Били ли сте някога самотни в Чикаго? Да!?
Е, добре, тогава значи не знаете къде е “Кафе Мираж”.
Но вече няма да е така.
Имате късмет - наскоро кафето с петте палми отпред отпразнува своята пета годишнина.
И ние бяхме там, както се казва, и ние пихме, пяхме, ядохме и се веселихме и сега ще ви поразкажем нещичко, та да го знаете, и друг път никога да не сте сами.

“Мираж” за българите в Чикаго е нещо като прочутото парижко кафе “Дом”, което още преди сто години става пристан за руската и испанска имиграции. Тук сядат заедно работници с каскети и брадати интелигенти и си подаряват най-хубавото, от всичко достъпно за имигранта - един хубав час, или два, без чука в ръката и чорбаджията на шията, без миризмите и писъка от комшиите, даже и без домашните хлебарки. Затова пък с дъх от родината, с вкус от гозбите на мама, и с вестниците, писани на бащиния език, които в Чикаго от доста време са поне половин дузина. При това винаги цари свободна атмосфера и е отворено до късно. В “Мираж” - работят до среднощ! Седем дни в седмицата.
“Мираж” за нас в Чикаго е като прочутата парижка бирария “Лип”, където е достъпно за всеки. Известни личности и напълно непознати клиенти се обслужват еднакво, а масите се използват не само за поставяне на чиниите по тях, но и за важни разговори и вземане на решения. Като “неутрална територия” за водене на преговори и сдобряване /понякога и за скарване/... В Бирария Лип, например, на порция телешко преди години, се сдобряват Жорж Помпиду и Валери Жискар Дестен... А аз и един друг ръб, съвсем наскоро в Кафе “Мираж”, на специалните неделни мекици, изваяни от неотразимата Йорданка Вълкова - главен готвач на заведението /работи тук от първия до ден днешен/, също се разбрахме от раз.
“Мираж” за Българското Чикаго е като едно друго култово парижко кафе - Ле Дьо Маго, където преди 72 години Пикасо се влюбва в Дора Мар. Аз лично знам поне двама мои познати, с които се случи абсолютно същото премеждие в “Мираж”, но ще изчакам и те да станат известни и тогава ще публикувам имената им. Само помнете, че в “Мираж” винаги съществува сериозна опасност да хлътнете по някоя /някой/.

Не знам, не съм идвал по това време, но Мария Александрова, мениджър на “Мираж”, се закле, че отварят точно в 8.00 и прочутите български каубои, които в ранни зори оседлават своите трокове за поредното шосейно надпрепускване надлъж и нашир през Америка, пият първото си кафе точно в “Мираж”!
Мария, която по образование е инженер и е от Перник, където битува моята най-любима българска кръчма, наречена по невнимание “Ресторант Шахтьор”, тъмно сборище някога на подземни хора, ми каза, че да ръководиш “Мираж” било “много интересно”. Аз пък си мисля, че си е направо подвиг. Като си се знаем в компанията колко сме претенциозни...

По всичко личи, че собственикът Ник Дадевски разчита много на нея, започнали са заедно от първия ден и добре я карат. Впрочем, тук при персонала почти няма “текучество”, което значи много. Питам я какво му е толкова интересното да работиш в “Мираж”?

- Та ние сме на няколко минути път до “вратата на Чикаго”! Който идва през “О’Хеър” или си отива - минава през “Мираж” – казва Мария. - Човек може да престои при нас от 8 сутринта до 12 в полунощ. Тук може да изчака приятелите си да дойдат и го вземат, да дочака кацането или излитането на самолета.

- Истина ли е, че българите масово бягат от Чикаго? – питам я, досещайки се за катранно-черната статия, наскоро посветена нам, чикагци, в родната българска преса.

- Някои си заминават, други идват. При нас се чувстват най-добре приливите и отливите, защото „Мираж” е много активно място за комуникация на нашите сънародници. Тук най-сигурно може да се намери бърза работа или квартира. Моят бос понякога и сам им дава работа, тук или в някой друг негов бизнес. „Мираж” е спонсор на някои изяви на българската общност. Следващата година през юни имаме идея да организираме Европейски кулинарен фест. Наоколо има достатъчно място, ще ангажираме и още площ и ще представим различни европейски кухни. Всичко това - с много музика, песни, танци и много добро настроение за посетителите.

Мария разказва и за специалната подготовка за наближаващите празници – Рождество Христово и Нова година. И това е шансът за тези, които са пропуснали юбилейната петгодишнина на „Мираж” да се реваншират. Ще има отново специално меню, специална музика, опитен Ди Джей... забравих да попитам дали ще пее отново Таня Боева, която във великолепния си репертоар има и една страстна песен за един мираж – може и да не е нашия, но пак хубав като повечето миражи... А може и сертификати да намерите на столовете си, както на петгодишнината. За какво – тайна. Който дойде – ще узнае.
Лятно време, както знаете, миражите са по-просторни и нашият „Мираж”, с лятната си градина, побира около 300 души. Зимата сви миражите – при нас – до 140 места. Така че предвидливостта и бързата реакция е абсолютно задължително качество...

Към края на разговора Мария си спомня за пустото място, което се е било простряло под днешния „Мираж” и за не малките усилия, с които се е издигнала днешната сграда. Било е като мираж в пустинята. Сега е мираж, при който всичко е истинско – и храната и хората и музиката и удоволствието, когато го посетиш, това интересно заведение.
А знаете ли защо „Мираж” го казват „Кафе” а не „Ресторант”, въпреки че там готвят, та се пушек вдига? Ами защото „кафето е напитка, от която на човек му се доспива, когато не я изпие”, както казва един френски поет. И ние идваме там за да го изпием, та да не проспиваме живота си! Поетът, вероятно, е някой като Волтер, Балзак, Жорж Санд или Верлен, чиито столове в Café Procope са белязани и човек, седнал по наше време в тях, не може да не се държи прилично.
Ще кажете – стига с тези французи! Е, добре – и Хемингуей е написал поне хиляда от своите репортажи като европейски кореспондент в парижките кафенета... А Ървин Шоу казва: „Всичко в изкуството започва в Париж. А всичко в Париж започва на маса в кафенето”.

Така че и ние можем да издумаме: „Колко много неща в Българското Чикаго започват на някоя маса в Кафене „Мираж”...

Климент Величков

Назад