В Чикаго очакваме актрисата Виолета Гиндева и композитора и изпълнител Хайгашот Агасян. Ще бъдат онези скъпи гости от България, в чийто огромен и оригинален талант не се съмнява никой. Българският театър и музиката, която се слива в едно с поезия и театър, дължат много на нашите гости.
Удоволствието да ги видим сред нас е необикновено.
С тяхното присъствие и изкуство започваме Рождественските и Новогодишни празници в Чикаго.
Bulgarian American Heritage Center ни поднася една приятна изненада в края на 2008 година със своя Коледен Бал ELEGANCE и срещата, която ни устройват с Виолета Гиндева и Хайгашот Агасян.

Като пролетен вятър през прозореца

Изкуството на Виолета Гиндева е дръзко и категорично, а характерът й - прям, несломим и неподкупен

Винаги бих писала за нея с обич и увлечение. Не само защото харесвам нейното изкуство - дръзко, смело, категорично, а и защото се възхищавам от нейния характер - прям, устойчив на театралните бури, несломим пред всякакъв род трудности, неподкупен.
Знаех и гледах с удоволствие театралните й изяви още на учебната сцена в театралната академия. Но първото пленително впечатление от изкуството й е в Катерина от “Иконостасът” - филма на Тодор Динов и Христо Христов. “Железният светилник” беше преминал вече с успех по театралните сцени, включително и в паметна постановка на самия Христо Христов в Пловдивския театър, на Николай Люцканов във Военния театър, по още няколко сцени. Но това, което тя постигна, беше толкова индивидуално, така пленително с целеустремеността на младостта и красотата, че наистина оставяше у нас преживяване за цял живот. И оттогава започна низ от характери на екрана, само нейни, неповторими в дързостта и храбростта си, съчетани със затрогваща младост и неустоима женственост.
Случайността ме заведе на първата й премиера в професионален театър - тя играеше Бисера в пиесата на Милко Милков “Монахът и неговите синове” на русенска сцена. Първа реализация на тази нова историческа пиеса, първа роля на вече популярната от екрана актриса. Валя, както всички я наричаха, беше на сцената като пламък - с развени коси, с огън в очите, с непримирим характер. Тя изискваше от любимия мъж да бъде последователен, да отстоява убежденията си докрай, да не приема никакви компромиси. Колко много паралели със самата актриса, с нейния характер.
През сезон 1969-1970 г. тя постъпи в Народния театър. И игра в камерната пиеса “Елегия” от Павловски като партньорка на Любомир Кабакчиев. Ролята й беше на руската актриса Савина, по която големият писател е бил увлечен. Много неща като актьорска психотехника не й достигаха. Но тя носеше такъв метежен дух, такава вътрешна сила, че съумяваше да завладее публиката.
Този дух изпълва всички героини на Валя, чак до нейната храбра Маргарет от “Котка върху горещ ламаринен покрив” от Тенеси Уилямс, която се защитава със завидна енергия, но също без да се унижава и да прави компромиси. Героините й винаги воюват за своето право открито. За тях са непознати тайните ходове, подмолните действия, хитрите капани. Тяхната сила е в драматическия сблъсък и няма начин да бъдат възпрепятствани, когато са убедени в правотата си. За нейните възможности като драматична актриса особено красноречиво говори изпълнението й на Йерма от едноименната трагическа поема на Федерико Гарсия Лорка, поставена от Вили Цанков в Народния театър през 1981 г.
Няколко сезона тя беше актриса и в театър “София”. И създаде незабравими образи. На първо място бих поставила Момичето от “Събота 23” на Стефан Цанев, постановка на Николина Томанова, и Мила от “В полите на Витоша” на Пейо Яворов, едно необичайно смело, публицистично решение на същата режисьорка, където финалът бе не апотеоз на любовта в смъртта, а най-брутален полицейски обиск с циничен оглед на труповете. Неизличим е в паметта ми също и нейният образ на убедена нацистка в “Червено и кафяво” от Иван Радоев, чийто непоклатими устои се разклащат при срещата с един друг, хуманистичен възглед за живота. Просто тя предаваше драмата на цяло загубено поколение, жертва на масовата фашистка психоза.
Съдбата пожела първият партньор на Валя в Народния театър - Любомир Кабакчиев, да изиграе и последната си роля с нея в “Американска терапия” от Джеймс Сондърс, постановка на Енчо Халачев. Тя беше Хелън, а той - Мървин. Актрисата излъчваше ослепителна физическа красота, която контрастираше с вътрешната й опустошеност и главно с трагическото внушение, че тя самата добре осъзнава това.
Две години след това, необяснимо за мен, тя беше освободена от Народния театър на 47 години. Нямам думи да охарактеризирам тази несправедливост, освен с откритието, че на същата възраст героинята на няколко поколения български зрители - Адриана Будевска, също е била уволнена от театъра. Тези стряскащи уволнения изиграха ролята Народният театър да промени своя облик основно и не знам дали за по-добро.
С липсата на Валя Гиндева театърът загуби нещо от онази свежест, която нахлува като пролетен вятър през прозореца. И ако не си устойчив, можеш и да се простудиш. Тя не се предаде. Доказа се като “страхотно момиче”, както бе и заглавието на пиесата, в която игра за последен път в Народния театър. Тъй като бе майка на две деца, а отговаряше и за многочленно семейство, виждах я и като репортерка в радиото, и като преподавателка-педагожка във Варненския и Пловдивската театър и като заместник-кмет по културата в Пазарджик, където наистина раздвижи духовния живот по необичайно интригуващ и вълнуващ начин. Наскоро там се състоя Международен филмов фестивал под наслов “Европа е тук”. И докато бях за няколко часа, за да представя книга на моя колежка, в кабинета й се събраха и поети, и режисьори, и издатели, дошли по различни поводи в града. А на откриването на изложба на двама художници, тя произнесе експромпто великолепно слово. Не се раздели и със сцената. Едно от значителните й превъплъщения беше Бистра от “Когато гръм удари” на Пейо Яворов на шуменска сцена. На млади години тя беше играла Яворовата Лора от “Между два изстрела” от Надежда Драгова и Първан Стефанов.
Погледът й е все така блестящ, косата й все така разкошна като ореол около лицето или като грива на онези буйни коне, с които българките са препускали до своите мъже-войни, за да намерят най-добрата земя на новото си отечество.
Но каквото и да говорим, тя ми липсва от сцената. Дълбоко съм убедена, че липсва и на столичните зрители сега, когато е съзряла и в своите възгледи за театъра, и в своето майсторство. Зяатова и реших да напиша тези редове и да й призная публично колко я обичам и колко се възхищавам от нейния характер. Всичките ми познания за актьори от миналото и днешния ден са ме убедили, че в основата на дарбата стои именно такъв характер. Театърът е трудно, много обсебващо изкуство и за да се наложиш в него е нужна издръжливост. Така с цялостната си личност и със своето вдъхновено изкуство Виолета Гиндева присъства във вчерашния и в днешния ден на българския театър.

Севелина Гьорова

И в Чикаго Хайго идва да ни каже: „Не остарявай, любов!”

Между музиката, поезията и театъра, Хайго Агасян изгради своя път - нестандартен, но ползотворен. Новият му двоен албум с песните по известни български поети под заглавие „Не си отивай, мой живот” е своеобразен връх на неговото творчество. Хайго е голям ценител на българската поезия и чрез музиката си е направил любими за широката публика стиховете на големите ни поети.
Макар че е виолист, свирил и под палката на знаменития Караян, той от малък разбира, че мястото му е в театъра. Затова и избира пътя на музикант, свързан с Мелпомена. В театъра среща Недялко Йорданов и Стефан Цанев... и се превръща в бард, в музикант, който превежда на езика на музиката големите ни поети, облича в прекрасната си мелодика техните пиеси и стихове. И с годините им става равностоен партньор.
Другото е признанието на зрителите – от децата, през тинейджърите, до широката публика. Хайго е автор на известните мюзикъли „Приключения опасни с герои сладкогласни” и „Ще те накарам да се влюбиш” по Недялко Йорданов. И наградите му не са малко - „Златен Орфей” 1993 г., за песента „Посвещение”, наградата на ООН за тинейджърска песен през 1997 г., наградата за театрална музика на името на Маестро Димитър Вълчев, 2004 г.
Днес пред нас Хайго Агасян стои като Артист с главна буква. Той е поетичната душа на времето, въплътена в стиховете на най-вълнуващите български поети.

Есето написа Мирослава Кортенска

Назад