...Ана-Никол Георгиева казва първите си думи на български и чешки, бързо проговорва и двата езика, но сега, когато е на 9, говори главно английски. Томас Георгиев започва училище на 6 години, тук, в Чикаго и английският език му е доста “по-лесен” от българския. Най-малкият Андрю /Анди/ вече се е съвсем сраснал с Америка. Но има едно място, където и трите деца, заедно с родителите си, говорят предимно на български - у дома.

В домашната петорка трябва да започнем с Яна, защото всекиму е ясно, че добрият ангел в човешкото семейство е добрата жена, майка и стопанка. В нея е събрано, слава Богу, доброто от българите и доброто от чехите, а не обратното. От българите - дух и онази типична прозорливост, която ни прави поотделно много действени и почти гениални, от чехите - спокойствие, разум и житейската философия да се гледа трезво на нещата. Я си припомнете как сред земетръсните побоища, войни и разпри, с които нашите балкански съседи се разделяха едни от други, “извоювайки си независимост”, как стана това при чехи и словаци? Събраха се, пиха по една бира за последен път заедно като чехословаци, а от другия ден започнаха пак да си пият бирата заедно, но едните като чехи, другите като словаци. И бирата пак ледена и много...

Валентин Георгиев, чието име отдавна е популярно в Чикаго, е сред нашите сънародници, които и в Новия свят вършат същата работа, каквато са имали и в България. Както се казва - “кой за каквото учил” - това и прави. А за него “това” значи да се занимава с финанси, с кредити. И продължава да се занимава със същото сега, когато настъпи сериозният катаклизъм при съвременното жилищно финансиране. Със своя професионален опит той предупреждаваше още в онези юнашки времена, когато дори разносвачите на пици се подвизаваха на полудялото жилищно тържище и си купуваха по две и дори по три къщи с банкови заеми. Тогава малцина желаеха да се вслушват в предупрежденията. Бездънни изглеждаха джобовете на банките и всеки получи достъп да бръкне в тях, стига да може да се подпише на лист хартия. Валентин Георгиев говореше тогава от позицията на онези банкови експерти - реалисти, които твърдяха, че не може да има фантасмагорични схеми за взимане на кредити, чието покритие е мит, виц или направо измама. Разбира се слушаемостта към подобни възгледи тогава почти липсваше.

Казвам всичко това за да ви стане ясно какви късметлии на родители са Ана-Никол, Томас и Анди, като се има предвид сериозното влияние на родителския авторитет и пример за оформянето на децата в бъдещи добри или проблемни граждани на този така сложен вече наш свят.
Интересно е да наблюдаваш как родители и деца се отнасят и общуват помежду си в техния голям дом. Валентин Георгиев разговаря с децата сериозно и е внимателен в думите си така, както говори и се държи в своята работа, където носи сериозни отговорности за своите действия.
Та как иначе - не са ли децата онова, което има най-голямо значение за баща и майка?
А и те - дори и на две години да са, не може да не усетят голямата грижа на тези големи хора, които не дават косъм да падне върху тях... И направо, в детската представа, са си всемогъщи!
Необяснимо е само как успяват родителите във всичко днес, когато мнозина се тръшкаме по земята - “няма време за нищо - нито за живот, нито за децата, за които сме долетели чак тук в Америка - та един ден да живеят по-добре от нас”.

Ана-Никол, Томас и Анди, с Яна и Валентин, имат време за всичко. Да ходят на американско училище, на българските неделни училища, да участвуват в спортни школи, да учат рисуване и дори пиано. Децата виждат, чувстват и възприемат този порядък в дома им. Те са родени в него и са постоянно в него. И бъдещите тъмни сили в обществото, които откъсват младите хора от семейство и традиции, от дълг и морал, за тях няма да са катастрофални. Ще им надвият.

Добре е да имаш баща и майка в къщата си, които да те срещат с усмивка при твоето пробуждане и са ти приготвили не само закуската, но и ден, пълен с удивителни неща за опознаване. Сред тях добре се усещаш и ти е интересно. Троицата от този разказ са деца, които се държат с играчки и кукли като с играчки и кукли, но самите те не се правят на играчки и на кукли. Когато играят - играят. Когато учат - учат. Когато разговарят - мислят. Когато искат нещо - знаят защо...

Преди време бях стреснат от малкия, ама почти екстремно малък на години, Томас. Той беше научил, че по време на едно парти у тях с много хора от Уестмънтския Ротари Клуб, чийто председател беше баща им, ще дойде и един човек да пише за срещата и да прави интервюта. Е, той беше излязъл пред вратата и чакаше търпеливо. И щом се появих - дойде и ме хвана за ръка. Преведе ме през къщата и гостите, през полянката, та до малкото езерце, където... ми показа своите риби. Имаше десетина, нито едри, нито дребни, но със сигурност щастливи риби, за които Томас се грижеше така, както у дома се грижеха за него. Как да не вземеш интервю от тези толкова добри и почтени риби?

Неотдавна Анди, който посещаваше усърдно школата по рисуване “Владимир Димитров - Майстора” в Чикаго, спечели почетната награда за най-малкия участник в конкурса, а грандиозната му картина за буквичката “А” щеше да прелети девет земи и девет морета - чак до японското Токио и филипинската Манила, та и там да видят нашата Кирилица.
Раздаваха наградите на един концерт, повикаха го, доведе го Яна до сцената, той се качи сам, получи си медала спокойно и достолепно, но по едно време нещо се сети, развълнува се и бурно прикани с ръце майка си - и тя да се качи при него. Тя, разбира се, не се качи, но застана в салона, под рамката на сцената, за да разбере за какво става дума. Тогава Анди, от висотата на своя сценичен пиедестал, сложи наградата си в ръцете на Мама Яна.
Да, майките заслужават златните медали на децата си! Анди го беше разбрал още към четвъртата си година някъде...

И независимо от всичко казано дотук Яна и Валентин, смятат, че родителският авторитет не е безкраен. Идва времето и те намират в лицето на добрата българска педагогика в Чикаго, където вече има 6 училища и няколко школи по рисуване, музика и спорт, добри съюзници в общото дело. Вече втора година децата посещават българско училище и “българското” там им става още по-близко и разбрано. Четат и пишат свободно, пеят български песнички.

Денят им е разграфен по часове като на школник в училище за бойни пилоти. Освен редовните часове и занимания в американското и българското училища, те се справят още и със следните неща:
Ана-Никол се интересува от пиано, започнала е да учи и балет след едно незабравимо посещение на “Лебедово езеро”, играе шах и е активен член на “Гърл-скаут”.
Томас се увлича по нашия, европейски, футбол, таекуондо и шах, както и от музика.
Анди рисува и свири на пиано.
В седмичния и месечен “порцион” на всички са включени екскурзии и пътешествия сред природата. Палатки и къмпинги са любима тема и занимание.

Ана-Никол казва: “Това, което учим в българското училище ми е близко и често познато - някои неща ги знаех от къщи. Много ми е лесно и приятно. В американското училище учим много сериозно, освен това там е интересно, защото сме събрани много деца. Като че има от цял свят и постоянно научаваме невероятни неща. В “Гърл-скаут” се забавляваме заедно, но вършим и полезни неща.”

Обикновено лятото е сезонът на сбъднати приказки. То е пълно, както каза Томас “...с българските и чешки дядовци и баби, с чешките планини и замъци, с българските игри и плажове, таратор и кисело мляко, приказки, песни и, разбира се, баница...”

Анди пренебрегна моите неуместни битови въпроси към него - какво яде и какво обича - и задълба на философски теми: какво точно е нарисувал в новата си картина - нощният заек, който идва да пасе край къщата им или “Боинг 747”, с който бе летял неотдавна през океана. Темата е сложна и обширна и не се наемам да я коментирам в тази семпла вестникарска статия.

Както стана ясно, децата в Америка са работохолици. Всеки ден, от понеделник до петък, те стават в 7, отиват на училище и геройски се преборват с могъщата образователна и възпитателна система чак до 3 след обед. После поемат дълбоко дъх и до 7 се захващат с допълнителните занимания, защото само сутрешното им е малко...

В събота и неделя, като опъват сериозно всичките си мускули и нерви до последна възможност, Яна и Валентин се опитват да осигурят на Ана-Никол, Томас и Анди още и онези неща, за които ставаше дума. Понякога на двамата се пада да са в три различни посоки едновременно. И те го правят. Как? Мистерия. Но добрите родители затова са и добри - защото могат да правят мистерии за децата си винаги, когато е необходимо.

Климент ВЕЛИЧКОВ

Назад