Както винаги в подобни случаи залата беше разделена на части и всеки си знаеше своята каста, където трябваше да седне. Под самата сцена беше изникнал малък ресторант за “платиновите VIP” - маси и столове, покрити със скъпо червено кадифе. Млади официантки атлетично припкаха да пренасят съдържанието от бара на “тежкарите”, които бяха платили сравнително не много скъпо за тази екстра – по 1000 долара. По-назад беше строго спазена /благодарение на цените/ класовата прослойка на зрителите. Най-отзад беше бурната “фен зона”, откъдето всички гледаха и слушаха Иглесиас здраво изправени на двата си крака.
Но именно към тях мъдрият Енрике изрази своите симпатии, като ги призова, още щом стъпи на сцената, да дойдат напред – и пътеките се заляха от младата тълпа. “Олигарсите” посрещнаха тази инвазия в тяхната територия с крива усмивка, но кой можеше да противоречи на звездата?
Концертът закъсняваше. В един момент из зад кулисите се измъкна самата тя – Ана Курникова – много, много тъничка и фина, в дънки и кафява блузка, смести се около звукооператорския пулт и всички вече знаеха, че след нея ще се появи и Енрике Иглесиас, който винаги я следва, когато може...
И се почна.
Всичко беше ужасно просто. И ужасно качествено. Испанският символ на мъжество и артистичен талант изплува изпод сцената със специален пневмолифт – също по дънки, с кецове и също с блатисто-кафява фланелка.
Започна, като за загрявка, нещо разтегнато и като че безкрайно, после изведнъж избухна! И звук и светлина и глас – беше като вулкан, който отдавна се е канил да изригне.
Но с убийствения звук това е така и при други. Вълнуващо, и дори непонятно, беше друго – безграничната свобода, която Енрике си позволяваше на сцената! Сякаш беше пиян? С една дума – правеше каквото му дойде на ум...
Пее, например, “Love to See You Cry”, а микрофона сякаш иска да хвърли в залата, после с преплитащи се крака стига до перваза на сцената и ловко го прескача. Или се загубва някъде сред музикантите и изведнъж го фиксираш как сам с трясък бие барабана, сякаш иска да го потроши, после хвърля палките някому на главата и продължава да пее...
Започна “Can you fell the river”, нещо не му хареса при музикантите, прекъсна ги, започна да се провиква без музика, после заряза и това и остави концерта на бак-вокала и тръгна да тича по сцената, намигвайки си с придошлите напред момичета, които сами щяха да се юрнат на сцената, ако яките бодигардове в черно не ги усмиряваха с препречените си тела, а тук-там и с някой тупаник.
Междувременно Енрике като че се поумори и легна на сцената. “Could I Have This Kiss Forever” изпълни лежешком. Партнираше му бак-вокалистката Лаура. Прекрасно пееше. Отначало на колене. После също легна по гръб. Разтвори крака. При тази гледка Енрике се събуди, надвеси се над нея. Малко помисли. И легна отгоре. Тя го прегърна с крака. Светлините изгаснаха. Песента свърши...
Във втората част на концерта на сцената внесоха диван. Енрике седеше на облегалката и по едно време двамата с дивана се строполиха на пода. Но никой не пострада Той скочи като гумена топка, а дивана изнесоха на ръце, но и той беше здрав.
После господарят на сцената покани при себе си няколко зрители и започна с тях непринудена беседа. Като ги караше да подпяват с него. Всички бяха доволни – беше или хубаво или смешно.
Към края, презирайки всякаква безопасност, Енрике слезе от сцената и се запиля сред публиката. На всички даде да го пипнат, да го прегърнат, да се снимат с него. Иглесиас и партерът започнаха да се побратимяват и го правиха дълго.
Като му дойде времето да се върне на сцената - направи го сериозно. Изправи се на ръба пред залата и със страхотен глас и стил изпълни прощалните си песни.
Що са концерт беше това?
Не зная.
Във всеки случай беше нещо СУПЕРЕНЕРГЕТИЧНО и ХИПЕРПРОФЕСИОНАЛНО!
Репортаж на Виктория Аронова от концерта на Енрике Иглесиас в Киев
