Снощи ми се обади големият син и ме покани да отида със семейството му, ако желая и имам възможност на една екскурзия до Водопадите край село Крушуна. Въпреки, че в къщи майстор прави ремонт веднага се съгласих. Душата ми се е затъжила за излизане сред природата. Тръгнахме. Не знаех какво точно ще видя, но по пътя се замислих и ме връхлетяха мисли - отдавна забравени, мисли - мечти. Въображението ми заработи. Ето една.
Рай! Едем!
Какво е това? Някаква измислица? Някакъв плод на фантазия? Някаква неосъществима мечта? Господен дом?
Не знам и не се стремя да си го обяснявам. Въпреки това не веднъж съм използвала изрази като „райски кът”, „божествена красота”. От това следва, че дали съзнателно или подсъзнателно, ние имаме някаква смътна, измислена представа за рай, която е различна за всеки човек в зависимост от степента на въображението му или поетическата му нагласа.
Казвам това по повод посещението на Водопадите край село Крушуна. Още с пристигането пред нас се откри табелата, че това е Защитена природна забележителност „Маарата”. Поехме по стръмната пътека през гориста местност от широколистни дървета и храсти. Стръмнината ставаше все по-голяма, но не беше трудно да се върви, защото имаше направени стълбички, парапети, мостчета. От дясната ни страна се чуваше шумът на реката. Каква река? Ако водата й се успокои, това ще е малко поточе, но сега тя се спускаше от голяма височина и силата й беше уголемена многократно. Това я правеше мощна, силна, когато се спуска по многобройните водопади и каскади. Спокойна, прозрачна, успокоила се и успокояваща всичко наоколо, бистрата и студена вода образува очарователни езера и езерца. Успокоила се, водата е готова за следващата очакваща я каскада за ново преливане, което поради голямата височина я зарежда с нова сила и мощ и така многократно. Опитах се да преброя каскадите, но не можах, много са и не могат да се обхванат с поглед. Само на едно място преброих осем. Птичи хор или отделни сола допълваха картината. А въздухът! Чист, озониран, йонизиран – дишай с пълно гърди и измий дробовете и цялата си дихателна система от мръсотията, която са поели в големия град.
Гледам, слушам, дишам и нямам насита. Не ми се бърза. Застоявам се при някое езерце и виждам дълбочината, която водата е издълбала, връхлитайки от високото към уж твърдата скала. Тук водата е поспряла. Почива си. Подготвя се, както спортистът преди скока се съсредоточава, за следващото стръмно падане.
Скалите на места са стеснили руслото на водата, но на места я освобождават, дават й по-голяма ширина и тя се разпростира и облизва обраслите с мъх и дребни тревички скали. На тънки струйки, като нежна ласка водата се стича и окапва на следващата, очакваща я скала. На места се разпръсква и смесвайки се със светлината проблясва, като че се превръща в диаманти. Каква илюзия! Каква омая!
Вървим, изкачваме се, гледаме, слушаме. Забравили сме, че съществува и друг свят. Не сме сами. Много хора, като нас жадни за красота и природни прелести застигаме, застигат ни, разминаваме се. На места се налага да се изчакваме, поради теснината на пътя. С някои се поздравяваме, на други се усмихваме, срещнали техния усмихнат поглед, с група младежи провеждаме приятен разговор. И хората сме станали по-добри. Природата ни е облагородила.
Достигаме до една малка площадка и виждаме табела „Крушунска скална обител на монаси отшелници/исихасти XIII – XIV век Маарата”. По тези места в скалите бяха образувани къде по-дълбоки, къде по-плитки вдлъбнатини, като малки пещери. Това са били леговищата на бедните монаси, посветили се на служба на някаква идея и вяра.
Продължаваме изкачването. Водата от дясната ни страна продължава да пада, да шуми. Каскадите, водопадите, езерата нямат чет. След едно по-стръмно и трудничко изкачване стигаме до пещера. Тази се оказва голяма. Група пещерняци се подготвя за влизане в нея. Спряхме се при тях. Единият, водачът им, опитен млад мъж ни каза, че дължината на пещерата е два километра и може да се премине само с лодки. Техните бяха две и те се бяха запътили да превземат това предизвикателство. Рекичката, по-скоро поточе бавно се източва от пещерата. От другата страна има още едно също като него малко поточе. Двете се съюзяват в, макар малка рекичка, но подсилена от височината, тя поема буйния си спуск от скала на скала, от каскада до следващата, че чак до долу, където уморена, успокоена поема пътя си по равнината до вливането си в река Осъм.
Изморени, с треперещи крака, но духовно, емоционално обогатени, облагородени вече търсим място за нахрана и на тялото. Намираме го. Това е прилично заведение, което носи името „Маарата”, като местността. Шишчетата и салатите, полети с бира ни се усладиха както бива след физическа умора и душевна наслада.
Тръгнахме си, а на мен мисълта ми по време на целия път обратно беше още в този райски кът.
Не е измислица, не е плод на въображението ни Раят. Той е тук при нас, около нас. Трябва само да имаме очи и сърце, за да го видим и почувстваме! Това е! Аз бях и се чувствах като в Рая през този неделен ден в края на пролетта на 2008 година!
15 юни 2008 г
Здравка ЦАНКОВА
наш кореспондент от България
