Ще възкръсне ли „Златната книга на българския спорт”
След 1465-ят брой на „Старт” – по път или в безпътица?
„Ние възвръщаме пари, които ви дължат или не ви дължат”

Няма бивши, а има Олимпийски шампиони от еди коя си олимпиада или на еди кои си игри. Пекинската е вече в историята. Тук там все още се коментират причини поради които България се е върнала до успехите и представянето си от 1956 г в Мелбърн. Лош жребий, лошо съдийство, допинг скандали, слаба или почти никаква подкрепа от държавата, този и онзи са виновни но ми направи впечатление, че никой никъде не каза че резултатът е комплексен и имиджа на държавата ни пред света е лош, не заради спорта.

От доста време в Германия, Италия или Испания във вечерните новини по телевизията, щом стане дума за бандитски прояви веднага се прави коментар, че вероятно става въпрос за емигранти от Българея и Румъния. Месеци наред когато се повтаря едно и също, то дори да не е истина вече трудно е да убедиш една съдийка по художествена гимнастика в субективното и присъждане, че преднината е на българките. А очевадни са и фактите. Адриана Дунавска не скриваше удивлението си докъде може са се стигне. В последния ден на олимпиадата, нашите ще се опитат да се преборят за медали и малко преди да излязат на килима българските знамена се свиват прибират и българската група от зрители напускат залата, защото по програма точно тогава трябвало да си тръгнат за България. Каква грешна генетична разпечатка са тези хора– възкликва мой колега, а Дунавска продължава по Канал 1 на БНТ как не могат да видят какво правят американците в подкрепата на своите сънародници. Цяла нощ лепят бележки на вратите на стаите с пожелания за успех на състезателите чиито които имат старт и е решителен за успеха на нацията и на тях самите. Синът ми добавя че на летището в Шенън в Ирландия е бил свидетел не веднъж на това как група туристи от САЩ се разминават с друга група сънародници. Какви аплодисменти и какво уважение имат сънародниците едни към други – нещо невиждано и това се случва винаги и където и по света да се срещнат.

Но как да уважаваш национални избраници като боксьора Пулев, който излезе доста слабо подготвен и загуби на ринга още първата си среща, след това напусна демонстративно ритуала с вдигане ръката на победителя и направи изявления за пресата, че този противник ако го срещнел на улицата щял да го пребие от бой.

Олимпиадата е върховна концентрация на емоции.
Пекинската олимпиада приключи но историята продължава .
Няма бивши олимпийски шампиони.
И аз покрай тях не се приемам като бивш фотожурналист.
Независимо, че последната ми олимпиада бе Атланта-96 то и до сега имам мечти свързани с великото олимпийско движение.

От една страна съм съвременник на всички наши олимпийски медалисти от 1952 до сега, от друга и професионално се занимавам със създаването, събирането и съхраняването на фотообрази от тези неповторими събития вече повече от 40 години /25 г. от тях са във в. „Старт”/. Въпреки, че в живота си съм постигнал и сбъднал толкова мечти, имам и непростими и непоправимо загубени мечти.
Имам и някои, за които още не е късно да ги осъществя.

Винаги ще си спомням със съжаление и яд как пропуснахме изключителната възможност да реализираме един проект в екип Нешка Робева, Маргарита Рангелова и аз по поръчка и сключен договор със японското издателство „Кукусай Бунка Шупаша”, чрез агенция авторско право в България, за издаване учебник по художествена гимнастика /”Училище за шампиони”/ от Нешка Робева, която бе треньор №1 в света по този спорт доста дълго време. Журналистката Маргарита Рангелова щеше помогне в текстовата част, а аз трябваше да направя и да осигуря цялата илюстрация – снимки, кинограми, рисунки и. т. н. Японската страна си бе поставила за цел чрез този учебник и чрез художествена гимнастика да се помогне за повишаване с 2 см средния ръст на японската девойка.

Всичко тръгна много добре и радостта не бе само от очакваните тиражи и финансови резултати, а преди всичко от обществената значимост на гениалния проект. Нешка бе много заета тогава но Маргарита с касетофон в ръка по време на тренировки успяваше да реди глава след глава. Аз също отделих доста време. Намерих иконописки, които направиха чудесни фигурки, с които се показват отделни упражнения, снимах кинограми, отделни снимки от състезания. Подготвихме едно интересно издание за печат и то замина за превод в Япония.

Минаха месеци, дори година. Получихме информация, че първата преводачка не се е справила със специфичните спортни термини и го дават на друга. Мина още време и рускините почнаха да ни побеждават. Японците започнаха да се преориентират. Един ден получих пари за неустойка и отказ от японска страна да изпълнят проекта поради затруднения и забавяне на превода.

Рухна една мечта. След толкова успешни книги, албуми и други специални илюстровани издания в България най-мераклийското се провали.

Дойдоха промените. Да издадеш книга в България вече не е никакъв проблем на пръв поглед. Проблемът идва неочаквано после при разпространението, когато се опитваш да си възвърнеш капиталовложенията. Предварителния маркетинг се оказва недействителен, защото се появяват неочаквани препятствия. Също като днес отиваш на плажа в Созопол. Вземаш си рано чадър и лягаш на сянка под него. По късно идват нови и нови плажни обитатели, обграждат те от всякъде с телата си. Слънцето и сянката се измества като вече прави сянка на по-късно дошлите. Ти не можеш нито да мръднеш, нито да ги изгониш, преместиш или каквото и да било и макар че си си платил, за да имаш сянка няма кой да се интересува и да ти помогне в такъв един момент, да ти помогне да защитиш правото си.

Та издаваш книгата лесно защото няма специални лицензи и други плащания. Достатъчно е да имаш фирма и в предмета на дейност да си писал издателска дейност и веднага придобиваш правото да си издател. В една свободна пазарна икономика лесно ще определиш и кой най-качествено и най-евтино ще ти отпечата книгата и готово. Плащаш и получаваш готовия продукт. От тук нататък започват мъките.

Разпространителските фирми започват да те дерат с висок процент печалба за тях. Естествено оставяш им книгите на консигнация и когато отидеш да си получиш парите от продадените книги ти се нанася последния удар с отговор: „...сега нямам пари и не ме притеснявай да не извикам охраната. Съди ме ако искаш, оплаквай се където искаш, когато имам пари тогава ще ти платя”.

Ако потърсиш правата си в съда ще получиш нови удари под кръста. Делото ще се точи най-малко 3 години и в крайна сметка, при очевадни факти в твоя полза, ще го загубиш.

Другият вариант е да си платиш на „група за охрана”, която силово да защитава твоите интереси и да се превърнеш от куче във вълк щом си попаднал сред глутница вълци. Няма друг изход или ставаш и ти вълк или те изяждат вълците, ако искаш да си останеш куче. Или, както в рекламата си една такава руска охранителна фирма бе написала – „ние възвръщаме пари, които ви дължат или не ви дължат”.

Естествено, че ако плащаш за такава услуга, парите никога няма да ти стигнат. Ако търсиш друг вариант да се измъкнеш печелившо от действителността ще получиш нови потресающи удари.
Като например: търсиш помощ от началник, които разполага с бюджетни пари и власт. Традиционния отговор е горе долу следния. „Абе аз ще ти дам 20 хиляди лева за да ми пуснеш моята реклама, ама 10 хиляди веднага ще ми върнеш за мен. Иначе няма смисъл. Аз мога с теб да седна и да изпием 3 хиляди лева за кеф, но за книга пари не давам”.

Другия възможен отговор е: „Аз ще ти дам тези пари но трябва да знаеш, че ти ги давам не за книгата, а за това да нямам проблеми с онзи шеф, който ми пречи да осъществя намеренията си, а ти го познаваш и можеш да ми уредиш това спокойствие”.

След цялата тая мръснишка работа да кажа за каква книга все пак става дума.
Това издание албум вече три пъти сменя заглавието си. Два пъти се печата без да постигне целите - първоначалния замисъл, който се роди при мен около Милениума.

Вестник „Старт” бе цветен, той беше по онова време „обетованата земя за спортния фоторепортер, до своя последен 1465 седмичен брой. Но все пак дори и с него – при печат на ролна вестникарска хартия рядко се постигаше висококачествен отпечатък. Естествено за автори като мен удовлетворение от работата си фотографът може да получи, когато види снимките добре отпечатани.

Друга мисъл която ме споходи тогава бе: „Все пак кое е ценното в моя фотографски архив? Кое е ценното за бъдещи поколения. С кои спортни успехи ще се гордее България винаги, колко много е допринесла за утвърждаването и развитието на много спортове в световен мащаб?”

Промените след 1989 г доведоха до нов прочит и на спортната ни история. Нова оценка и преосмисляне на ценностната ни система. Всички тези мисли ме доведоха до мисълта за съставителство на една такава представителна книга, която да достигне както до гости на страната ни така и до училища, спортни клубове, спортни деятели и журналисти. Да се превърне в обществена книга, която наред с луксозните издания, които показват нашите златни съкровища или прочутите ни национални носии, прочутите ни народни песни и певици, оперни величия и красоти на страната, да приобщи и спортистите, които са били на най-високото стъпало на олимпийската стълбица на земята в даден момент, та с нашето знаме и химн сме запознали света с нацията ни по-добре от нашите посланици.

Все пак успях да организирам общата работа на много хора и специалисти и две години по-късно от предвиденото успя да се отпечата /без да излиза на пазара/ книгата-албум „Големите успехи на българския спорт в едно хилядолетие” Не е столетие защото 1896 г е в друго столетие, а Милениумът бе повод за тази спортна равносметка. Книгата бе в две части – първата всички зимни и летни олимпиади с по няколко думи и снимки на всички наши олимпийски медалисти, а във втората – всички наши световни шампиони и носители на световната купа - пак в снимки и кратка визитка. Текстът бе на български и английски език. Замислена в луксозен вид – печат и подвързия в решителния момент закъсах за пари и се обърнах за помощ към хора, които осигуриха средствата, но и иззеха ръководните функции, поевтиниха до крайност изданието и особено подвързията му, надпечатаха тираж, който се опитаха да продадат преди аз дори да видя какво са направили. В крайна сметка отново се провалих в книгоиздаването подобно на случките с учебника на Робева.

Отпечатаната доста евтино и лошо книга имаше един още по-лош недостатък. Този албум над 200 стр. на по-дебела хартия не бе подвързан с шита подвързия, а страниците бяха рязани и лепени, което доведе до печалния факт, че след още първото разглеждане те се разпадаха на отделни листове.
В крайна сметка най-големия срам отнесох аз и много бързо трябваше да защитя името си.

Веднага на ново изградих книгата за нуждите на Министерството на спорта тогава и предстоящата олимпиада „Атина-2004”. Новото заглавие бе: „България на Олимпийските игри Атина 1896-2004”.

Единственият до сега в българската история спортен министър на спорта Васил Иванов Лучано с държавна поръчка откупи 600 бр. книги и така, все пак, частично изпълних проекта си, но и това издание, наистина в луксозен вид, пак не достигна до пазара и до хората. Малкия тираж диктуваше висока цена, а всички книги се раздадоха като подаръци в Атина.

Освен това тази книга третираше само олимпийските ни медалисти. Втората част от първата книга отсъствуваше – световните шампиони. Така частично измих срама от името си и година преди Пекин събрах и подготвих третия си опит да постигна целта си с книгата албум „Блясъкът на българския спорт”. /Така звучи по-добре на английски, а на български – „Спортният блясък на България/.

Отново големи надежди и отново голям провал.
Просто нищо не се случи. Уж спортната ни агенция имаше някакви интереси, после пък каза, че нямали пари и така нищо не се получи.

Аз обаче, сега прибавям нови страници за петте ни медала в двата вида спорт и отново насочвам усилията си към Лондон. Търся съмишленик с възможност за подкрепа, така че още до година да издадем албума.
Може би с ново заглавие „Златна книга за българския спорт”.
И аз искам поне за малко да изпитам това чувство, което изпитват почитателите на хедонизма – това естетическо увлечение, според което най-висшата цел на човешкото съществуване е удоволствието и насладата.

Текст и илюстрация: Емил МАНДЖАРОВ

Назад