Представяме новия разказ на нашия кореспондент от Торонто Емил Николов, по професия адвокат, който е познат на читателите и с някои свои предишни публикации. Известно време е работил в БНТ, където е също популярен със своето авторско перо. Известен е и в спортните среди като един от най-силните ни състезатели в академичното гребане. “Български хоризонт” има амбицията да подкрепя литературните, художествени и артистични таланти сред сънародниците, с които живеем заедно в Америка. Очакваме вашата проза и поезия, картини, художествена фотография!
Не преставаше да мисли за Скарлет. Самолетът равномерно и тихо свиреше с двигателите си. Опита се два-три пъти да зачете романчето, купено на аерогарата, но не вървеше.
Дали съществуваше любов от пръв поглед? Усмихна се в себе си. Доскоро бе почти убеден, че отдавна е охладнял емоционално и живота му ще премине без голямата, единствена, пламтяща и изгаряща страст, която всеки изживявал поне веднъж. Е, имало и щастливци. Тях ги повтаряло, потретвало... Жените оставяха у него едно приятно чувство на топлина и уют, на споделени мигове, на кратки блясъци радостна пълнота подобно на падащи звезди. Беше се примирил с неспособността си да изпита главоломното пропадане в безкрайния океан на все поглъщащото чувство, който те разтваря в щастието си. Но явно съдбата бе решила да го приобщи към останалото човечество.
Запознаха се толкова банално, че даже не си спомняше дали когато Захари го въведе в апартамента или тя дойде по-късно. С домакина бяха състуденти, но не се бяха виждали десетина години. Неочаквано случайността ги срещна в оживения и красив, крайбрежен град. Бяха го командировали да помогне при монтирането и подготвянето за експлоатация на една термопомпа и ненадейно се оказа, че ще работи с колегата си от института. Въпреки стаената лека завист към специалиста от столицата, или може би точно поради нея, Захари го посрещна подчертано радушно и даже му предложи да отседне в дома му. Той учтиво отклони поканата, но обеща редовно да ходи на гости. Това стана още на втората вечер направо след работа. Бяха десетина души все млади, весели хора и сбирката вървеше като по протокол. Пиенето спореше и по някое време навлязоха във фазата когато всеки доказва, че е прав за нещо, без да е съвсем ясно какво е то и дали някой му опонира. Не обичаше особено да се налива и затова приседна удобно на фотьойла до масичката и запрехвърля наум някои важни неща за утрешния ден. Компанията вилнееше. Някой предложи танци. Всички наскачаха. Преминавайки от двойка на двойка погледът му попадна на нея.
Тя стоеше права, облегната с гръб на рамката на прозореца и държеше чаша с питие в лявата ръка. Носеше рокля от виненочервено, копринено кадифе, грациозно падаща по фигурата й. Русата коса, по-скоро къса и съвсем права, обрамчваше финото лице с прозрачни, светли очи. Позата й го порази с непринудеността си. От нея лъхаше безметежно спокойствие. Тя също като него оглеждаше компанията и плъзгайки очи от лице на лице достигна до него.
Тогава се случи... Той усети как въздуха между тях се втвърди и сякаш ги съедини със свръхестествен проводник. Тя се преливаше на талази в него... Светлата прозрачност на очите й бе изпълнила цялата стая, целия град, не... целия свят. Тайнствена сила го дематериализира и разпиля в някакъв вакуум.
- Каните ме на танц или...?
С лек тласък, дошъл от безкрайността, стаята и предметите се върнаха по местата си.
Кога беше прекосил разстоянието до нея? Пак чу гласа й.
- Да танцуваме ли желаете? Имате странен начин на установяване контакт - чрез мълчание. Моля да ме извините, ако не ви разбирам.
- Простете... - гласът му се губеше. Той се прокашля. Извинете. Бях се замислил.
- Приближавате се до мен, гледайки ме в очите и започвате да мислите. Така ли?
Искате ли да поседнем?
- Разбира се. Моля - посочи с ръка своя ъгъл и я пропусна да мине.
Придърпа съседната табуретка и седна срещу нея. Срещнаха поглед, но той веднага извърна очи. Още беше пресен спомена за онова състояние. Групата се беше поуспокоила или може би поуморила. Слушаха приятна, електронна музика и разговаряха.
- Защо са ви кръстили Скарлет? - даже се изпоти, толкова глупаво му прозвуча.
- Майка ми чела “Отнесени от вихъра”, когато била бременна с мен. Не ви ли харесва?
- Напротив. Даже някак странно ви отива. Има хора на които друго име не би подхождало.
Сякаш са родени с имената си.
Тя се усмихна.
- Аз пък забравих вашето.
- Емил.
- Захари още вчера ме накара да обещая, че ще дойда тази вечер. Заради приятеля му.
Тоест заради вас. Да не скучаете. Но до този момент, като че ли не се справям. Ако искате да поизлезем. Тук направихме каквото можем - засмя се тя.
Сбогуваха се с домакините и останалите гости и тръгнаха към морето. Струваше му се, че вървят между плътните гънки на топлата нощ. Улиците ухаеха с аромат на липа. Пред входовете на нощните заведения се трупаха закъснели мераклии. Прекосиха крайбрежната почти без да говорят и се спуснаха към плажа.
Вървеше като насън и знаеше, че ще продължи дотам, докъдето го води Скарлет. Утрешния ден и термопомпата бяха на милиарди, светлинни години.
- Прегърни ме!
Прегърна я и продължиха, с крака затъващи в топлия пясък. Дрехите им бяха останали някъде. Прие за съвсем естествена голотата им. Тялото й сякаш фосфоресцираше в мрака. Мина му странната мисъл, че тя не е човешко същество. Водата постепенно започна да ги залива и стигна до гърдите им. После ги покри. Учуди се, че продължава да диша, макар и по трудно. Морето ставаше все по-горещо и той се задъхваше всмукан от внезапен водовъртеж, който го удари в дъното, оваля го и напълни устата му.
Стресна се от хрускащия пясък и се огледа.
- Скарлет!
- Какво?
Тя лежеше до него и нежно го галеше. Морето се беше отдръпнало а до тях на пясъка се валяха дрехите им. Лунната светлина изрязваше линията на челото й, носа, набъбналите устни, щръкналите зърна на овалните чаши на гърдите, еластичния, гладък корем и стройната извивка на бедрата. Протегна ръка и я докосна. Да! Тя беше там.
Скарлет се надигна.
- Какво ти е? Знаеш ли, че аз те чаках? През цялото време те чаках. И когато Захари ме покани, знаех че си дошъл най-после.
- Но ти не ме познаваше до тази вечер?!
Обхващаше го някакъв ужас. Тя ли бе луда или той се побъркваше? Искаше да стане и да избяга, но тайствена сила го държеше плътно до нея. Отдръпна се, след това бавно се наведе и впи устни в нейните. И отново безкрайният вакуум го пое и разпръсна атомите му из цялата вселена. Той не можеше да ги спре и те изтичаха, изтичаха, сякаш това бе края на всичко...
Школувано-превзетия глас на стюардесата го стресна. Машината се приземяваше. Докато пилотите рулираха към стоянката, той мислеше. Как ли ще го посрещне? Спряха. Отвориха вратите. Той взе багажа си, мина покрай стюардесите и закрачи нататък.
Видя я отдалеч. Антония беше взела и децата. Докато притискаше с празен поглед буза в косите й, малките го дърпаха от двете страни. Толкова време не бяха виждали татко си...
Емил НИКОЛОВ
