Емил Манджаров, фотограф-художник.
Дългогодишен фотожурналист на Илюстрования спортен седмичник „Старт” – София.
Роден преди 1963 г. в гр. Ловеч, но днес, и почти винаги е живял в София на „култовия” булевард „П. Евтимий”, до НДК.
Като пратеник на много популярния преди време спортен вестник „Старт” е присъствувал и отразявал в снимки много световни и европейски първенства, включително и три олимпиади.
Късметлия! Работил е в периода на най-големите успехи в българския спорт.
България е дала много за развитието на световния спорт, а Емил Манджаров е един от тези летописци, които съхраняват за историята ни тези славни за спорта ни времена.
Неговата собствена фирма „Старт фотопрес” ЕООД е сред наследниците на част от изключителния спортен архив на България в областта на спорта.
В съавторство с журналисти има издадени много книги и албуми. Автор е на едни от най-атрактивните фотоизложби.
За повече информация - www.startphotopress.com

Представяме ви с негови размисли, спомени и снимки - Емил Манджаров - един от най-известните български спортни фотожурналисти, отразявал десетки големи спортни турнири, световни първенства и Олимпийски игри. Съхранил в образи историята на българския спорт.

РОБСКИ ТРУД И СЪБЛАЗНИ ПО ВРЕМЕ НА ОЛИМПИАДА

Бях фоторепортер на „Старт”, специално акредитиран от Международния и Българския олимпийски комитети, на Олимпийските игри „Сеул’88” – една великолепна олимпиада с над 9000 участници от 169 страни и толкова много български успехи! Това е особено щастливо, едно неповторимо събитие в живота ми.
Не е просто да се опише този спомен. Какво повече би могъл един фоторепортер да си мечтае от предложените толкова много емоции? Човек не е само физически организъм. Той е и духовна, емоционална и енергийна личност. А на тази олимпиада имаше всичко. Голям празник на спорта, голямо събитие, голям панаир, в добрия смисъл на тази дума. Няма с какво друго подобно спортно или друго събитие да се сравни освен с друга олимпиада. Така е било и на Първите съвременни олимпийски игри в Атина – 1896 година. Когато на мраморния стадион се появил победителят в маратонското бягане Спиридон Луис и придружаващия го в последните метри от бягането гръцки престолонаследник, от 80 000-те зрители, изпаднали във луд възторг, полетели купища цветя, даже бижута, пред щастливия атлет.
Сеулската олимпиада предложи различни емоции. Сред отрицателните бе това, че на заседанието на МОК не ни предпочетоха за домакини на Зимни олимпийски игри през 1992 г. Но в крайна сметка от една или друга олимпиада се броят главно олимпийските титли, а те бяха 10. С тези рекорден брой шампиони Сеул остави най-ярката диря в българската олимпийска история.

Преди да тръгна за Сеул вече имах пряко впечатление от организацията на десетки големи спортни състезания. Бях отразявал в снимки много световни първенства, но сега още в акредитацията и в подготовката ми се усещаше предстоящото неочаквано събитие. Току що се бях върнал от Кардиф, Уелс, където Европейското първенство по щанги се очакваше с огромен интерес поради участието на Наум Шаламанов за първи път от името на Турция. Състезанието се проведе в училищен салон за физкултура , а акредитацията ми бе картонче, на което с химикалка ми написаха името и държавата и с безопасна игла ми го закачиха на ревера. Никаква реклама и много малко зрители. И изведнъж тръгвам за Сеул със стотина цветни и чернобели филма, със шест фотоапарата, тежки телеобективи, статив светкавица – въобще много тежко „въоръжение”.
Дванадесет години преди Сеул нямаше нормално проведена олимпиада. Само на Мюнхенската преди това, включени в група „специалисти”, заедно с някои треньори, през 1972-та бяха присъствували двама мои колеги – Янко Гъров от в. „Старт” и Петър Спасов от в.”Народен спорт”.
В Сеул - град с население колкото цяла България, пристигнах малко по-рано защото предстоеше и заседание на МОК и се очакваше да бъде обявена София за домакин на зимни игри. Много важно се оказа това по-ранно пристигане за ориентация, защото програмата е така направена, че от първия до последния ден има спортни събития, в много от които има и български участници. Почне ли веднъж олимпиадата, така те поема водовъртежът от графици по предаване на снимките за София, самата програма на състезанията и огромните разстояния между обектите, че се усещаш чак след церемонията по закриването. От 17 септември до 2 октомври просто няма как да бъдеш навсякъде и задължително си правиш плътна лична програма без миг свободно време. А на всяка олимпиада се предлагат и ежедневни съблазни за тези журналисти, които са свободни. Екскурзии, посещения, забавления, културна програма за всеки ден. И всичко това с много подаръци и прилични софри. Освен това за фотографите различните фирми за фототехника, фотофилми фотопринадлежности и какво ли още не, са се подготвили и те с подаръци за всеки колега според акредитацията му. Единственото им условие - да уважиш поканата им. Ние знаем колко гостоприемна нация сме. Но там, по време на олимпиада, гостоприемството добива нов прочит, нови върхове... Е, как да не ги уважиш?
Кодак, например, като официален спонсор на игрите, осигурява ежедневна подмяна на сниманите ти филми с нови, като ти ги проявяват безплатно. Ако днес съм снимал 20 филма, щом ги дам за проявяване – те ме даряват с толкова нови. Ако до вечерта предам нови 30 за проявяване получавам 30 нови по избор. И всичко това без ограничения и с усмивка.
Тръгнах от София със сто нови филма и се върнах също със сто нови от най-специално производство за професионалисти. В същото време донесох няколко хиляди снимки от стотици филми без нито долар разход. Е, на това му се вика гостоприемство!
Един цветен професионален диапозитивен филм лайка или 6х6 тогава струваше 10 долара. Ами аз за 20 - 25 дни от командировъчните пари не можах да похарча нито долар. Нямаше за какво. Всичко ми бе безплатно в района на олимпийските обекти, а аз бях през цялото време там. Ремонта на фотоапарати също бе безплатен. Аз носих няколко на „Старт” и два Никона на БТА. Валутата по „второ направление” у нас бе особено кът. Всички ги върнах оправени и перфектно работещи.
Но ако все пак решиш да уважиш всички ти не би могъл да направиш и една спортна снимка за тези толкова много дни. Нямат чет приеми и покани от бирени къщи и познати и непознати фирми, които работят за спорта по цял свят! Ако си само журналист можеш да се оправиш с малко фантазия или като гледаш състезанията на стотиците монитори, ден и нощ, в пресцентъра. Без да присъстваш на състезанието. Но за фотографа това е позор – да не си там където трябва. Обезателно трябва да предвиждаш къде какво може да се случи, а ако стартовете са приблизително в едно и също време - да осъществиш рационалното предвиждане - къде е да си!
Естествено, че и тук всичко не се мери само с пари или аванти като фотографски елечета и модерни чанти.
За мен тази олимпиада надхвърля всичко разказвано ми от предишните както и това, което съм очаквал.
Все пак си остава правилото, че най-хубавата снимка е още не направената и продължавам да я гоня.
Та такова нещо неописуемо е олимпиадата. Лично за мен по възторженост я приравнявам със спонтанното посрещане на Ненчо Христов – великолепният наш колоездач преди години или с посрещането на Юри Гагарин в София. Единствено за тях двамата е имало спонтанен шпалир по цялото протежение от аерогарата до центъра на София. Бил съм на три олимпиади и на три други места, на които е имало олимпиада. Един ден след като свърши олимпиадата вече всичко е друго, толкова сиво и скучно. Изгорял е Олимпийският огън... Това е като да отидеш през деня да разгледаш бар „Тропикана” в Хавана. Няма светлини, няма красиви кръшни танцьорки. Няма музика , няма пъстри цветове. Голи тараби по дърветата – нищо приятно за снимане. Просто да не повярваш на очите си.

Казват по-добре е един път да видиш, отколкото десет пъти да ти разкажат. Фотографите се опитваме да сближим тези противоположни максими чрез това което снимаме. Хиляди хора по време на олимпиада се грижат на всички гости да им е добре, да им се състои празникът, да си отидат те с хубави спомени. И всеки от тях, поне за няколко дни, да се почувства щастлив и като работи и като участвува или само наблюдава и подкрепя своите сънародници в успеха им или в разочарованието им. Разбира се вълнението сред стартиращите спортисти е най-голямо. И то е само миг, или минути, или състезание, което продължава дни, но и то свършва. Нашите фотоси са видимата нишка, която свързва всички с незабравимото! Години и векове след това – за новите поколения, има видим спомен от случилото се.

Назад