Имало някога една страна. Била малка тази страна. Като всички други големи и малки страни и тя си имала цар и много различни господари. Царят и господарите били богати и ставали още по-богати. Народът бил беден и ставал все по-беден. Недоволен бил народът и ставал все по-недоволен. Недоволството му растяло много бързо и той се вдигнал на бунт и даже на революция. Свалил царя и всичките си господари. Взел властта и започнал сам да се управлява, но то, управлението се оказало не от лесните работи, както му се виждало от страни. Избрал си народът управници, защото той трябвало да си гледа своята работа, с която бил свикнал да си изкарва хляба.
Народът, е…, не целият народ, бил доволен. Имало и недоволни, защото то не може всички от всичко и от всички да са доволни, но голямата част, много по-голямата част от народа бил доволен, защото вече халът му ставал по-добър.
Новите управници решили, а народът приел и започнали да строят фабрики, за да има работа за всички. Настроили много фабрики. Започнали да произвеждат машини, платове, дрехи, кожи, обувки, чорапи, цимент, компютри, консерви от всякакви видове, бои, лепила, различни химикали и всичко, за каквото можете да се сетите.
Селяните вече не искали да орат земята с дървеното рало. Работниците от фабриките им направили рала от метал – плугове. Направили им и сеялки да не сеят на ръка, направили им вършачки да си вършеят житото, после им направили комбайни хем да жънат, хем да вършеят. Старата диканя, дето по-младите не са чували и не знаят като как изглежда това нещо, служило на човека, от както е станал човек, вече станала много ценена, защото трудно я намирали, за да я сложат в музеите и да я показват да се знае нещо и за нея. Обединили се селяните в кооперативи, че да може по-добре да ползват машините и добивите им да станат по-големи. Нарекли си кооперативите ТКЗС-та, което ще рече Трудово кооперативни земеделски стопанства, а после още по-големи ги направили и ги нарекли АПК-та, или на разбираем език това е Аграрно промишлени комплекси. Поолекнало им на хората на село, машините ги отменили в кърската и друга селска работа и те хукнали да се преселват в градовете. Не било малко това преселване, а много голямо. Опустели селата. Ами сега? Кой ще ни храни, затревожили се хората, че и управниците много се разтревожили. Учените измисляли все нови и нови неща, които наричали нови технологии, за да отменят хората, защото на тях селската и тежката работа започнала да не им харесва вече. В градовете им станало по-добре. Там и децата вече започнали да учат в градските училища. Всичко в града било по-различно, а всичко по-различно е и по-интересно. На младите и на децата толкова им захаресало, че не искали да чуят за селото.
Това долу-горе добре, ама трябва някъде да се живее, а в градовете къщи за толкова народ няма. Наблъскали се хората в тесните и неудобни къщички и апартаменти. Нароили се още деца. В такава теснотия живот ли е? Започнали да строят нови къщи-блокове-панелки. Вече повечето хора имали къде да се приберат, но пак са недоволни. Като какви домове са тези панелки? Някои взели да не ги харесват вече. Забравили, че са били петимни за някакво жилище, пък било то и панелно. Но нали знаете, че човек насита няма. Като няма нещо така го иска и му се струва, че като го получи ще бъде доволен. Да! Ама не! Той иска още, иска и друго, дето преди не му се е струвало толкова потребно. Французите имат една поговорка, че апетитът идвал с яденето. Прави били тези французи. Хората все искали още и още. Те били прави и защото той, човекът, ако бил се задоволявал с това дето го имал да си е останал в рая. Нали там Господ дал на Адам и Ева всичко. Е…! Не им разрешил само да ядат от ябълките на забраненото дърво на познанието. От адамово време се знае, че човекът винаги иска да има и да опита това, което няма и което е забранено.
Държавата, нали взела всичко в ръцете си, трябвало всичко да прави: да строи нови и нови заводи; да се грижи те да работят добре и даже много добре; да строи все повече нови къщи и блокове, за да има къде всички да живеят; да строи и да дава много пари за училища и детски градини; здравето на народа също е грижа на държавата и трябва да има много болници и пари за тях; да са преметени и чисти улиците и тротоарите, че даже и около домовете на хората; да чисти снега в градовете и селата и извън тях. А културата? Нароили се нови Домове на културата – същински дворци; киносалони; младежки домове. Не останало нищо дето да не е грижа на държавата. Управниците не му мислели много-много дали това ще е добре и дали тази всевластна майка-държава има сили да понесе такъв голям товар и добре да го носи, че да не го изпусне или да не сбърка и да почне да дава не според заслуженото от човека.
Станало така, че хората се научили да получават от майката-държава всичко и това им се виждало нормално и даже съвсем нормално. Отучили се те да се грижат за къщите си, да метат около тях; отучили се да се грижат да отделят пари за доктори, за училището и университетите на децата си, за много неща, защото за тях мислела и се грижела майката-държава. Да е чист въздухът също било грижа само на държавата. С лекото и с хубавото лесно се свиква!
Така животът си вървял мирно и тихо, но до време. На някои хора им се виждало, че са по-кадърни от другите, че заслугите им са по-големи, че трябва да станат по-лични и по-имотни. Не били доволни и от панелките, и от работата си, и от равенството, дето така го искали предците им, че даже и от въздуха, който управниците им осигурявали да дишат. От всичко вече били недоволни. То живот ли е да има равенство, което не е истинско равенство, защото, нали знаете поговорката, че „чуждата кокошка е като патка”.
Началниците, нали всичката власт била в ръцете им, си държели яко властта и давали да се разбере от всички, че те са главните и тяхната воля трябва да се слуша. Кажете ми, има ли човек, който обича да слуша чужда воля? Мисля, че няма. Даже и да сме съгласни с другите ще намерим с както да сме против тях. Така винаги е било, така станало и в нашата малка страна. Недоволни били по-старите, дето някога дядовците и бащите им били богати, дето знаели какво е това богат живот. Но те били вече старички за митинги и революции. Това е работа за младежта. Започнали да им дават съвети и да ги подкокоросват да покажат недоволство от властниците, които вече започнали да наричат тоталитаристи. Послушали ги младите, повярвали им. Дигнали се на бунт. Е… не всички, малко били недоволните, но били гласовити и упорити. Освен това каква романтика им се привиждала! А на младите им дай романтика и революция. Излизали на митинги по улиците, скачали по площадите, лежали и спали в палатки, подписи събирали от недоволните. Какво опиянение, какъв патос!
Продължило това пиянство на част от народа дълго. Другата част стояла от страни и гледала. Било й като, че е на театър, като че ли ще свърши театрото и всичко ще си иде, където трябва. Не станало в нашата малка страна като на сцената. Тълпата завладяла не само улиците и площадите, ами напирала и влязла и в палатите на управлението. Свалила го от власт и взела властта в свои ръце. Вече имала властта, но нали била тълпа, подстрекателите й бързо се ориентирали и бързо се настанили на мястото на вчерашните управници. Че като започнало едно грабене, дето го нарекоха приватизация, което ще рече връщане на имотите, дето някога са били на дедите им. Взели си тяхното и покрай тяхното и построеното от народа, защото то, тяхното било като капката в морето пред новосъзиданото от повече от две поколения. Не стигало това, ами почнали да рушат де що им се изпречело, че да си вземат, каквото им било потребно и им харесвало. Най-голямо било рушенето по селата. Трябвало камък върху камък да не остане от ТКЗС-тата и АПК-тата, дето преди не само хранели целия народ, че и за износ имало много. Земята разпърчудисали, нарекли го връщане в реални граници. Какви реални граници били тези нови граници? За две и повече поколения наследниците се нароили толкова много, че нивичките станали от малки по-малки и вече не могли да се обработват с машини. Да не мислите, че нашите нови демократи оставили машините? Нарязали го и ги продали, както модерно го нарекли, на скрап.
На улиците и навсякъде царувал пълен хаос. Старите закони са изхвърлени на боклука, а нови още няма. Благодат, голям благодат за крадците и за лакомите за имотност и богатство! Така станало и продължило дълго, защото през тоталитарните години било настроено и накупено много. Толкова много, че ето вече повече от деветнайсет години и още не може да се разграби и разруши съгражданото с толкова труд и упоритост от хората. Станало така, че едни станали богати, ама много богати, а други бедни, ама много бедни! Появил се един нов поминък, клошарство го нарекли, дето в тази малка страна не го е имало и в на-старите времена на неравенство и несправедливост.
Казват, че преди промяната било тоталитаризъм, което ще рече, че нямало демокрация, а сега е времето на демокрацията.
Аз съм стар човек. Може и да не виждам добре на стари години, както ни набеждават младите, нас старите. Вече не се признава на старите да имат мъдрост и опитност. Както е тръгнало едни без мяра и законност да богатеят, а други да стават от бедни по-бедни, не ми се вижда тази, така наречена демокрация, да е толкова демократична.
На моето поколение му е останало малко подарено от съдбата време да се диви на сътвореното. Питам се как стана така, че научихме децата си да недоволстват (в това няма нищо лошо), но не ги научихме достатъчно добре да ценят и пазят съграденото от дедите, да го уголемяват и подобряват?!
Сами отсъдете и решете!
Здравка ЦАНКОВА
наш кореспондент от България
