19 октомври e Ден на Свети Иван Рилски – Чудотворец. Храмов празник на едноименната Българската Църква в Чикаго. Поместваме разказ и слово за Светеца от енорийския свещеник към църквата Свещеноиконом Валентин Ноцков.

“Избран от Бога и пречуден по живот, преподобни
Йоане! Ти от малък си обикнал Христа и към Него
по тесния път си шествал. Така че заради твоите
велики подвизи и сълзи Господ те обогати с
дарованията на светаго духа. И понеже имаш
голямо дръзновение пред светата Троица, ние те
облажаваме и ти се молим: освободи ни от всички
беди, та да ти пеем: “Радвай се, преподобни Йоане,
Рилски чудотворче, слава и радост наша!”

/Из църковните песнохваления на св. Йоан/

При огромните успехи на науката и изключителния технически прогрес, който ни предлага днешната материална култура, за никого не остава скрита дълбоката въздишка на неудовлетвореност и разочарование от съвременния живот като потресен вик на отчаяние. При целия външен блясък и претенции на цивилизованост в съвременната демократична епоха, все пак живо се чувства огромна морална пукнатина, която става все по-фатална и бездънна.

Причините на тая трагичност се крият в това, че никакво опиянение от техническия прогрес с материалните му придобивки не може да даде покой на възвишения човешки дух, създаден от Бога и посветен на Бога, толкова повече той е осъден да води призрачен и фарисейски живот, в който вътрешният човек чезне от духовен глад.

Да, колкото повече идеята за Бога и за безсмъртието на душата в живота на човека се подценяват, толкова по-страшно става духовното равнодушие, което неминуемо завършва с морално падение и духовна смърт.

Затова в настоящето бурливо и крайно напрегнато време, когато вниманието на човеците всецяло е погълнато от многото проблеми и борби около земното съществуване, когато любовта към Бога и ближния са така често и грубо пренебрегвани, когато човечеството е изправено пред завоя на една дебнеща го гибел, повече от всякога е необходимо да се напомня за ония великани на духа, които дълбоко осъзнали колко преходно е всичко земно, решително са скъсали с порочния свят, отивали са в пустинята и там в недрата на неопетнената девствена природа, в денонощен самосъбран молитвен подвиг, са побеждавали в себе си всичко плътско. Очиствали душата си от ръждата на греховните наслоения, възстановявайки Божия образ и подобие в себе си за пълното тържество на духа над плътта. Чрез своя мистичен възход, без да са бегълци от света и живота, както мислят някои твърде обичащи земния свят, станаха повелители и учители на света, издигнали се над него в ролята на идейни учители на света, проповедници на истината, носещи я не само на думи, а осъществена реално в постиженията на духа, в неговите безкрайни възможности на творчество и необозрима красота.

За тях свидетелства преди всичко Бог: “Аз ще прославя ония, които Мене прославят /Цар.2,30/, казва Той, а ние знаем, че няма да остане безсилна нито една божествена дума /Лук.1,37/. Словото, което излиза от устата Му не се връща празно, а изпълнява това, за което е изпратено /Ис.55,11/.

Такъв един великан-светец и изключително явление в духовния живот на българския народ е свети Иван Рилски Чудотворец. Живял в епохата подир покръстването на българите, през царуването на цар Симеон и цар Петър. Целият му живот в Рилската планина представлява дълъг път от подвизи, изкушения, пост, молитви, които създават от него един висок нравствен образ на духовно съвършенство, достоен да бъде надарен с чудотворна сила от Всевишния и да бъде извор на утешение на българския народ.

И действително, при него често идвали за утеха и наставления изпърво от цялата околия. При него моралната атмосфера е била много чиста и всеки, който вярвал и се надявал, дохождал да си отдъхне и почерпи мощ за новите житейски грижи. Всички си отивали ободрени морално, просветени духовно, с по-силна любов на сърце към Бога и ближния. Сам цар Петър е ходил да го търси, но нямал щастието да го види, а издалеч му се поклонил и получил благословение. На изпратеното писмо до св. Иван цар Петър получил отговор, който бил за него велико душевно утешение и безценно богатство, защото в него св. Иван му пишел:
“... да изпълня твоята просба /да се видят отблизо/, аз не мога, защото ми е вредно, но заради вярата и усърдието ти аз приемам от даровете ти само храната, хляб и ошав, а златото ти повръщам... За мен богатството е Христос, а за държавата е потребно... Но и ти, царю, ... не трябва да се привързваш о богатството... Недей забравя сиромасите, болните и бездомните... Бъди предан на нашата майка - църквата, за да ти даде Бог небесни добрини, които човеческият ум не може да постигне...”
Силата, подкрепата и моралната утеха на народа ни продължава и след смъртта му. В дните и годините на тежко робство, той всякога е бил и си остава най-голямата утеха и упование за българския народ. За това пък добросъвестните ни еднокръвни съотечественици го сподобяваме с ореола на светостта и коленопреклонно го молим да бъде молитвен ходатай пред престола на Всевишния, както за българския народ, така и за цялото ни православие.

Да бъде вовеки благословено скъпото ни отечество под молитвените криле на Великия ни ходатай и закрилник пред Бога - Рилския Чудотворец. Нека светилникът му да просвещава и освещава всички български чеда в благодат и мир.

ДЕТСТВО И ЮНОШЕСТВО НА СВЕТИ ИВАН РИЛСКИ ЧУДОТВОРЕЦ

Беше хубав пролетен ден. Слънцето беше огряло красивото Руенско бърдо, намиращо се над родното село на свети Иван, село Скрино, Дупнишко, по което малкото белолико козарче пасеше своето немирно стадо. Огласявайки доловете ту с подвиквания по стадото, ту с гласа на меденото си кавалче, ту с хубавите песнички, които беше слушало от майка си, катерейки се подир козите все нагоре, неусетно се отзова пред стените на манастира и ненадейно видя игумена отец Евлогий, който работеше нещо край манастирската врата. Момчето се изненада, като видя за първи път човек, облечен в черно расо, с черна капа на главата, с бяла брада и коса. Неволно се спря пред него, държейки в ръка опряна на земята тояжката си.
- Ти имаш много хубав глас, мило момче, каза му приветливо игуменът. Можеш да станеш много добър манастирски певец. Как ти е името?
Иван му каза името си.
- А, пророк, предтеча и кръстител Иван. Знаеш ли кой е бил тоя светец, на чието име си кръстен?
- Не зная, каза козарчето.
- Не бива да не знаеш, защото той е твоя покровител, каза отец Евлогий, покани момчето да седне и дълго му разказва за чудния живот на свети Иван кръстителя. Как е живял в пустинята, как е проповядвал, как е кръстил Иисуса Христа. Откак изслуша внимателно разказа, Иван каза:
- Аз много обичам такива приказки и искам да стана като свети Иван.
- Ако искаш, Бог ще ти помогне да станеш като него, но трябва на много неща да се научиш, мило дете: да четеш светите книги, да пишеш и какъвто хубав глас ти е дал Господ, да се научиш да пееш и църковни песни. Искаш ли да те науча на църковни песни?
- Искам, отговори решително козарчето.
- Но ти знаеш да пишеш и четеш, нали?
- Ами че от кого да се науча?
Тия думи прозвучаха като укор на стария игумен.
- Тогава ще те науча и да четеш, и да пишеш, та и да пееш, мило дете, каза му старецът. Седни тук, аз ей сега ще дойда.
Иван приседна на един камък и скоро дочака дядо игумена, който донесе една дебела книга...
...
Вечерта умното козарче се върна у дома си весело и доволно повече от друг път. То още при влизане в двора почна “Всякое дихание”. Майка му и баща му го чуха и се услушаха зачудени.
- Отде знаеш тая песен? запита го баща му, като го видя да влиза в къщи и каза “добър вечер”, а майка му го целуна по умното чело.
- Дядо игуменът от манастира горе в гората, той ме научи - каза Иван цял тържествуващ. Той почна да ме учи и да чета, и да пиша. Каза ми да отиваме всяка неделя в манастира да слушаме хубави песни и молитви.
Спогледаха се бащата и майката.
- Нали ти казах, мъжо. Виждаш, че сам Бог го е упътил да отиде до манастира и ето, че е почнал да разбира повече и от мен, и от теб, добави майката и почна да гали по главата скъпата си рожба.
Ден Петровден беше, когато родителите заведоха Иван на църква в манастира за първи път. Иван не можеше да се нагледа на светите икони, озарени с тайнствената светлина на кандилата и свещите, на одеждите на отец игумена, който служеше. Всичко това, смесено с най-сладкозвучни песни, с набожните възгласи “Господи помилуй”, “подай Господи” и камбанния звън, просто омайваха детето.
...
Словото на дядо игумена направи впечатление на богомолците, но най-силно впечатление направи на Иван. След словото дядо игуменът видя своя ученик всред баща си и майка си, приближи се до тях, сложи десницата върху главицата на Иван и го попита ласкаво:
- Тия ли са татко ти и майка ти?
- Тия са, дядо игумене, каза детето.
Отец Евлогий погледна с кротки очи родителите и каза:
- Бог ви е дарил с много умно и добро дете. Пазете го като очите си, защото от него ще излезе благодат Божия за нашия народ, както и за цялата ни православна вяра.
.....
Привличан от благолепието на Божия дом и красотата на богослужението, воден от светия дух и мъдрия си учител отец Евгений, Иван почна да посещава всеки ден манастира, не само лете, когато с пъргавото си стадо лесно намираше пътеките до светата обител, но и зиме, когато дълбоки преспи заобикаляха манастирските стени. И всеки ден научаваше нещо ново, приятно за сърцето му, спасително за душата му, полезно за ума му. Откак изучи азбуката и азбучната молитва на Епископ Константин, Иван почна да чете заедно с отец Евлогий Светото Писание. Четенето на Светата Библия силно впечатляваше Иван и често търсеше помощта на дядо игумена за разяснения.
Така растеше Иван от година на година и крепнеше тялом и духом. Когато стана двадесет годишен момък, той изглеждаше мъжествен и хубав - белолик, строен, с тъмнокафяви топли и мъдри очи, височък и пъргав, но същевременно скромен, смирен и задълбочен. Минавайки из село, той привличаще погледите и на стари, и на млади. Старите бащи и майки, които имаха дъщери, често си мислеха: “какъв добър зет би ни станал тоя момък.” Момите, скрити зад плетищата или вратите, тайно въздишаха след него и си казваха: “блазе на оная, която би станала негова жена.”
Увлечен обаче от науките и поуките, които получаваше от отец Евлогий и мъдрите книги, които четеше, Иван бе забравил света и все по-често размишляваше, за да се отдели от света и да се отдаде на молитва и пост.

Свещеноиконом Валентин Ноцков

Авторът на материалите, които поместваме в “Старт”, е нашият енорийски свещеник на Българския православен храм “Свети Иван Рилски – Чудотворец” в Чикаго отец Валентин Ноцков.
На 19 октомври тази година ще празнуваме за 12 път Денят на патрона и на църквата, за създаването на която нему се пада една от най-големите заслуги.
Отец Валентин носи в сърцето си дълбока любов и преданост към българския светец от времето, когато е работил в библиотеката на едно от най-големите светилища на българския дух – Рилският манастир.
Роден е в село Виногради – Санданска околия. Завършва Семинарията, а след това и Духовна академия. Ръкоположен е в църквата “Свето Преображение” в Благоевград. Дълги години е епархийски съветник и председател на Катедралния храм “Въведение Богородично” в Благоевград. Позната е дейността му в Светия синод като специалист по старинни икони, старопечатни книги и църковна утвар.
По избор в Чикаго през 1983 година става енорийски свещеник при църквата “Света София”. През 1996 г. с активното участие на отец Валентин се създава новата българска църковна община “Свети Иван Рилски – Чудотворец”, а през 1999 г. общината закупува познатия ни едноименен храм. Храмът “Свети Иван Рилски – Чудотворец”, с отец Валентин и отец Божидар начело, днес е един от най-познатите духовни центрове на българската общност в САЩ.

Назад