При нас, по строежите и ремонтите в Чикаго, а и на много други трудови места, колкото сънародници – пет пъти, или десет пъти, повече мексиканци!
Към тях, както и към нас, останалите общности – гърци, италианци, руснаци, сърби, ирландци и пр. се отнасят различно. Има и българи, които гледат отвисоко мексиканците, сигурно има и мексиканци, които гледат с пренебрежение към нас.
Но моите колеги, тези с които заедно делим и работа и залъка там, където работя, са прекрасни хора. Не съм ги чул да се оплакват нито от живота си в Мексико, нито от живота си в Чикаго. Ние поне си имаме виновни за трудния живот, който живеем – под робство сме били 500 години, комунисти са ни газили половин век, а сега и на капиталисти не случихме – нашите се оказаха лоши. Мексиканците са били свободни, никога не са били зад желязна завеса, а и те като нас половината са се изнесли в Щатите на работа, да прехранват деца и стари родители в страната си. Но не се оплакват. Няма от кого.
Преди да дойде със семейството си в Чикаго Хавиер Рубио, с когото заедно се трудим, е живял на няколко часа път от границата със САЩ, в най-гористия и приятен по климат мексикански щат Chihuahua, който по територия е два пъти по-голям от България, по-точно има 245 000 кв км – колкото Англия. В щата живеят около 3 250 000 души. На се знае колко от тях вече са в САЩ, но в Чикаго сигурно са повече от нас, българите.
Наскоро Хавиер ме покани на тържеството по случай 15-ия рожден ден на дъщеря му Сиомара. Никога не съм си представял, как тези хора с толкова голяма любов и достойнство почитат децата си, семейството, Христовата си вяра, Мексико!
Тръгнахме към тяхната католическа църква – била абсолютно същата, каквато са имали в родното си място. Където и да се намират мексиканците – винаги събират сили да си построят своя, достойна, църква.
Хавиер беше поръчал лимузина. Той и съпругата му Мария-Соня даряват с необикновено силна обич двете си дъщери Сиомара и Люси. Момичетата обожават родителите си. Не зная дали може да има на света по-голямо щастие от това да живееш сред такова семейство! В техния дом виждам Божията любов към хората, дадена им щедро от Създателя и приета от тях с благодарност и беззаветна вяра.
Пред Храма ни посрещна самият отец и ни поведе под тихите звуци на църковна музика. Преминахме през дълъг коридор, отрупан с цветя.
Приятели и гости седнахме на пейките, а семейство Рубио се изправи пред нас, под големия кръст с разпятието.
Музиката, достолепието на церемонията, светостта на църквата, внесе мир в душата ни, преживяхме радостта, че сме така близко до Бога, заедно с много хора, с които се обичаме.
Накрая свещеникът благослови Сиомара и нейното семейство, закри церемонията с благодарност към нашия Бог и Спасителя Иисус, пожела ни да следваме примера на Неговите ученици и да бъдем добри едни към други през земния си път.
След църковната служба се отправихме към ресторанта, където щеше да протече тържеството. Имаше толкова коли, че приличаше направо на президентски кортеж.
Ресторантът разполагаше с огромен салон, в който бяха наредени 33 също огромни маси. Това съответствува на годините, през които Иисус е бил сред хората на Земята.
После музиката стана пълновластен господар в залата. Начело на невероятния оркестър беше моят стар познат, с когото ви запознах почти преди две години – Измаел Ачо Канатандо.
- Да дойде тук Сиомара Рубио и 12-те ученика /те са като пажове, който придружават рожденичката/
Сиомара се изправи пред дванадесетимата си пажа и музиката отново гръмна!
От всички страни, с танцова стъпка, с невероятна пластика, към нея се отправиха дошлите да почетат рождения й ден. Пристигайки на крачка от Сиомара деца, жени, мъже простираха длани към нейните длани, ръцете им се срещаха и заедно литваха нагоре... После дошлите се отдалечаваха, пак с танцова стъпка, за да дадат място на идващите за поздрава след тях...
И аз бях щастлив с тези хора, защото виждах безметежното им щастие. Повечето от тях бяха работници, които вършат най-трудната работа и получават най-малката заплата за това. Мнозина от тях имаха какви ли не проблеми и много причини да бъдат мрачни и ядосани на света. Но те умееха да надвият недоволство и омраза и да се радват в този божи ден заедно с радостта на приятелите си...
Беше поканен и нашият бос – на мене и на Хавиер, Павел Джайкович, който също бе завладян от радостта и щастието, които се сипеха наоколо.
- Е, Самуиле, - ми рече, - браво на нашите колеги, не ни отстъпват по темперамент на нас, балканците! Стягай се да им го върнем с още по-голямо веселие...
А около мен се беше събрала вече купчина хора, които искаха да се запознаят с българина, който е приятел на Хавиер, на Кантандо, който носи лично подареното му от големия музикант сомбреро. Мнозина се наредиха да се снимат с мене и... мексиканската ми шапка... И Рубио се изправи по едно време да ме представи отведнъж на всички:
- Това е Самуил Каварджиев, от Бълга...
Неговото “...риа” потъна в овации.
Бях щастлив, че заедно с мен тук, в Чикаго, толкова много хора изпитват добри чувства към България. Наистина – светът е един и всички ние – хора и народи живеем един живот, в който трябва да се обичаме.
Самуил КАВАРДЖИЕВ
