Сами Крумов от Атланта беше уловен в крачка...
Правеше една много хубава, дори отлична, крачка към една река, чието индианско име не можах да запиша в бързината, но това въобще не й се отразява с нищо на тази река. Била е и остава река – мечта, по която млади мъже като Сами се спускат с лодки по течението. Течението е някъде величествено и бавно, другаде става тясно и лодките се стрелват из разни въртопи като перушинки, обръщат се, весла, крака, глави и раници се пръсват из пенестите бързеи и всеки прави каквото може – спасява или го спасяват!
Така си почиват, след 5 дни конска работа в студиото, журналистите от CNN. Включително и тези от Спортната редакция, като Самуил Крумов.

Мнозина са чували за Ралица – българка от екипа на прочутата американска телевизия, която се ползува с голяма известност. Такова нещо предстои и на младия Сами, с когото, за голямо мое удоволствие, разговарям на много познати теми.

Той прави, с още неколцина като него луди спортни глави, актуалните спортни включвания в предаването “WORLD SPORT”, което се гледа по цял свят. Ние, по вестниците, сме понякога направо като заралийски чорбаджии. Изгледаме я мач, я бой на ринга, па си ходим до редакцията, пушим, пием кафета, нагъваме сандвичи, пишем, бришем написаното, пак пишем, коригираме, мъдрим се още някой и друг час, докато го пратим на печат. И после вие четете какво е станало преди три дни или преди седем...
А при тия момчета в телевизията работите стоят съвсем по друг начин. Подготвили са, примерно, пет минути синтезиран репортаж за финала между “Манчестър Юнайтед” и “Челси” в Москва с дузпата, пропусната от Джон Тери и колективната скръб на Роман Абрамович, целя Челси и всички чукчи от Чукотка... И тъкмо са си отдъхнали – електрониката избълва новината, че кон “Моцарт” е спечелил стипъл-чейза на прочутите надбягвания в Йоркшир... За 5 – 10 минути трябва да намериш във филмотеката някой и друг конско-моцартов кадър, да си намислиш какво още да кажеш, да се разбереш с думи, знаци и всякакви други иширети с водещи, продуценти, звукооператори и цялата останала телевизионна гвардия, която бачка с пот на челото в момента, и да пуснеш новината...
- Стресът наистина е огромен – казва Сами. – Затова всички ние имаме по 32 дни в годината платен отпуск и два дни в седмицата абсолютно безтелефонни, безтелевизионни и ако може напълно нецивилизовани дни – далече сред някаква природа... Иначе ще се побъркаме.
32 дни платен отпуск в Америка? Приказка от 1001 нощ!
Изглежда заниманията в телевизионно студио се родеят по нещо със занаята на астронавти и сапьори...
Поради което седмично се работи само по 30 - 35 часа. Но през всички часове на денонощието. И то в лудешко темпо.
- Вече четвърта година прекарвам отпуската си в България – продължава Сами. - Трябваше да започна работа в Америка за да разбера колко велика е нашата природа и колко много сили ни дава. С това не искам да поставя по-назад футболните мачове, които играя с нашия отбор в една тукашна лига, многото визити в местния джим-клуб и честото бягство сред също грандиозната американска природа.
А сега може би се питате вече откъде се е взел толкова як млад български журналист в Сиененския град Атланта?
Ами, че от Чикаго, разбира се.
Много хубави неща тръгват от Чикаго.
В Чикаго е бил от малко хлапе та докато завърши известния, перфектен журналистически факултет на университета в Индиана.
В журналистиката е не случайно.
- Спомням си с какво възхищение гледах как на кухненската ни маса, под която се провирах безпроблемно, баща ми и Мони правеха... вестник. Компютрите още не бяха на мода, текстът се отпечатваше на “шпалти”, те се изрязваха и колонките се лепяха върху “макета”... След като го отпечатваха – всички ходехме в църквата и го раздавахме.

Тайната вече е разкрита. Бащата Крумов е познатият на сънародниците ни – емигранти отпреди 2000-та, редактор на вестник “Гуд Лак”. Бил е самотен навремето български чикагски вестник, който прогонвал самотата от душата на малцината българи в Чикаго... Днешната чикагска преса му дължим много!

Докато учел журналистика Сами се подвизавал почти равностойно и в студентската радиостанция, в студентската телевизия и в някои от спортните отбори на университета. После изкарал и един незабравим стаж в чикагската Рок-радиостанция! Много опит събира и сред футболния свят на “Чикаго Файър”, където има успех дори и със страдащия от болестта “антижурнализъм ” Христо Стоичков.

Като завършил през 2004-та и в къщи седнали да мислят “а сега накъде?”, имало да се избира в две посоки: да се почне в някое малко вестниче или квартална телевизия или да се хвърли направо да пробива с глава бетонните стени на някой медиен гигант. Най-дипломатичният ход предложила майка му – да изпрати видеоматериал със свои спортни репортажи на Ралица Василева, нашата именита сънародничка, която първа стъпи в CNN и създаде с таланта и труда си златно име за българската журналистика. И да я помоли за съдействие.
На което Сами реагира ясно и кратко с “Глупости!”, но накрая се предава и... праща. Разбира се, все пак сяда и написва тук и там, по американски маниер, нещо от рода на “Ей, здравейте, аз току-що се излюпих от Университета, търся работа, най-добре да е нещо спортно...” и т.н.
След двадесетина дни чува в слушалката “Ало, аз съм от спорта на Си Ен Ен – разбираш ли от сокър?” И си говорят половин час за футбол. После като че го забравят. Чак след месец същият човек пак се обажда: “Ало, взимай си шапката и идвай! Работата е твоя!”
- Така се случи едно от най-щастливите събития до сега в живота ми. И днес много се радвам, че така стана - почти колкото дядо и баба в България, които са ме заклели винаги, като съм понаправил нещо интересно за екрана, да им се обадя . Трябва по няколко пъти седмично да им звъня – “Днес в 8 вечерта ще гледате обездка на бикове в Тексас, утре в 5 след обед – репортаж от баскетбол, после бейзбол и американски футбол”. Станали са световни спортни специалисти!

Радостите и страданията в американска телевизионна спортна редакция не се различава много от общоприетите правила и по други страни. Най-напред си като момче за всичко – главно търсиш с бясна скорост информация, звук и картина из планините от електроника! Търсиш два гола и три думи от треньора във видеотеката, тичаш от единия до другия край на Атланта и Америка за половин минута телевизионен звук и картина и пр. После вече стъпваш на следващия праг – на тебе ти търсят трески и парчета, а ти ги сглобяваш в репортаж. Правиш предаванията, които тук са по 30 минути – няколко пъти на ден... Третият етап е когато започнеш да преценяваш и поръчваш колко да бъде футболът и колко плуването, на кого да се натрие носът и кой да се похвали и пр. и пр.
Сами сега е по средата.

Главните теми в новинарските спортни емисии на Си Ен Ен са Олимпийските игри и големите футболни първенства, тенис-турнири като Уимбълдън и US Open, американски футбол, бейзбол, голф, крикет... Правят се репортажи, профили на състезатели и клубове, интервю...

Специалният новинарски канал на CNN има свой бюра в Атланта, Лондон и Хонг Конг. Разбира се, сега става дума не само за спортна, а за цялата програма на канала, който предава всички новини.

Питам го към края с какви чувства помни Чикаго?
- Най-добрите ми приятели са в Чикаго. Помня как на Великден се събирахме стотици българи в църквата и носехме през целия град светлинките на нашите свещи... Мислите ми и днес са в Чикаго, при моите родители и при тези, с които заедно живяхме в нашето детство. Винаги, щом мога, идвам в Чикаго. Един път в годината – в България. Но там звъня почти всеки ден. Интересувам се от много хора и от много неща, които стават в родината. Сред тях е и “Локо”. С баща ми сме от най-преданите и непоклатими “локомотивци”, където и да се намира отборът ни в класирането. Празник е когато “хвана” по телевизията малко живо предаване от някой наш мач. И знаете ли какво спечелих от тази любов към футбола и към клуба, пламнала от най-ранно детство? Спечелих много... Благодарение на “Локо”, най-просто казано, сега съм в Си Ен Ен...

Климент Величков

Назад