из подготвената за печат книга “Детство мое” на Лада Галина, кореспондент на “Старт” - Чикаго от Вашингтон

РАДИНА - ТЯ МОЖЕ ВСИЧКО
Не само майката мечтае за бъдещето на дъщеря си, понякога и учителката има виждане за способна и обичана ученичка. Съзирах един ден Радина в НАСА пред екраните със звездното небе, сред телескопи и компютри. Нейната почивка е музика, в нашите училищни програми обявявах музикалните й изпълнения: Моцарт - “Турски марш”, Шуберт - “Скерцо”, Бургмюлер - “Ездата на младата дама”... Те звучаха отлично и на старото училищно пиано. Радина посещаваше едновременно три училища - американско, българско и музикално, с часове също така по китара и ударни инструменти, упорито учеше и напредваше с испански език.

Нейният български език като правопис и правоговор беше безупречен, с изненада узнах, че тя е завършила единствено “маминото училище”. Опознах повече семейството й, строителния инженер Тодор Досев и Светла, икономист, преподавател във висши училища, по-голямата сестра Ася, която правеше в Йелския университет своя докторат по международно право и като бивша участничка в детския радио хор в София обичаше да пее оперни арии пред приятели.

С много труд по на две работни места, заеми, плашещи ипотеки семейство Досеви скъса с високите наеми във Вашингтон и си купиха къща във Вирджиния. Подреден и уютен дом, с просторна градина. Обичам да поседя в тази къща на Маршал стрийт, където добрият вкус и перфекционизмът си личат във всичко, както и топлата нашенска атмосфера.
Знам, че има явни и скрити противоречия между някои българи кой кога дошъл в Америка, с каква виза, как е намерил добре платена и хубава работа тъкмо по професията си, а други живеят с помощи за безработни. Но знам, че има и българи, които се преместват, за да бъдат близо до сънародници, на които могат да разчитат. Лично аз съм щастлива, че работата ми като учител ме срещна и сближи със семейство Досеви.

Те ни бяха намерили по Интернет, поставяйки търсачката да им посочи нещо българско в района на Вашингтон. Дойдоха в нашето училище още в първата година след неговото откриване. Родителите й водеха Радина, с две-три години по-голяма от другите деца, синеока, миловидна, с дълга огнено-руса коса като модел на Ботичели. Така се запознахме и всяка събота аз учех Радина, а майка й, Светла ни помогна като учителка в детската градина, където направи много за най-малките ни ученици. Получихме покана за участие в конкурсите за есе и рисунка на Държавната агенция за българите в чужбина. Обявихме го пред всички, но се осмели само Радина. Не се изненадах, че “Моето мамино училище” получи първа награда и беше отпечатано в няколко вестника и списания в България и в Щатите, откъс от него се появи и върху календара на Агенцията. Едно дете разказваше за своята съдба как се създава интелект, но как се кове и характер, което не е по-маловажно от интелекта.

РАДИНА ДОСЕВА - МОЕТО МАМИНО УЧИЛИЩЕ
“Бях на пет години, когато напуснах България за първи път. Тогава още не знаех, че я напускам задълго, може би - завинаги.

Всичко започна с това, че баща ми го изпратиха на работа в Северна Африка. А ние с мама го последвахме по-късно. Заживяхме в Триполи. Там имаше българско училище с детска градина. В него аз посещавах първо градината, после станах ученичка в първи клас.

И с този клас завърши обучението ми в българско училище, защото по средата на учебната година татко се премести на работа в Нигерия, а там българско училище нямаше.

Баща ми е строителен инженер и работата му изискваше да се местим в различни градове из цяла Нигерия. Затова сменях училищата всяка учебна година, а понякога и по два пъти в годината.

Учила съм в различни училища - нигерийско, британско, арабско, християнско, американско, интернационално. Беше ми мъчно като ги напусках, но не заради самите училища, а заради приятелите, които оставях там и заради някои от учителите ми, които обичам и досега.

Но най-много обичам една учителка - моята майка - и нейното “мамино училище”, което започна като на игра и продължи съвсем наистина.

Мама реши, че не може да не знам родния си език и започна да купува всяка година българските учебници, сборници и учебни тетрадки за всеки пореден клас. Така започнах да уча едновременно в две училища - местното и маминото. Където и да живеехме, ежедневието ми включваше и обучение на български език по всички предмети.

В нашата игра мама беше учител, а аз и моите кукли бяхме учениците. Беше толкова приятно да играем на българско училище, че аз много бързах да си науча уроците за местното училище, за да ми остане повече време за училището на мама.

Така, първо като детска игра, а после като навик, ние с мама учехме, пишехме домашни, правехме преразкази и съчинения, дори контролни работи, пеехме български песни, декламирахме български стихотворения, четяхме български книжки.

Мама не се шегуваше. Проверяваше домашните и тестовете ми и ми слагаше оценки. За да знам как съм се справила. Беше взискателна и неуморна. Тя посвещаваше цялото си свободно време на моето обучение. Помагаше ми и в подготовката за местните ми училища. Oткpих, че някои от нещата, които учех с мама на български, после ги учех в местното училище на английски, но аз вече ги знаех от маминото училище и това много ми помагаше.

За българските празници заедно с мама правехме мартеници и кошнички за боядисаните от нас яйца, майсторяхме коледни украшения от станиол, сурвачки, накичени със стафиди, пуканки и прежда. В жилището ни винаги цареше българска атмосфера, защото мама искаше да се чувстваме като у дома в България.

И така с мама успяхме да преминем цели шест учебни години като изучихме до края всеки един от купените български учебници. Те ми дадоха основата, те ми разказаха за Родината и за прадедите ми, те ме научиха да обичам България.
Наученото в маминото училище ми даваше самочувствието, че съм потомка на велики предци, че и аз съм част от цивилизацията, а не просто едно хлапе с лунички.

След Нигерия се преместихме да живеем в САЩ, първо в Масачузетс, където моята сестра живееше и учеше от няколко години. После се установихме в предградията на столицата Вашингтон, където кака, татко и мама започнаха работа.
Но за съжаление и двете с мама сега имаме по-малко свободно време, та и двете с нея решихме да имаме българско училище само в събота и неделя.

Но за късмет тук е открит Български образователен център с училище и аз съм ученичка от седми клас в него. Преподават ми такива учители като писателката Лада Галина, поетът Владимир Левчев, докторът на историческите науки Христо Димитров.

И аз с радост ходя в това училище, когато са занятията за българските деца. Странно ми е, че някои българи не искат децата им да посещават българското училище и да научат български език. Казват, че сме малък народ и говорим на малък език. Но аз мисля, че е ценност да знаеш един език в повече, особено когато това е езикът на твоята майка, езикът на много твои приятели, езикът на твоя народ.

Според мене няма голям и малък език. Големи или малки са териториите, голям или малък е броят на жителите им. Един език не е само средство за общуване. Той е и дух, а духът е това, което ни е запазило от изчезване през цели пет века.
Е, но това е минало, а сега казват, че българите можели да изчезнат след триста години. Не вярвам, че това ще стане. Мисля, че българското племе е кораво и не се дава лесно, затова винаги ще оцелява.

Аз не знам дали ще се върнем в България. Преди не мислех по този въпрос, защото си знаех, че ние винаги се връщахме в България поне за един месец всяко лято. Това бяха най-хубавите ми дни - игри с приятелки и нови открития всеки ден. Защото новите места за мен бяха именно в родината ми, а не там, където живеехме през останалата част от годината. Екзотиката на Африка беше ежедневие, а България – най-интересното и желано място на света! Няма за мен по-мил от моя роден дом, по-приятен от моя роден град.

Родните места, родният език, мама, татко, кака, роднините, приятелите - ето ги моите живи български корени.
Чувала съм от баба ми по майчина линия, че нейният прапрадядо - Мирчо се казвал, живеел по турско време в Орхание, днес Ботевград и бил много непокорен, заради което турците му подпалили къщата. Но той избягал в Балкана и там нова къща си направил, все такъв си останал - непокорен и немирен, обратно на името си.
Изглежда още от далечния ми прадядо Мирчо аз имам български корени и дух, които ме свързват здраво с моя род.
И затова съм решила, че когато порасна и имам свои деца, ще направя като мама. Ще ги уча на български език и на българска култура.

Мама каза, че и внуците ще минат през нейното училище, само да е живот и здраве. А аз ще трябва да продължа традицията. За да знаят и моите деца, че са с българска кръв и с български корени. И за да обичат България, както я обичам и аз. Както е казал дядо Славейков:
Дор на небо ясно слънце, дор на очи свят, живот, ще обичам аз от сърце таз земя и тоз народ!
Трябва да знаем рода си и езика си, за да не изчезнем след триста или след три хиляди години. За да ни има, докато я има планетата Земя, където и да сме пръснати по нея.
___________________________________
В редакционната бележка на в. “Старт” в Чикаго, където най-напред беше отпечатано награденото есе на Радина, пише:
“Има такъв български дом, има такава Радина, където и с която зрее ново поколение!
То ще опази доброто българско зърно на световната нива. То ще пренесе българския дух, талант, пламък и страст към труд и знания в по-добрата от сега България, която неминуемо ще дойде”.
___________________________________
През пролетта на 2008 Радина завърши средното си образование и беше приета да учи в пет колежа, тя избра шестия - в Масачузетс, с най-висока стипендия и качествена образователна програма. В нейните документи има списък на получените й награди, те са повече от двадесет, включена е в последното издание на “Кой кой е сред студентите в американските средни училища”.
Попитах я каква специалност ще избере след първите две години на общата академична програма. “Навярно математика и компютри или астрономия и компютри, но непременно ще взема още една специалност, музика, защото изкуството е мечтата на живота ми...” с присъщата си свенлива усмивка отвърна Радина.

Назад