“ELATION” - Патологична еуфория... Това е името (и превода) на cruise лайнера, с който се плъзгаме в Тихия океан по дължината на п-в “Baja” – Мексико. 24 часа парти на вода! Около 2500 човека от средната работническа класа на Щатите се опитва да навакса за няколко дни пропуснатото поне за година ( че и повече!). Сделката си я “бива” – за около 750$ получаваме 4 звезди обстановка за двама, с всичките му “екстри”; all inclusive, пет нощи/шест дни... Заслепени от “далаверата”, всички се хващаме в многобройните капанчета и се надпреварваме да си купуваме ненужни услуги, сувенири и други “инвестиции на 50-60% намаление”... Наливаме се с екзотични захарни коктейли, тъпчем се с мазни gourmet храни, “инвестираме” в произведения на изкуството или скъпоценни метали и дрънкулки. По-късно ще изстрадваме “сделката”. И ще я отработваме в overtime, докато сувенирите прашасват в някой ъгъл...

Корабът въобще не спи – много от екстрите са на разположение 24 часа – room service, казино, ресторанти... 24 часа се пие и яде. 24 часа работи и обслужващия персонал, повечето от които са залепили щастливата (или услужливата) усмивка. Голяма част от тях са филипинци. Другата част – от бившия източен блок: сърби, словенци, украинци, поляци и... разбира се българи. Чистят, поддържат съоръженията, сервират, отсервират... Среден работен ден - от 12 до 18 часа, без да се плаща overtime. Но по-добре, отколкото ако са в България. Не и толкова, обаче, ако същата работа се извършва от американец. Повечето от наетите работници са квалифицирани специалисти в други области и биха могли да допринасят много повече за цивилизацията, отколкото бърсането на маси. Или от задоволяването на прищявки от главозамаяните четиризвездни (за 5 нощи/6 дни) клиенти, бързащи и надпреварващи се да наваксат отказаното им за години.

Днес сме в открито море, за това и всичките 2 500 човека са се изсипали на палубата с басейните. Гъчканица, глъч... Свираме се в един ъгъл край главния басейн със Слави (Христов Пенчев) от Русе, който вече е мръднал едно стъпало по-нагоре от останалите българи на кораба (supervisor). Това след пет cruise-курса и три големи cruise компании.

Боли го принудителната раздяла с родината, но духът му не е пречупен. В разгара на силите си (38 г.), пълен с идеи, ентусиазъм и планове, раздаващ щедро усмивки и енергия наляво и надясно. Познатият корав български дух, чиято обвивка се разчупва без предисловия при първия контакт със сънародник.

- Разкажи ми нещо за себе си, Слави. От къде си и защо тръгна по широкия свят? Смяташ ли се гурбетчия по природа?
- От Русе съм. Гурбетчия съм по природа, космополит по призвание, но няма нищо друго (освен семейството ми, разбира се), което да обичам повече от България. Бил съм в Испания, Гърция, Кипър. Работил съм в Италианските крузове, сега съм на “Carnival”. Навсякъде пасвам, но определям живота си като тъжна приказка. Дано някой ден да има хепиенд, който за мен би бил да имам свой, малък бизнес в нашата страна. Дай Боже, нещата и при нас да се оправят и да не бъдат така абсурдни за “малките” бизнесмени. За това съм тръгнал – да събера първоначалния си капитал. Давам си сметка за високата му цена, но нямам друга алтернатива.

- С какво си се занимавал до сега, поддръжка на басейни едва ли е твоята първа специалност?
- Преди казармата бях национален състезател по конен спорт. След “Демокрацията” за известно време успях да вкарам хобито си в бизнес с файтони. Войната в Югославия ми донесе първия фалит. Докато бях сам някак си я карах като си помагах със сезонна работа по курорти, но когато ми се роди син... (усмихва се някак извинително) трябваше да го изхранвам по-добре, отколкото себе си и запраших по чужбините. Сега сърцето ми се къса като си дам сметка, че синът ми вместо А, Бе, Ве започна да чете на испански... И то просто, за да живее нормално! Работил съм най-различни работи, а иначе съм сертифициран инструктор по конен спорт.

- Как минава типичен ден на кораба за теб и другите работещи като теб?
- За мен сега е по-лесно, нали сега съм малко началник – отговарям за 10-12 човека, които работят на отворения дек на кораба. Началото беше... унизително, започнах от чистаческа позиция. Но аз не съм от хората, които биха приели ситуация за безизходна. Къде ли не съм работил – и по луксозни курорти и “черна” градска работа, в планината и в морето, в лустросани ресторанти и на село... От нищо не се боя. Работя по 12 часа на ден (че и повече) и не ми тежи. Но извън работно време... Тогава ме хваща носталгията. Иначе компанията тук ни е осигурила развлечения – билярд, басейн, безплатни електронни игри... от тоя род. А аз съм си българче – за мен е по-ценно да седна със сродни души и на български да бистрим живота. Та, за това най-вече в свободното си време се възползвам от интернетен чат с приятели и близки в България и често си мечтая за по-добро бъдеще- за мен, за семейството ми и за родината.

- Кое е онова, което най-много те дърпа към родината? Какво те крепи далече от нея?
- Мисълта за родителите, приятелите, спомените за сладките моменти на родна земя... Крепи ме надеждата (която умира последна), че наши преуспели българи – човеци ще се върнат в България, за да сложат нещата в ред, такива каквито трябва да са. България е райска страна, дори чуждестранната преса до неотдавна я окачествяваше като “евтин рай”. На този етап – за тях. За мен тя е „болна страна”. Къде намираш най-често своите стари приятели и близки, когато се върнеш в България? – В болницата , при джипитата. Лустросаните “райски райони” са за чужденците и новозабогателите ни богаташки първенюта. Иска ми се България да стане България за обикновените българи. Как мислиш, по колко часа на ден са работили ония, които днес в България имат династии, за да съберат техния първоначален капитал?!...

- Каква е най-близката ти цел – резултат от “временното” емигриране?
- Както казах вече – да събера необходимата сума и да започна свой бизнес. Имам вече многогодишен опит в туризма. “Пълен идиот съм – пълен с идеи”, както се казваше в един лаф (смее се закачливо). Наистина искам тези идеи да се впрегнат в благото на България. Вярвам в младите българчета, те имат толкова много да предложат! Вбесявам се като си помисля, че са принудени да се разпиляват по света.

- Би ли споделил с мен (и читателите на “Български Хоризонт”) една твоя стара и една нова мечта?
- Стара мечта ми беше да видя Щатите. Сега, когато това стана, не искам да си губя повече времето с гледане. Събрах опит, поизраснах в туристическия бизнес и новата ми мечта е да срещна и работя с подходящи хора за благородна, не само бизнес (меркантилна) кауза. Всички сме прокудени, но и всички искаме България да е наш примамлив пристан.

- Има ли нещо, което би адресирал до нашите читатели и което би било окачествено като послание към “баш – емигрантите” на България, където и да са по света?
- Да останат българи в сърцата си. Дори да са били огорчени от някого и нещо, да не се сърдят на родината, да не захвърлят българските паспорти, а да намерят отново сили, но за завръщане в България и с опита и парите си да я направят родината – мечта. Знам, че могат, че можем! Важното е да го искаме. И да сме обединени. За това ти давам и интервюто, защото смятам, че един български вестник зад граница, макар и да звучи тривиално, е своеобразен символ за обединението, един вид нова версия на хан Кубратовия завет. Убеден съм, че всеки носи България в сърцето си, дори когато го отрича.

Интервю на Дафни Кърчева-Оррис

Назад