здраво по рамото. Каза ми още “ако не бях станал боксьор - щях да съм бояджия в Кентъки”. Даде ми личния си мобилен телефонен номер. Каза ми, че е приятел на българските спортисти и да ги поздравя от него. Накрая направих снимки, взех автограф и така завърши един от най-приятните мигове в живота ми...

Както повечето гениални хора, независимо дали в ядрената физика или при юмручните боеве на ринга, Мохамед Али стои извън очертаните от обществото допустими граници за себеизява на отделния индивид. Затова и не е трудно да възприемем дружелюбно онази смес от истина и сарказъм към самия себе си в казаното от Великия Шампион:
“Не винаги знам какво говоря, но знам, че съм прав”.
“Най-трудният ми двубой беше с първата ми съпруга”.
“Аз съм най-великият”!

Климент ВЕЛИЧКОВ

Назад