Живея в Русе повече от шестдесет години. Дунав е на не повече от двеста метра от дома ми. Знам за реката не малко. Участвала съм в не един и два симпозиуми, срещи, обсъждания и какво ли не за тази велика река, но никога не съм я виждала такава, каквато я виждам сега. От известно време с една приятелка - Мара излизаме всяка вечер да се разхождаме по брега на реката. Градът ни е разположен на около 20 метра по-високо от нивото на реката, а долната тераса е почти на нивото й. На долната тераса има хубави зелени полянки, интересни дървета, храсти. Преди години, когато още не беше дошла демокрацията имаше и много красиви цветя. Сега цветя няма. На тяхно място има трева. И това е добре, защото до преди 2-3 години всичко беше избуяло, запустяло, изпочупено. Сега е чисто. Има много пейки, мете се и боклукът се изхвърля редовно. Не всичко е както трябва, но кметът ни увери, че вината не е в общината. Не бил решен въпросът със собствеността и не можели да правят инвестиции за по-добро облагородяване. От няколко дни усилено косят тревата, изрязват храстите, кърпят подпорната стена.

Не за брега искам да разкажа. Той е приемлив и в това състояние, в което е сега. За реката ми е думата.
Срещаме се с Мара на ъгъла на улиците „Княжеска” и „Епископ Босилков” и тръгваме към брега. Слизаме на долната тераса по пасарела с формата на примка. Няма стъпала и това е много удобно за по-възрастните хора, за които стъпалата са затруднение. Правим една или две спирки на най-високата част, от където много добре и далече се вижда реката, отсрещния румънски бряг и даже Дунав мост. До преди няколко години движението по реката беше замряло. Сега не е така. С един поглед могат да се видят няколко шлепа. Има и малко корабче, което понякога преминава и дава да се разбере, че и то съществува. Това ми припомни как през петдесетте и шестдесетте години пътувахме от Свищов до Русе и обратно, когато със съпруга ми ходехме на неговото село Морава. От Свищов до Морава с влак стигахме за половин час. Пътуването с корабите беше бавно, но много приятно. Те остаряха, замениха ги нови – на подводни криле. Спомням си, че се наричаха „Ракети”, „Комети”. Тези бяха бързи, но пътуването с тях не беше интересно. Не се вижда добре, защото са ниски и пътниците са сврени вътре. Трябва им бързо да стигнат, защо им е да гледат. После и тези „Ракети” и „Комети” изчезнаха – амортизираха се, а нови не построиха. От Западна Европа се появиха едни големи, красиви, привличащи окото и предизвикващи желание да се влезе вътре кораби-красавици. Ние, нали сме на Дунава, в социалистическо време бяхме почнали да се мерим с Европата. Сдобихме се и ние с няколко такива принцеси. Спомням си, че се именуваха „София”, че и „Русе” имаше. Може и сега да ги има, но те не се виждат по нашия бряг. Казват, че возели пътници в Западна Европа, защото това било по-изгодно за собствениците им. Ние не сме дорасли да плащаме, че да се возим сред техния разкош.

По нашия бряг сега почти всеки ден могат да се видят големи, красиви пътнически кораби с интересни и поетични имена. Има музикални, на композитори, симфонии и какви ли не. С Мара всеки ден отиваме до понтоните на Дунавтурс, където акостират и ги разглеждаме с интерес. Прочитаме им имената и следим дали се повтаря идването им в Русе. Повтаря се. До сега сме видели: Johann Straus, Amadagio, River Adagio, River Duchess, Bethoven, River Amadeus, River Concerto. Даже понякога се смеем на себе си, че сме превърнали ежедневните си разходки в опознаване на тези красавци и красавици. Ако понякога няма спрял кораб, като че разходката ни не е пълна. Затова пък когато са два, че и три се задържаме доста и ги оглеждаме подробно.
Понякога даже се размечтаваме: „Колко приятно би било в добра компания да си направим едно пътешествие и ние и като бели хора да видим света, че и той да види нас и да си помисли, че и ние сме дорасли до неговите стандарти”. Какви фантазьорки сме можели да бъдем на стари години!? Защо пък не? Нали по-голяма част, ако не и всичките пасажери на тези кораби са възрастни хора, пенсионери, които на младини са работили и не са имали време да се разхождат, но са се осигурили така, че на старини, като имат много свободно време да се поразходят на воля. Аз бях от малцината, които през 1992 година си направих една застраховка „Живот” в чужда застрахователна компания и като ми изтекоха годините си получих застрахователната сума, че и печалба отгоре. Благодат! Сега мога да си позволя да попътувам и аз като западните си побратими. Да, ама се оказа, че не е лесно. Едно пътешествие е приятно, но с добра компания, а къде да намери човек такава, като всички възрастни хора в страната нямат такива застраховки, а с държавната пенсия такова удоволствие не може да се купи. Сега си търся компания и само си мечтая за един „круиз”, както сега модерно го наричат. На стари години и модерни думи понаучихме, а те в последно време се понароиха доста.

Стига толкова с моите мечти и отклонения! Започнах да пиша за Дунава и ще продължа за него.
Та, да продължа разказа си. Излизаме на разходка след обяд, даже по-точно привечер. Спираме ние с Мара на най-високото на пасарела и гледаме реката. По това време слънцето се е спуснало ниско и клони към залез. Още не залязва, но цялото е пред нас и блести с леко приглушената си светлина. Може да се гледа. Краят на лятото е и идва есента. Силата, на нашето светило и топлило е силно намаляла, но си е голяма. Дискът се е уголемил. При залез сменя белия, че после златно-жълтия си цвят с лъчисто-жълт и после става златно-червеникав. Върху реката се е очертала слънчевата пътека. Тя я е пресякла косо, защото Дунав за България е на север, но за Русе е на северозапад. Погледнете на картата и ще се уверите, че е така. Слънчевата пътека блести и трепти, разлюляна от вълните. Когато не минава плаващо средство трептенето е елегантно, вълничките са малки, дребни, но мине ли някой кораб или тежък шлеп и очертае след себе си клин от големи вълни, пътеката се променя, става неспокойна, разтревожена. Вълните стигат брега и зашумяват, заприличват на морските.
Слизаме на долната тераса. Когато времето беше топло имаше много хора. Много бяха децата, които си играеха на детската площадка. Тя беше подновена, с пребоядисани люлки, катерушки и пързалки. По пейките седяха техните майки, но повече бяха бабите, които хем си почиваха, хем бдяха за чедата си да не паднат, да не се ударят. Имаше и възрастни хора. Те повече седяха на пейките и си говореха. Жените си разказваха сериалите и впечатленията от тях. Някои даже недоволстваха от постъпките на някои персонажи, защото правели неща, които не били според очакванията на пристрастените възрастни жени. Много се възмущаваха от морала на някои от героините. Неприлично било поведението им. Ами!? Забравили са бабите своята младост. Има и друго - моралът тогава е бил много различен и по-строг от сегашния. Мъжете си намираха други занимания. Появиха се масички, а използваха и пейките и играеха кой шах, кой табла, а други на карти. Имаше и възрастни семейни двойки, които като влюбени птички си говореха и се подкрепяха, ако чувстваха слабост или болежка. Когато беше още топло лято имаше и плажуващи, но после захладя и останаха по брега само рибарите. Младежите бяха доста. Те бяха на групички, но имаше и по двойки по пейките в по-задния край, към ж.п. линията, притиснали се, целуващи се, без да се притесняват от чуждото присъствие. По едно време по-голяма част от затревените площи се запълниха с палатки и обърнати канута. Оказа се, че имало някаква международна регата. Участниците й бяха на нашия бряг няколко дни. Обикаляхме ги, гледахме ги и им се възхищавахме. Повечето бяха мъже. Вечер играеха на някакви игри, вечеряха на туристически масички, разхождаха се. Изглеждаха като хора, намерили си приятно и полезно хоби и доволни от живота.

Нивото на реката силно намаля. Оголи се брегът, отрупан със стари пънове, донесени от реката, когато е била пълноводна. Има и боклуци всякакви. Най-неприятното е, че непосредствено под хотел „Рига” се излива канализационната тръба на централната част на града. Когато реката е пълноводна мръсната вода не се вижда и усеща, но като намалее нивото на реката става лошо: мирише, по-точно вони и в зависимост от посоката на вятъра „ароматизира” въздуха или надолу по течението или нагоре.
С намаляването на деня започнахме с Мара да излизаме по-рано, за да не изпуснем залеза, да можем да му се наслаждаваме докато още времето е хубаво и приятно.

Залезите! Това са най-интересните и впечатляващи гледки! Невероятни! За по-малко от минута картината се променя и показва такива красоти, каквито никоя фантазия не може да сътвори. Играта на слънцето с облаците, отблясъците по водата! Слънчевата пътека преди края на залеза е златна, голяма, разлива се косо по цялата ширина на реката, но в минутите на скриването на големия лъчисто-жълт диск пътеката бързо се променя. Толкова бързо, че като си затворя очите и след малко ги отворя картината се е променила. Небето, когато има малко облачета се обагря - невероятна фантастична приказка от нюанси и фигури! Не мога да откъсна поглед от небето. Въздействието е невероятно! Струва ми се, че съм в някакъв друг свят. Свят, в който светлината ме пронизва, възнася, освобождава от тяло и гравитация! Като че имам невидими крила и се рея в простора! Божествено красиво и въздействащо!
Скрива се Слънцето на хоризонта и присъствието му се разбира само по това, че осветява облаците в разни краски. Бялата светлина съдържа всички цветове като се разложи, а облаците това правят – разлагат я и тя ни се показва в целия си разкош и многотоние. Не може с думи да се опише красотата на залеза при Дунав! Не знам ще се намери ли поет да го опише, но аз нямам смелост да опитам даже. Добър композитор може и да успее да сътвори музика, която да съответства на настроението ни, когато наблюдаваме залезите, но без да съм композитор музика изпълва душата ми, а цялото ми съзнание с възхита и радост!

Като настъпи есента дърветата, храстите и тревите промениха багрите си. Понеже лятото беше много сухо, тревата беше изсъхнала. Като заваля добър есенен дъжд тя се възроди - свежа, изравнена, като през пролетта. Дърветата и храстите започнаха да променят цвета на одеянията си. Имаха различни предпочитания. Едни пожълтяваха, други покафеняваха, а имаше и такива, които се обличаха в червено. По поречието минава ж.п. линия. Това е най-старата линия по българските земи, строена още по турско време и е свързвала Русе с Варна. Сега най-старата гара не функционира, има нова, голяма и на друго място. По тази линия минават само товарни влакове, които возят цистерни и товарни вагони за и от предприятията в западната промишлена зона на града. Линията е оградена и по оградата са се извили едни растения с големи листа. През лятото те са наситено зелени, но дойде ли есента се преобличат в ярко червена премяна. Толкова червена, че като я огрее слънцето, като че пламва и се превръща в буйни пламъци. Примесени със зеленината на тревата и златото на листата на някои дървета картината ми напомня как в стари времена жените, като изперяха килимите и чергите ги мятаха по стоборите да съхнат. Нямах насита на радост от красотата им! Все съм се чудила от къде им е хрумвало така да ги разкрасят. Сега сравнявам и виждам, че то било от природата. Тя им давала терк за красота.

На един от понтоните е закотвено малко корабче-ресторант. Казва се „Балканска принцеса”. Понякога разхожда желаещи пътници до Дунав мост и обратно, а през другото време предлага с аромата на печена и пържена риба удоволствие за любителите на бирата и хубавото вино. Дощя ни се и на нас да се поглезим. Качихме се на плаващия ресторант. Времето беше горещо и на брега жегата трудно се понасяше. Над реката беше по-прохладно. Седнахме на най-високото. Поръчахме си пъстърва на скара и бира. Услади ни се, че повторихме с бирата. Не ни се тръгваше. Удоволствието беше почти пълно – прохлада, полюшване, вкусна риба, студена бира. Е…, не съвсем пълно, но нали сме възрастни жени и това ни стигаше!!!

Казват, че Русе е загърбил Дунава. Сигурно е така, защото не плаваме с кораби по реката, не се къпем, защото водата е вече мръсна и няма плаж, не работи яхт-клубът вече. Но, който желае може да се порадва на прохладата край реката, на разнообразната растителност на крайбрежието и на невероятната красота на залезите.

27 октомври 2008 г.

Здравка Цанкова, кореспондент от България

Назад