Преди 8 години, по време на едно от редките си отсъствия от двореца, английската кралица Елизабет, посетила Италия. И там, за втори път по време на дългото си кралуване, нарушила непоклатимия и вековен етикет на Английския двор, който реже със стоманен меч - какво точно може и какво не може да прави Кралят сред обществото. Хронистът не споменава какъв е бил първият й грях, но италианското прегрешение на Елизабет е описано точно: Тя си поискала втора порция от специалитета на приема в Нейна чест, наречен “талиатели фрути де маре”!
Тия, дето са прелиствали писанията на Гогол, може би са срещнали описанието му на италианската торта с вишни, която била способна “... да създаде цели три дни адска работа на слюнчените жлези, дори и при най-злоядата дама, решила се да я опита”.

Даже и днес, ако се интересувате от здравето си, не може да не сте чули за т.н. “средиземноморска диета”. Която си е направо италианска. Между впрочем тази диета е “американско откритие”. Ако не е бил един капрал от Пета съюзническа армия, която по време на Втората световна война дебаркирала в Южна Италия да гони Мусолини и Хитлер от Европа, да я “открие” - и до днес щяха да си я хапват само италианските селяни от остров Сицилия, през Раджо Калабрия, та чак до Неапол. А ние тук да си пладнуваме в Мак Доналдс и сие.
Та този американски войник, като поостанал малко по освободените от фашизма земи, забелязал, че възрастните хора там страдат много по-малко от американските си връстници от диабет, склероза, алцхаймер, повишено кръвно налягане, затлъстяване, инфаркти, инсулти и други подобни ужасии. И понеже американският боец преди мобилизацията бил виден професор от университета в Минеаполис, взел че написал книги по изследванията си и така отворил пътя на италианската кухня по света.

Вече стигаме до същината на заниманието:
Италианската кухня днес е в челото на световния маратон към по-здравословен и дълъг живот!
При това тя е не само полезна но и безбожно вкусна...

Това е и причината да прескоча една вечер до “Tony’s Italian Restaurant & Pizza Peddlers”, който се намира на 1540 N. Rand Road, в Palatine - един от популярните събърби на Чикаго, при Николай Шавулев. С него се познаваме отпреди 7 - 8 години, от времето когато Ник беше сред ентусиастите, създали българския футболен тим “Балкан” в Чикаго. Между впрочем, той и до ден днешен не напуска футболните си задължения и постове. Първото е - да брани на терена с яки футболни бутони, пролет и есен, в студ и пек, във вятър и дъжд, спортната чест на българите в Чикаго. Второто - в паричие или безпаричие, в подем или в криза, да спонсорира, доколкото може, малката, но амбициозна футболна гилдия, наречена “Балкан”. Преди време имаше строително-ремонтна фирма, сега е прибавил и този неголям, но атрактивен италиански ресторант.

Една крачка през прага и попадаш в нещо по-друго... Различно.
Салонът е малък, побира под стотина гладни хора, но голям като идея и същност. Дизайнът му ти дава възможност да се почувствуваш сред добра общност, като част от голяма и жизнерадостна компания от близки по дух хора, но в същото време - и в достатъчно обособено твое местенце с близка до сърцето ти дама или с верни приятели.

И нещо топло и нежно се плъзва по тялото ти и стига чак сърцето! Нещо като омайните бургаски вечери, нещо като смайващия южен вятър, който те кара да... запееш!
Ужас! А още даже и не си започнал да пиеш! Що е това?

О, соле мио!

Та това е “О, соле мио”! Най-известната канцонета по света. Енрико Карузо, Лучано Павароти, Рей Чарлз, Елвис Пресли
/”Its now or never” в англоезичния й надслов/ са я възвисили и дарявали отново и отново на хората по света - всеки със своя могъщ и уникален талант. Дори папа Йоан Павел Втори и Гагарин - още по-високо и близко до Бога, са я прошепвали тихичко в добрите мигове от живота си. Написана от раз в една студена нощ по време на гастроли в Русия от Едуардо ди Капуа тази песен разтърси и мен, току що шмугнал се на топло в ресторанта на Ник, побягнал от мразовития ноемврийски вятър, носещ ни през езерото Мичиган вестта, че зимата на 2009 е под носа ни! На моите спортни приятели ще припомня и известния куриоз, че при откриването на Олимпийските игри в Антверпен през 1920 г., когато трябвало да се изсвири италианският национален химн, а пък оркестрантите били забутали някъде нотите, те решили светкавично въпроса като изпраскали “О, соле мио”, нещо което знаели наизуст. И всички останали доволни - по трибуните я запяли дори и дошлите за пръв път на олимпиада група папуаси от Нова Гвинея!
В ресторанта на Ник може да поплувате с часове сред галещите вълни на океан от италианска музика - “Адзурро” на Адриано Челентано, “Воларе” на Доменико Модуньо, “Музика е” на Ерос Рамацоти, “Аброндзатисима” на Едоардо Вианело, “Сапоре ди сале” на Джино Паоли...
При това - дискретно, тихо, като че пусната само за вашето ухо и - безплатна!

Е, добре! Стига толкова канцонети. Дошли сте, все пак, да се нахраните.

Гледам безпардонно по масите, като балкански селянин от западните краища на полуострова, какъвто и съм, и се изумявам: тука наистина дават италиански манджи! А аз разбирам от тях защото по едно време изкарах половин месец командировка на едно европейско първенство по волейбол в Реджо Калабрия - на един куршум разстояние от остров Сицилия с нейната всепризната мафия. С мен постоянно беше /по-точно аз бях постоянно с него/ големият наш треньор Тодор Симов, който създаде навремето кубинския волейбол, а в момента тренираше страхотния отбор на раджокалабрийките, чийто пък спонсор беше един мустакат италианец - мултиресторантьор, та бяхме принудени да ядем от ранна утрин до късна доба по заведенията му, пръснати като миди по плажа из този топъл южен град. Имаше време, когато волейболна Италия канеше много пъти годишно волейболна България с надеждата да поиграе с нея и понаучи нещо във волейбола. И днес още там се подвизава една средно голяма дивизия български майстори на играта, мнозина вече като треньори и съветници. Но навремето с тях обикаляхме волейболните Апенини /хубаво е понякога дори и спортен журналист да си.../ и понеже “рънътъ прави борбътъ” почнахме добре се ориентираме и в италианската кухня.

Италианската маса, с поставените по нея хранителни изкушения, е живо потвърждение на знаменитата италианска изобретателност, склонност към импровизации, весел нрав и изключително симпатична радост от живота.
Започва се с някоя от стотиците разнообразности на средиземноморската салата - антипасти. Освен зеленчуците в нея откривате меса и всевъзможни морски животинчета, които се приготвят и ядат по най-различен начин. Общото между тях е, казват, че са много вкусни - макар и не за всеки.
Следва “паста” - така се нарича всичко направено от макарони, спагети и други тестени неща - общо около 600 вида ястия.
А, спомних си - през 2002 г. в Италия бил открит първият в света специализиран университет за ресторантска кулинария, където може да станеш, примерно, професор по варене на кафе или правене на пица... или поне аз така си мисля отдалече, понеже по това време нагъвах вече сандвичи в Чикаго и не съм ходил там. Но представяте ли си конспекта за изпита - 600 точки само при макароните!

Вие, обаче, дори и без висше кулинарно образование, може да си поръчате без всякакви опасения “Спагети маринара” /разновидности - “карбонара”, болонезе”.../. Друг път може да задълбаете към “Пане ал форно”, или “Фарфале примавера”. Аз обикновено предпочитам “Фарфале със сьомга ала водка”.
Следват класическите ястия, сред които най-популярни са “Канелони” или “Лазаня” - с каквато ще ви хранят винаги ако летите с “Ал Италия” /ама знаете ли дали лети още тази толкова симпатична компания?/
Основните ястия винаги създават някои езикови препятствия или по-точно - смешки. Помня как ми ги обясняваше нашата националка по волейбол, сега кореспондентка на Българското радио от Италия, Елена Шаханова: “Това е... Заек качаторе”. Или “Избери си Свинско Жулиен”
Ако се ориентирате към италианска кухня - няма отърваване от сиренето “Пармезан”, но няма и да съжалявате за това.
При десертите господствуват познатите “Крем бруле” и “Тирамису”.

Италианската пица е Пицата на пиците!

Но нека си дойдем на думата. Какво е италианската кухня без пица? Уиски без лед... О, не - лед без уиски!
Италианците, които са 60 милиона, заедно с още 58-те милиона по света, изяждат годишно 2 500 000 000 /два милиарда и половина/ пици.
Измислена от бедния народ, който измайсторявал от всякакви хранителни остатъци нещо друго, по-така, днес това е световна индустрия, която борави с над 200 “модела” пици. Майсторите “пицайоли” в тази индустрия се ценят като харвардските възпитаници в САЩ.
За “Пица № 1” се смята “Пица Маргарита”. И в тази история е замесена жена - кралица. В 1889 г. в Неапол придошла не зная коя точно италианска кралица, но зная името на знатния неаполитански пицайоло Рафаеле, който изготвил три супер-пици - да си избере от тях знатната госпожа. Тя си избрала тази с цветовете на италианското знаме - червено, бяло и зелено, постигнати от знаменития артист чрез подходящи домати, сирене-моцарела и някакъв зеленчук. Сега се сещам, че щом пицата е наречена от маестрото “Маргарита”, сигурно и италианската кралица е била Маргарита...

Как я правят големите професори - пицайоли в 800-те пицарии на Неапол?
Най-напред забъркват на ръка брашно от твърда пшеница, слагат му натурална мая и прикоткват тестото да втасва. После правят много тънка питка, най-често със смайващо жонгльорство във въздуха с жилавото тесто /има и специални пицайолски олимпиади за големите звезди в занаята/. Доматеният сос е само от сорт “Сан Марино”. Иначе вкусът е друг, не си е работа... Слагат полупроизведението в пещ за 10 минути, вадят го, слагат отгоре прясното сирене “моцарела”, ама не от крава, а от биволица, поливат със зехтин - екстра качество, посипват с морска сол, слагат няколко свежи зеленчукови листа. После отново - пещ за 3 минути... ама само “forno a legna” - пещ нагрята с пламък от дърва до 450 градуса.... Готово!
През 2000 г. чиновниците от ЕС, които затвориха в България много мандри, най-голямата наречена “АЕЦ Козлодуй”, дигнаха червен картон на кривите краставици и извършиха още много щуротии, забраниха в Европа да се пече хляб и подобни нему, в други пещи, освен електрическите. Заради хигиената! Пицайолите щяха да си умрат от смях и не им обърнаха внимание. Днес всички се правят, че за такова нещо и дума не е ставало.

Дали можете да изпиете и едно хубаво италианско кафе при Ник Шавулев?
Даже няколко. Както и да си поръчате кетъринг. Носят ви храната вкъщи. Или на парти, което сте спретнали за приятели или за фирмата, в която сте толкова луди, че сте станали неин бос и трябва да се тръшкате за всичко. Или ако даже сте направили нещо още по-лудо - жените се. Даже и по заседанията, семинарите и прочутите “Български дни в Чикаго” на Българо-Американската асоциация вече се стичаме с по-голям интерес и ентусиазъм откакто проф. Чаракчиев се усети да показва “промоционално” произведенията на нашите любими спонсори Ник Шавулев и Йордан Ничев от “Вкусен свят”.

А италианското кафе действително си заслужава славата. Болшинството италианци закусват съвсем леко - с малка чашка черно кафе и също толкова малко сладко хлебче, наречено “Бриош”. Кафенцето в малката порцеланова чашчица си го бива и е доста яко, но кофеинът му не е повече от този при кафявата чорбица, изсипана в голяма книжна кофа с похлупак и сламка, наречена “американско кафе”, с каквото и аз се наливам, докато пиша тези неща.
Не е чудно, че машината за правене на това кафе е измислена от италианец - Франциско Или, а самата рецепта е утвърдена пак в Италия и тя се състои от 7 грама свежо смлени зърна от сорта “арабика”, прекарани през машината заедно с гореща минерална вода. Поднася се при температура от 77 градуса... Само в порцеланови чаши!

За виното, червеното, което е неизменна част от италианската кухня - друг път. Само помнете, че всяка четвърта бутилка в света е пълна със сок от италианско грозде, което се бере 5 месеца в годината. За разлика от другаде по света, където го събират за двадесетина дни.
И човек все някога трябва да опита червеното “Кянти”, родено в Тоскана.

Стигайки края на това писание вероятно имате вече и нетърпимо вълнуващи въпроси.
Например, действително ли го има всичко това в “Tony’s Italian Restorant”?
Е, това го има в Италия, за която си говорехме и то често в исторически категории. Но чикагският италиански ресторант на Ник Шавулев е живо, здраво и действуващо късче от тази прекрасна страна и там човек се чувства прекрасно.
И все пак - ако някому изведнъж домилее за мешана скара със шопска салата - моля! Готова е докато мигне... или малко като поотвори очи.

Дали не трябваше да описвам какво съм го питал и как той ми е отговорил?
А, можеше, но нали Ник и ресторантът му са при нас, в Чикаго! Идете, вижте, поговорете си.
Той знае много повече от мен по всичко това, с което ви занимавах досега.
А за това, че си е и друго око да види и на вкус да усетите - няма никакво съмнение.

Климент ВЕЛИЧКОВ

Назад