Ако имате малко спорт в кръвта си и сте стигнали Чикаго, не може да не знаете „Вкусен свят”.
„Вкусен свят” е най-известното спортно място, където човек може бързо /и на доста симпатична цена/ да закуси, да обядва или да вечеря, да си вземе прочутите безплатни чикагски български вестници с по 64 страници, колкото и в голямата България вече не печатат. /Ние в Чикаго сме „малката България”, но тук-там и ние правим нещо по-така/. А когато някъде играят сериозен футбол тук може да се поостане и да се изгледа на телевизионния екран. Във „Вкусен свят” знаят всичко по квалификациите за Световното първенство по футбол в Южна Африка, за Купата на шампионите и Купата на Купите в Европа, за националните шампионати - от България, през Англия и Италия та чак до Бразилия, знаят и за това накъде върви и докъде е стигнал и българският аматьорски футбол в Чикаго.

Така е защото собственик на заведението, скромно нарекъл го „гостилница”, е Йордан Ничев.
Преминал е през детската футболна школа на „Левски” - една от най-добрите, където учат сериозно децата на техника, тактика, как физически да са по-силни и по дух по-устойчиви. Данчо е играл в юношеските формации на „сините”. Но той познава голямата игра и абсолютно професионално, защото е и възпитаник на един от най-добрите спортни университети в света – Националната спортна академия „Васил Левски” в София. Специалност – разбира се „Футбол”. По време на следването си играе в „Академик”. После, при голямото преселване на аспаруховите потомци, стреснати от демократичните, по български, промени, стига Италия.
Калчо и канцонети - това са най-познатите цветя, които избуяват в тази страна и се ползват с голям успех по цял свят. Осем години е в плен на аматьорското калчо – част от „Империята на италианския футбол”.

В Чикаго е сред основателите на първата футболна федерация в българската общност, която двадесетина спортни личности се опитват да основат през 2000 година.
- Станаха повече от осем години организиран футбол в нашата общност – говори Данчо, -сто месеца български футбол в Чикаго не е никак малко. В същото време идеята и началото, което беше поставено от Динко Динев, даде много добри резултати. Очаквано, според мене, защото в Чикаго дойдоха и идват да работят и живеят не мако наши сънародници, които в детските си и млади години са се учили в стабилните български футболни школи, каквито имаше в по-големите градове, а даже и в малки селища у нас. Футболът беше истинският цар в сърцата на момчетата, и ако някое не го играеше, смятаха, че нещо не е добре детето... За тези осем години в нашите „Славия” и „Балкан” са играли мнозина напълно изградени футболисти, състезаващи се в различните дивизии на българското футболно първенство, включително и в „А” дивизия и националния отбор, като Митко Попов, например.
Нашият футбол се открои още с появата си в Северозападната футболна лига на Чикаго. Българският флаг се вееше постоянно на върха й. До 2003 беше ерата на „Балкан, от там до 2007 – на „Славия”. През 2008 силите се изравниха.
Тази година шампионската титла можеше да се реши от нашите два отбора, които в предпоследен мач играеха помежду си и не трябваше да го завършват наравно. Но направихме точно това, играхме спортсменски, честно и почтено, без уговорки и така се получи, че дадохме шанс и на аржентинците от „Пампас” във финален мач с „Балкан” да се борят за титлата. Те използваха по най-добрия за тях начин шанса и станаха шампиони. Какво да се прави – това е футболът, при нас не е като в театъра, където всичко се играе така, както го е написал автора на пиесата. А може и така да стана поради нашата кръвна връзка с футбола на България - лошо се представя националният ни отбор – лошо и ние... Защото след загубата на шампионската титла, в турнира за Купата на Чикаго, пак доста неочаквано и двата тима загубихме на полуфиналите. Вече няма да се равняваме по националите, а разумно ще потърсим как да преодолеем спада във формата, да изправим пропуските, които, без съмнение, сме допуснали.

Говорим по-нататък с Йордан Ничев и за отличните условия на американския сокър в САЩ, и специално в Чикаго. Безброй тревисти терени, което е нещо немислимо в България, възможности да се създават ефективно отбори и да се състезават навсякъде, да се включват в различни лиги, да се осъществи отлична администрация и да се изиграе безпроблемен футболен сезон.
Но от тук нататък идва лошото. В Америка се работи дълго – и по време и много по обем. Всичко е по-трудно – и поддържането на дома, и ученето на децата и връзването на бюджета... Почти не може да се намери време за подготовка. Футболът се играе от мач на мач. Само през зимата се наема зала за физическа подготовка и малко техника чрез футбола на малки вратички. Спортистите пренебрегват много свои лични въпроси и желания в интерес на своята футболна страст. В интерес на отбора. Знае се случай, когато преместил се в друг щат на работа футболист пътува всяка седмица по 800 мили в едната и в другата страна за да дойде и изиграе неделния мач с чикагския си отбор. Помни се как друг футболист беше карал трока без да мигне от Лос Анджелис до Чикаго, скочил в колата си и пристигнал на мача с петнадесетина минути закъснение, нахлузил екипа, влязъл в игра, вкарал два гола, после помолили треньора да го извади за малко от игра за да отдъхне, заспал на пейката, а когато се събудил видял целия тим край себе си и разбрал, че мачът е вече свършил... А на треньора и момчетата им било жал да го събуждат. Победата си била вече подпечатана с неговите два гола. Как е видял и уцелил вратата с неговите безсънни очи в онзи ден – тайна!

Какви ли не щуротии ни минават през главата при този разговор. Например – около 14 000 български деца учат по чикагските училища. А футболът там вече има авторитета на баскетбола и американския футбол. Имат фантастична база и правят невероятни турнири. Нашият футболен съдия Валентин Рударски като че направи веднъж световен рекорд по продължително рефериране. В един ден даде началото на първия си реферски мач в 7 часа сутринта, а последният му съдийски сигнал беше в 22.15 вечерта. Представяте ли си какъв фанатизъм има у тези деца и техните родители, които ги возят с колите си на състезания и тренировки – да стават в ранни зори и да се прибират по късна доба, за да расте и крепне Великата игра!
И още – не се ли е родил още в Чикаго онзи талант, който след някоя и друга година ще се върне в България като звезда в националния ни отбор по футбол? И не е ли това една, макар и малко прикрита задача на футбола който играят бащите на тези деца в „Балкан”, „Славия” и по всички щати на Америка? Важи и за тези семейства, където досега футбол не се е играл изобщо, но няма причина това да не стане. Примери в световната спортна история има. Данчо си припомни Виери, детето на италиански емигранти, родено в Австралия, започнало даже не с футбола, а с австралийското ръгби, при което пада голямо тичане. Виери се връща в старата родина на баща си като национал в калчото с милионерска банкова сметка. „Впрочем, в Италия – казва Данчо, - всички футболисти с договор в голям тим са вече милионери”.
Тук има нещо подобно при един млад плувец, който живее в Чикаго, но е защитавал спортната чест на България на световно първенство и на олимпиада, или при Пламен Памуков, който като че се върна и показва американските си умения в България...

Говорим и за много сериозни неща. За ролята и голямото признание, които заслужават първите след двехилядната година „строители на българския футбол в Чикаго”. Личности като първия мениджър /играещ при това/ Динко Динев, Илия Цицков – първият школуван треньор, при когото се събраха в началото нашите футболни таланти, играли преди това в отбори по другите общности, най-вече сръбската. Говорим и за другите вдъхновени селекционери – Къната и Копанов, за Ричи и Шавулев, които са и спонсорирали отборите, за двата нови състава – „Юнак” и „БГ Юнайтед” /които си имат и собствен сайт/, за очаквания да се формира нов тим в категорията „Над 39 години”, която се създава към Северозападната чикагска футболна лига, и пр.
Минало и бъдеще. Двете не може да се отделят едно от друго. Днес във футбола има един не много срещан в нашата общност феномен. Между двата конкуриращи се за шампионските титли български състави съществува разбиране и колегиалност. Усещат го всички - футболът за тях е общ дом и ако те – обитателите, не го поддържат и стягат заедно, ако се впуснат в междуособици – домът ще се превърне в лудница и съборетина.
В края на 2008 година, когато за пръв път нищо шампионско – ни шампионска титла, ни купа са български, предстои анализ на общо все пак достойния български принос в аматьорския американски сокър. Важно е да се открият нови пътища за развитие. Предстои и отговор на един такъв въпрос – защо в толкова футболна общност, като българската, не могат да се съберат поне двадесетина деца за да се изгради детска футболна школа? Имаме преките впечатления от безуспешните старания на Владимир Димитров, възпитаник на Националната спортна академия, опитен специалист, бил и треньор и мениджър в една верига от частни детски футболни школи в София, където годишно се обучават средно около 2000 деца.

Българският футбол в Чикаго има добри специалисти. Освен споменатите треньори тук са още и Христо Цонев и Цветан Йончев, който работи отдавна в големи и с добър мениджмънт американски школи.

Българските футболни съдии са сред предпочитаните при спортния календар на града. Сред тях са Валентин Рударски, Илия Цицков, Къната, Николай Димитров, Наско Иванов, Йордан Ничев и др.

Вече не остана време да говорим за „Вкусен свят”, една добра идея, която Данчо разработи перфектно през изминалите три години. Да имаш винаги място в това лудо спринтиращо Чикаго, където бързо да се вмъкнеш, и веднага да получиш страхотен страхотна, гореща супа, готвена манджа, чифт кюфтета или половин дузина кебапчета, майсторски напълнени чушки, баница, като че и боза понякога, кафета и други подобни, да глътнеш каквото можеш и веднага да си тръгнеш, щом трябва / ако няма мач по телевизията/ - е, това е важна придобивка за заети, трудови и спортни хора като нас.

Мнозина го харесват и заради мястото, което е в центъра на бързо населяващия се нов център на българската общност в Чикаго, близко до „О’Хеър”, където работят много българи, има много комуникации, има и възможност, както в случая, да се поговори на спортни теми. При това от 7 сутринта! За царете на волана , препускащи с троковете си из цяла Америка, е голямо удобство.

Намира се на „българския корнер” – пресечката „Лорънс” и „Къмбърланд”, където е и Център „Родина”, офисът на известния брокер Русен Русев - ”Пилот № 1 на България преди дванадесет години. Тук има още и български бюти салон, модерно българско фотоателие, а наоколо са пръснати десетина български магазини, ресторанти, офиси и пр.

Най-бурно и атрактивно, обаче, става по време на големите футболни мачове, световни първенства и олимпиади, когато „Вкусен свят” се превръща в „Спортният свят на Българското Чикаго”.

Климент Величков

Назад