Сигурно е, че и други правят така, но аз поне не съм виждал.
Наминах преди откриване на учебната година до Неделното училище към Българската Православна Църква “Свети Иван Рилски - Чудотворец” и гледам - отец Валентин - на арката, с мистрия в ръка. Ремонт.
По-точно - обновлението на Храма препускаше с пълна сила. Молитвата беше сменена с мотика.
Добре е всеки да може и двете. Свещенослужителите - също.

За отец Валентин Ноцков знаех, че по времето, когато децата на лошите хора, т.е. враговете на народа, нямаха право много-много да учат, дори и в местното училище гледаха да се отърват от тях, когато дори в армията служеха не с пушка, а с кирка в ръка, беше научил много по строителните полигони на “Кремиковци”. Беше копал и монтирал огромните пещи, които варят и препичат кремиковския чугун и стомана. Трудовашката закалка му помага още - и в ремонт и в мирно време той винаги попристяга снагата църковна, където ние идваме да чуем неговото слово и служение на Бога.
Спасявам го за малко от черния труд, щото трябва да ми покаже новото лице на старото неделно училище.

Гледката, по купешки “дизайна” на коридора, между шестте класни стаи, направо си струва да се види. Владимир Димитров - Майстора - цели два реда от неповторимите му картини. 20 на брой. На големи отпечатъци, разбира се, защото истинските са у Боян Радев и други, в повечето случаи не на борците, музеи. Но децата и от репродукциите има какво да научат.
Всяка класна стая - в своя цветова гама. Както при френските крале - едни посреща в бежовия кабинет, други в изумрудения дворец, трети - на розовото канапе. Но ако говорим сериозно - чак на мене ми се поиска да доуча нещо. Явно имам необходимост.
Всеки клас си има своя стая. Само че се посъбрали малко повече ученици и училищният щаб е готов да окупира и кабинета на Храма и залата под Храма, но не и нашите места на пейките пред Светата Литургия.
Много учебници, много пишещи, триещи и цапащи хартията неща. Децата могат смело да съчиняват и “полагат” боите по нея, но не и върху новите чинове или трите огромни карти на поредните български държави. Всяка следваща - все по-малка. Картите са еднакви, става дума за държавата.

Не иска отецът да ме запише в училището. Усеща, че се шегувам, въпреки, че наистина ми се иска да уча в това спретнато ново училище, при добрите ивано-рилски даскали и впечатляващите тамошни даскалици. Било ми минало времето. Лошо!
Затова пък баш ми било дошло времето да ида по църкви и бдения. Добре, че поне не спомена и манастирите!
Прескачаме заедно купища пясък, плочки, някакви железни машинарии... Аз - с променлив успех, отец Валентин си ги знае тези препятствия и му е по-лесно. Отгоре /може би с лека усмивка/ ни гледат иконите, свежи и доволни, че вече са по православному - на Изток, а не по лютерански - на Запад. Главното сражение - обръщането на Храма с лице към изгрева е вече почти спечелено. На църковния празник, 19 октомври, денят на Свети Иван Рилски, ще отекне Марша... т.е. Литургията на победата!

Краката ни тропкат по много симпатична мозайка. Отоплителните докове ни гледат спокойно, готови да ни греят перфектно през зимата и ни изстудяват през лятото. Балконът трепетно очаква бъдещите хористки, които ще помагат с божествените си гласове на Служението. Има даже асансьорче за тези, които ги не държат краката...

Как да не идваш поне веднъж седмично на това и духовно и красиво, като току що създадена приказка, място?
Още повече, че след като направиш 12 крачки по стълбата, сътворена от някакъв много прочут камък, но с трудно име, та не можах да го запиша, стигаш до една необикновена Врата.
През нея се влиза в обновения български храм в Чикаго “Свети Иван Рилски - Чудотворец”. Минавайки през тази тържествена арка, край фантастичната дърворезба на Христо и екипа му, изведнъж се усещаш как си вдигнал глава! Какво чудо е направил този талантлив човек! И колко ясен е Божият пръст, показал по някакъв начин на Динко Динев и д-р Виолета Симов неповторимите христови проекти, та двамата изведнъж, в пълен синхрон да поставят на масата цялата цена за лицето на Храма. С парите за едно дълго пътешествие около света /а може би две или три даже?/ днес те са едни от спонсорите на обновлението на български храм. Бих го казал - “меценати”. Защото “спонсор” е човек, който дава пари за нещо - може да е за някакво шоу или друга боза. А “меценат” е човекът, който дава с парите си живот на изкуството, на човешкото стремление към съвършенство и красота.

Та какви сме били ние българите? Мрънкачи? Далавераджии? Дребни мош... Исках да кажа - едри. Глупости. Ресто. Действително не струва! Защото ние сме дарени с много ум. С много способности. Жените ни - с красота. Мъжете - със сила. И ще излезем от блатото. Трябва ни още малко /или не малко/ да се научим сами да правим нашите храмове и нашата политика. С вярата в Бога да застанем срещу неправди и пороци.

Репортер на “Старт Чикаго”:
К. А. Охридчанин

Назад