От старо време се знае - и на труд и на празник хората да са заедно.
Това е за да върви работата по леко и по-успешно, а празникът да е по-весел и шарен. Но още и за да се усетят човеците като едно цяло. Да вземат у себе си частица от общата сила и да дадат на другите частица от своята. И не само сила, но и душата си, да дадат някому своите чувства и да вземат малко от неговите.
Може би това е най-важното. И още по-важно е тези дадени и взети чувства да са добри, човечни, топли и да вдъхват радост и надежди.
Помня как преди много години пристигнах в Строителния техникум в София от Родопите, където знаех много за гората, слънцето, за селския труд и скромния живот сред хора като мене, които не живеят с книгите и светските събития, а само с природата и общението помежду си. И нищо не знаех за театрите, автомобилите, ресторантите, забавленията в големия град. Не знаех и за библиотеките, училищата и университетите, където човек може да изучи как се правят сгради, самолети, трактори... Първите дни бях много самотен и дори ми стана страшно. Нито разбирах хората около мене, нито те мене. Понякога буквално не ме разбираха. Говорех на родопски диалект и мнозина от връстниците ми направо ме подминаваха като чуваха две-три думи само. В клас нещата тръгнаха още по-катастрофално - 14 двойки, подредени от горе до долу в бележника. С парите - също зле. Вярно, че всичко тогава беше безплатно - учението, общежитието, доктори и зъболекари, возенето по трамваи и автобуси струваше 2 стотинки... Но човешкото общение и тогава беше толкова важно, колкото е било от как хората са станали мислещи същества. Бях самотен и нещастен.
И тогава първа на помощ ми дойде моята класна наставничка Величка Кръстева. Намираше време да поговори с мене, да поговори и за мене пред другите. Застъпваше се за мене като близък човек, защото моите близки бяха далече в планината и нямаше как да ми помогнат. Постепенно двойките ставаха тройки - може и “по милост” да са ми ги писали, но това ме окуражаваше и започнах да чета “като звяр”. Не съм виждал звяр да чете, но нали така се казва...

Но и това щеше да е малко, ако не бяха започнали да ме “теглят с въже”, както казваха на смях, на училищните забавления, на спортни празници, дори да ме водят и на кино и театър. Притеснявах се много и често се дърпах, защото нямаше какво да облека като хората, още не знаех как свободно да разговарям, а да взема думата - направо беше страшно. Но постепенно се “очовечавах”. Все повече ставаха моите приятели от училищния чин и от практиката - защото ние бяхме строители и често работехме заедно на някой обект. А там, в работата, и те имаха какво да се научат от мен... Помня един 24 май, когато ме поставиха в първите редици на нашия техникум в традиционния парад и това като че ме изправи нагоре, простих се с жалката свитост и неувереност в себе си. Днес някои може и да се надсмеят над това. Но тогава, в моите училищни години, когато 24 май беше свещен празник, той значеше за мен много.

Гледам след много години и много далеч от България тази снимка. В страни са учителите. Класната Величка Кръстева е жената с черна коса и бялото палто. Ние сме някъде “вътре” в снимката. Учениците от Строителния техникум. И аз съм сред тях. От там започна истинския живот. От там тръгнах по строежите, в България и по света, направил съм красиви стените на хиляди къщи, апартаменти, обществени сгради. Радост ми е, че с моето умение съм направил добро на безброй хора. Така стана защото в Техникума ме приеха не само на книга, но и с човещината си. Приеха ме да уча с всички, да работя с всички и да празнувам и се радвам на общението с всички.

Най-трудното в съвременния живот е липсата на достатъчно общение и съпричастие в радостите и болките на хората около нас. Живеем затворени в себе си, подозрително се отнасяме към всеки, закриваме очи от неговото страдание и нужда, прибираме всичко, каквото може само за себе си. Хубавото е, че в Чикаго има много наши сънародници, има къде да се срещнем след работа, имаме си наши музиканти и състави, имаме и големи и хубави църкви, които ни закрилят духовно, пазители са на нашия език и българска същност. Мнозина са тези, които посещават неделните служби, хиляди са които се събират на Рождество Христово и Великден, на много още празници. Щастливи са да понесат своята Великденска свещичка и стигат с нея от Храма до своята къща. Щастливи са, защото те не живеят само с единствената и самотна своя човешка душа, а заедно с други близки хора, които са, или може да бъдат, любими и самите те да ни обичат.

Нашият свят е пълен със загадки. В далечна Япония, където няма бедни хора, страна позната с изключително добро качество на живот, се опитват все повече и повече да правят така, че хората да са по-често заедно. Големи и малки предприятия организират постоянни срещи и празненства на хората, които работят в тях - босове и работници, мъже и жени, децата - всички заедно. Но в Япония стават и много самоубийства. Като правило това са самотни хора. Те имат всичко за живот - достатъчно пари, храна, покрив над главата си... Липсва им само едно - другите до тебе, хората с които да се радвате заедно на живота.

Тези дни се правят ремонтни работи в познатата на всички ни Българска Православна Църква “Свети Иван Рилски - Чудотворец”. Няма съмнение, че това е Храм, в който мнозина идваме с дълбока вяра в Бога и радостното очакване да се срещнат с добри приятели и познати. Скоро това свято място ще стане още по-величествено и хубаво. Както винаги помогнахме и досега, кой с каквото и колкото може, за преустройството на Олтара и входовете. Трябват още малко усилия да доведем работата до успешен край. Искам да поканя онези от вас, които имат възможност и умение да се обадят в Църковния храм, да се договорят за деня, в който може да отидат и помогнат с труда си в ремонта. Което ще направя и аз. Не е добре всички да се съберем в един ден, защото обектът е малък, но в течение на седмици или месец мнозина ще можем да сторим това добро дело.

Самуил КАВАРДЖИЕВ

Назад