“Изгубен свят”, “Изчезнал свят”, “Гласове и картини”... Не ви ли звучи като заглавие от “Дискавъри Ченъл” за изчезнали цивилизации и планети? А всъщност става въпрос за заглавия в българските вестници, които коментират една фотоизложба през 2006-та година за българското село.
Но какво е изчезнало и кой се крие зад всичко това?
Един американец попада в България, и по-точно открива корените на българския фолклор, преминали през вековете, но все още витални и автентични.
Как и какво го накара да тръгне? Той знае най-добре. По-важното е какво открива.

Става дума за Мартин Кьониг, чиято страст да изучава фолклорни танци в България се трансформира към документиране на селската култура и бит.
- Човек трябва да има представа откъде идва и къде отива - казва Мартин Кьониг, етнолог и историк, чиято съдба го тласка да тръгне по села и непознати пътеки из България през 60 - 70-те години, за да открие наистина в един изчезващ вече свят устойчивите човешки и морални стойности на българското село, стопяващи се в миграционните процеси към града.
- Тъкмо бях открил някои черти на селския начин на живот и ги намирах като много привлекателни, скоро те щяха да изчезнат – продължава Мартин.
Любовта му към фолклорните танци, специално българските, го кара да стигне сърцето на Добруджа, Тракийската равнина и Родопите.
Борис Ангелушев го приютява да живее в Драгалевци по препоръка на брат си Живко Ангелушев. И докато художникът си рисува своите картинки в ателието си в Драгалевци, Мартин пътува ежедневно до София, където една жена го учи на български танци. Спомня си и до ден днешен как първо се започва с тонизиращи физически упражнения, които “загряват мускулите” преди истинските танци.
- Нейните упражнения бяха толкова ефективни и методически правилни, че и до ден днешен ги използувам при лекциите си, когато преподавам фолклор - споделя Мартин, със светнали очи, сякаш това става днес, а не преди 40 години.

Чикагският културен център, разположен до Милениум парк е притегателна мишена заради културните си атракции. През неговите музикални зали и художествени галерии преминават милиони туристи от цял свят. Сега той беше център и на фотоизложбата на Мартин Кьониг “Гласове и картини от България 1966-79”. За първи път в този конгломерат на човешката култура попадаше и България.
Сега, на откриването, Мартин е щастлив, заобиколен от много гости и посетители. Тук са неговите приятели като Джими и Джон Куо, на когото той дължи много за финансовото подпомагане на изложбата. Тук бе и генералният консул на Република България Иван Сотиров и много българи. На изложбата дойдоха и представители на Българския музей в Чикаго, както и от новосъздадения Българо-Американски център за културно наследство, също спонсор на уникалната изложба.
Минути преди откриването на изложбата разговаряхме в уютното кафе на Чикагския Център и Мартин си спомняше с благодарност за хора като Евгения Камова от тогавашния “Комитет за връзки с чужбина”, помогнала му всеотдайно в неговия престой и дейност.

Oбяснимо е по това време един американец да се посреща не всякъде радушно.
- Но ако е имало хора, които са ми затваряли вратите, то повече бяха тези, които ги отваряха за мен! Естествено беше някои да ме приемат с недоверие, мене, американеца. Та какво търсех аз в България? Да изучавам български фолклор и традиции, които замираха, изчезваха? А същевременно българите бяха търсени като физици, инженери и математици на Запад. Много хора в България са допринесли за моя успех. Изключителни интелектуалци като Валери Петров, Вергили Атанасов, Райна Кацарова, Евгения Камова, известният фотограф Иво Хаджимишев.

Иво е и причина неговата изложба в България да стане факт през 2006.
- Дължа изключително много на Иво Хаджимишев за реализирането на тази изложба. Аз исках само да публикувам през 2005-та в някое издателство в България моите снимки, но той ги хареса и се зае като куратор да я организира. И когато всичко беше готово в Националната галерия през 2006 г. купихме две каси вино и зачакахме посетители. Бяхме изненадани. Виното свърши, а залата се пълнеше и пълнеше. Пратихме за още...
Аз не говорех български, бях посещавал само лекции по руски в САЩ, но успявах да се разбирам с хората. Нещо което силно ме впечатли при престоя ми бяха българските автомонтьори. В България често закъсвах с моята стара западна кола, купена при идването ми в страната. В нея все нещо се повреждаше. Но българските монтьори приспособяваха необходимите части от други коли. Бях във възторг от техните магии! Такъв магьосник беше и известният български етнолог Вергили Атанасов, който сам си поправяше колата и можеше всичко да измайстори.

Изправил се вече пред своите фотографии Мартин се преобрази. Времето за него спря. И нас той пренесе в Добруджа през 1969-та. Разказваше увлекателно, спирайки се на всеки детайл, ръце, сериозен поглед, като на нещо много значимо, което правеше фотографиите му още по-монументални, пълни с много вътрешен живот и история.
В неговите фотоси няма “моментно позиране Кодак”, с други думи - нагласена усмивка и измита физиономия без съдържание.
- Моите “модели” сами заставаха пред апарата с цялата сериозност към това, което правеха - като “Музикант с гъдулка” или “Бай Лазар – гайдаря – казва Кьониг.

Гледаме пасторални сцени от Добруджа с житата и стадо овце сред безкрайната равнина с натежали бели кълбести облаци на хоризонта...
-Това, което най-силно ме беше впечатлило, обикаляйки из българските села, бе чувството за общуване. Хората бяха винаги заедно. Когато трябваше да свършат нещо те се събираха по къщите, на седенки. Всяка жена бе заета с работата си - предат, шият, плетaт. Няма извинение, че са заети. Вземат работата си и сядат пред къщите - така споделят и обсъждат проблемите си заедно. Другото, което правеше силно впечатление, са българските танци. Водачът и последният на хорото поддържаха винаги идеална линия - изключителен синхрон, независимо колко души са наловени за ръце - те се движеха като един! Това беше идеалната “Линия на танца”. Правеше ми впечатление и естетиката на облеклото през 70-те години, независимо, че идваха от полето, от работа, жените винаги бяха с обици, прибрали косите си в красиви бели забрадки. Старите хора се обличаха в традиционни костюми, изтъкани и ушити от тях самите. Сега, когато се връщам в България, вече виждам, че младите се обличат като на Запад. Докато в 70-те години в облеклото имаше индивидуалност, нещо характерно от българския фолклор.
На един от фолклорните фестивали в Родопите през 1968 г. чухме Валя Балканска в изпълнение на „Излел е Делю хайдутин”. Алан беше изключително впечатлен от нейните вокални възможности и Дейвид Джон направи запис на песента на Валя в една класна стая на училището в Смолян. После Алан го изпрати до Карл Сейгън, който подготвяше Златната плоча за Космическия кораб.

Сега вече знаем кой помогна България да участвува чрез неповторимия глас на Валя в опитa на човечеството да установи контакт с извънземни цивилизации - в космическата експедиция на “Вояджър”.
Вече свързваме завинаги името на Мартин Кьониг с Валя Балканска от митичната планина Родопа и нейния глас, който се носи из Космоса с надежда за среща с други цивилизации.

Черно-белите фотоси на Мартин Кьониг обхващат един исторически период от миграцията на българското село, което изчезва под въздействието на настъпващата урбанизацията. Това е неговият исторически принос към създаването не само на шедьоври в професионалната черно-бяла фотография, но и улавяне на една неподправена душевна характеристика на българина от онова време, непреходни моменти, като например онази “семейна индустрия”, в която се включва цялото семейство - производството на тютюн, низане, сушене. Това са уникални документи, които никога вече не може да се възпроизведат, защото са отминали безвъзвратно.

Интервю на Кина Бъговска

Назад