В либералната теория има един класически модел, който се нарича „дилемата на затворника”. Нека си представим, че в една килия има двама следствени, които очакват да бъдат разпитани. Поради естеството на ситуацията и човешката природа, хората в килията започват да споделят своето минало и най-вече за какво и как са попаднали там. И всеки един от тях научава доста за другия. Тогава следователите (разбирай властта) извикват на разпит първо единия, после другия. Нито един от двамата обаче не знае какво е говорил или премълчал другия пред тях. Разбира се, разпитващите са предложили на всеки един да „пропее” и да натопи другия, с цената на освобождаване от наказание. В този момент, според либералната теория, човек е изправен пред избор между няколко възможности. Или да натопиш съкилийника си и да мълчиш пред него, или да мълчиш пред следователите и пред него, или да мълчиш пред тях, а да споделиш всичко със съкилийника си. Цялата сложност на дилемата е, кой пръв ще проговори и пред кого. Когато попитах професора как биха постъпили българите според дилемата на затворника, той отговори: „В най-добрия случай, ако не предаде другаря си, ще заеме позиция на изчакване. И то, защото няма доверие на никой, нито на тези с които живее, нито на тези от които зависи”.

Да поговорим сега малко за отминалите президентски избори и за новия президент на САЩ, Барак Обама. За вече нашият президент, Барак Обама. Както Джон Кинг от CNN каза: „Изборите свършиха, но всичко едва сега започва”. Какво беше нашето участие в тези избори? Защо българската стратегия винаги е била да изчакваме какво ще се случи? Да гледаме сеир.

Ние сме относително малка, неузряла и необединена емигрантска колония в Чикаго, въпреки няколкото вестника, въпреки добрите позиции на неколцина българи. Имам предвид лекари, адвокати, агенти на недвижими имоти, бизнесмени, чиновници и още много други. Въпреки дори Консулския отдел в Чикаго. Но разбира се, нямаме нито един на изборна длъжност все още. Изборите, които разтърсиха Америка преминаха като глас в пустиня през задръстеното от неволи колективно съзнание на нашата емигрантска общност. Ние сме склонни до изнемощаване да говорим за България, да си спомняме колко значими сме били там, да анализираме 10-и Ноември и какво се случи след това. Вярно е, че сме свързани до живот с нашите близки там и те разчитат на нас, но вярно е също, че миналото никога няма да се повтори. Взирайки се в миналото пропускаме настоящето. Ние живеем тук и сега. И ако не вземем участие в живота тук, след време отново ще бъдем същите скептици и циници, които само ще мърморят и ще повтарят прочетеното от вестниците. Както казва моят приятел Том Волкър: „Всеки ден си изправен пред избор. Изборът е риск и ако поемеш риска или ще спечелиш, или ще загубиш. Но, това е единственото правило в живота. Или участваш в играта или оставаш страничен наблюдател”.

Нека сега ви разкажа една скучна, но действителна история. Ти си един обикновен данъкоплатец и гражданин на Америка. Плащаш си редовно наема, сметките, винаги оставяш бакшиш, ходиш на работа, срещаш се с приятели, гледаш телевизия, четеш вестници. И книги от време навреме. Както се казва – това, което ние наричаме живот, обикновено е само списъка на задачите за деня. С две думи, живееш като къртица. Незабележим, неразличим, невидим. От летаргията се събуждаш когато започват първичните избори за президент в Америка. Старата страст към политиката изведнъж оживява отново в теб. Когато чуваш речта на Барак Обама на първите избори в Айова, направо се парализираш от учудване. Нима това е възможно? Нима е имало в Америка толкова умен, проницателен и вдъхновен човек? По-късно в хода на кампанията някой от твоите сънародници ще ти каже: „Та той, дори не говори добре английски”. Ех, скъпи мои, едва ли някой скоро е говорил такъв брилянтен английски. Спомняш си дори такъв случай. Обама говори с черни и един от тях му казва: „Ти не говориш като нас”. В отговор Обама започна да им говори бързо на сленг, от което цялата група замръзна в мълчание. Ти отдавна си взел решение да му помогнеш с всичко, с което можеш. Записваш се по Интернет като доброволец в кампанията му, правиш дарения, преминаваш двудневен тренировъчен курс за районен организатор. Там се срещаш с необикновени хора. Красиви лица - бели и черни. Очите им светят от възторг. Никога няма да забравиш лектора – Мелиса Макбрайд. Учителка по музика, интелигентна, чувствителна и предана. После дните отлитат като птици, един след друг. Трябва да се помогне в Индиана. Хиляди телефонни обаждания. И както се казва „ето идва заветния миг”. Барак Обама – сенаторът от Илинойс е първият чернокож президент на Америка. Неописуема радост. Почти същата, като при избирането на Жельо Желев за президент на България. Само че сега сме в Америка – сърцето на световната демокрация. И се обръщаш с гняв назад. Заради всички пропуснати мигове. Да се живее на този свят е трудно, но другаде няма къде.

Севделин Панев
10 ноември 2008 г.
Чикаго

Назад