- Какво става? – го питам, веднага щом седнахме.

- И аз бих желал да имам отговор на този въпрос – казва Шефкет Чападжиев. – Дори и негативен. Но да е сигурен, точен да е. А не само догадки. С моя американски съветник говорим всеки ден. Няма ясно становище. Изненадани се оказаха и най-големите експерти. Като че тръгнем крачка напред, а като погледнем – изостанали сме с две назад. И аз лично губя много. През последните години – 65 процента от активите ми на борсата изчезнаха.

- Докога ще е така?

- Никой не знае. Може две, може пет, може повече години...

- Причините?

- Започна от недвижимите имоти. Създаде се масова психоза за бързо печелене. Заеми даваха и на тези, които могат да ги върнат и на другите, които не могат. Взелите 300 000 за къща очакваха да я продадат след две години за 350 000, но сега тя струва 250 000. Банките, получили вече своите комисионни, продадоха задълженията на други. Фалират онези, които са купили дълговете на заемоискателите. Сега държавните институции се стремят да възстановят недостига в бюджета. Войната в Ирак, промените в световната икономика, където на преден план излизат и страни като Китай, Индия, Бразилия – всичко това има и свой дял в сътресенията, които днес преживява световната икономика.

- Кой и как може да надвие тези сътресения, да стабилизира положението?

- Човек трябва да създаде най-напред стабилност за себе си и около себе си. Не може да помогнеш на деца, на църква, на култура, ако не си стабилен самият ти. Стабилността, разбира се, е нещо различно за всеки. Може да имаш милиарди и да си нестабилен. Може да живееш на обикновена заплата, но животът ти да е така подреден, че да си стабилен. Народът казва – да се простираш според чергата си. В Америка, поне, има стока за всеки джоб. Но ако изкарваш пари като за кварталния магазин, а купуваш подаръци и лукс от Даун Таун или караш кола три пъти по-голяма от боя ти – няма да си стабилен.

- По американски било да живееш на кредит. Мнозина имат по десетина кредитни карти, където майсторски превъртат дълговете от едната в другата...

- Отначало притежателите им имат усещането, че са намерили начина да се харчи повече, отколкото се печели. Но и тук няма нищо безплатно. Идва ден, когато просрочените лихви скачат на двадесетина процента и човек не може вече да смогне. Системата е създадена от много по-опитни във финансите хора и не може да се изиграе от тези, които са влезли в нея. Моят съвет е човек да има максимум две карти и винаги да плаща в срок. Ако някой „ потъне”, или извърши некоректни действия, затваря си пътя за дълги години или завинаги. Няма да е щастлив през целия си живот. По-хубаво да имаш по-малко, но да спиш спокойно.

- Някои се върнаха в България, може би там ще потърсят по-голямо спокойствие?

- България върви в правилна посока, но бавно. Навсякъде има корупция. И в България има. Но ако тук корумпирани са, примерно 5 процента, в България такива са 60 процента. Затова и борбата с корупцията ще бъде много по-трудна и дълга. Някои от хората в партиите и в политиката са влезли там за да оправят своя бизнес, своето състояние. Този, който не е могъл сам да направи успешен бизнес и почва да управлява различни институции за да ги „оправи” тях, но най-напред себе си – едва ли ще е полезен на обществото. Но и тези, които са направили много пари – не всички са годни за добро управление. Обществото трябва да знае как е направил парите си. Не са ли спечелени те по криминален начин. Плащал ли е данъците си. Как управлява състоянието си. Има ли намерение да създаде бизнес с нови работни места, с полезно приложение или има склонност да ги разпилява по собствените си прищевки.

- Какво трябва да знаят политиците?

- Най-напред, че неизпълнените обещания, когато са правели своите избирателни кампании, се записват като лъжи в съзнанието на хората. И по-късно – по време на управлението си – те могат да излъжат веднъж, два пъти или още веднъж, но идва моментът, когато губят авторитета си в съзнанието на хората. Затова и сме свидетели на толкова много смени на управляващите.

- По-свободни ли са болшинството българи сега?

- По-свободни, но без да могат да се ползуват от свободата си. Само икономическата независимост дава достатъчно свобода. Имаш уреден дом и семейство, имаш приятели, платил си биловете - можеш да правиш в свободното си време каквото искаш, да отидеш където ти хареса. Другото е изпълнено с много горчилка. Всеки ти е виновен. Събираме се на ъгъла, на вятъра, и одумваме другите. Какви възможности сме имали, но някой ни е попречил. Идва при мене един стар познат, когато наскоро бях в България. Говорим дълго и той ми казва „Мене парите не ме интересуват”. Говорим още и се стига може би до същината на въпроса – „Ако има кой да ми даде сега 10 000 долара – ще отворя боди-шоп!”. Мрази парите но иска да вземе 10 000.

- Какво става с Вашия полиграфически бизнес в Чикаго?

- Моите фабрики в Чикаго работят. Около 60 процента от тях работят така, както при мене. Аз бях в производството до 1993 година. Над 30 години работят! И работниците там са много добри специалисти и съвестно работят.

- Българското Чикаго в последно време има в изобилие свои вестници, но си няма още телевизия. А една телевизия ще направи много за по-доброто опознаване на нашия вече стохиляден български град Чикаго...

- Може да имаме българска телевизия в Чикаго. Но трябва да се вложат 5 – 6 милиона долара. Да се плаща на хора професионалисти – професионална заплата. Телевизията е скъпа институция. Не може да се прави от любители, говоря за журналистическия и техническия персонал, пък и за ръководния. Вече сме доста в Чикаго. Хубаво е да имаме свежи новини всеки ден, както от САЩ, България и света, така и от нашите хора и бизнеси из Чикаго. Наближава това време. Бих се заинтересувал при някои подходящи обстоятелства. Ако е професионална и конкурентоспособна.
Не бих могъл да прибавя нищо повече от себе си. Той знае повече от повечето от нас, които сме в Чикаго и живеем заедно с него, Шефкет Чападжиев, „Емигрант № 1 за българската общност по света, човек сред най-уважаваните и достойни хора в Българското Чикаго.

Климент Величков

Назад