Нямах търпение да хвърля куфарите и да запраша към родните места. Мисълта, че ще пътувам не ми даваше да заспя също както през детските ми години. Само че тогава се вълнувах, че ще уча и видя София. А сега се вълнувах, че ще видя Момчилград. Градът откъдето започва житейския ми път или “професионалните ми пътешествия”, бих казала. Случваше ми се да прескачам до том, но за бързо. Къщата на баба ми още стоеше но, сега я ползваха някакви данъчни служби. Предчувствах, че ще бъде едно необикновено пътуване. Не носталгично връщане към детството, а връщане назад във времето.

    До Момчилград и Татул

    Оставих София в разгара на летните жеги да се моли за дъжд и заизкачвах нетърпеливо с колата спираловидния път към Пампорово, мечтаейки за сенчестия повей на гората и студените поточета.
    Първо през Пловдив, Бачковския манастир трябваше да стигнем до Славейно през Хайдушките поляни. Родното място на баща ми, там откъдето е неговия 300-годишен род. От там да се спуснем към Източната част на Родопите до Момчилград през Ардино и Кърджали.
    Добре поддържано асфалтирано шосе ни караше да бързаме, но завоите разколебаваха желанието ни и така оставахме по-дълго в плен на гледката наоколо.
    По зелените вълни и заоблености човек може да хване морска болест и затова си мечтаех да съм на истински кон, вместо със стоте коня на колата. Също като баща ми, който ми е разказвал как като дете е пропътувал Момчилград – Славейно за три дни на кон.
    Представям си как са вървели бавно по римските пътеки, по същите тези пътища, по които византийци, турци, дори и перси, са се опитвали да си присвоят Родопите. Нима можеш после да забравиш този мирис на гората, красотата на гледката наоколо? Закътваш я дълбоко в сърцето си и не е чудо, че един ден просто запяваш! Превръщаш красотата в песен. Затова всеки родопчанин пее!

    По моста на река Върбица

    Пътуваме все по на изток и все по на юг – по Ардинския път. Ето я и чешмата на Бял Извор. Тук спираше автобусът за Славейно... Още тогава си знаех, че не ставам за космонавт, свят ми се виеше – не толкова от завоите колкото от омагьосващата картина, която беше далеч по-красива от космическа!
    Срещаме по пътя малки селца с типичните къщички, с каменни плочи по покрива, вече подгънали крака под товара на годините. Виждаш как бавно изчезват, но планините остават.
    Ето го и Ардино с новите модерни магазинчета – някога беше късмет ако хлябът не се е свършил, сега има всичко – дори електроника и джи-ес-еми.
    Намирам и батерии за фотоапарата – за да запазя “виртуално” видяното. И да си го имам сред небостъргачите...
    Профучахме през Кърджали. Широка магистрала, равни пътища, почти без завои.
    След 15 минути бяхме в Момчилград.
    Наближаваме река Върбица, криволичеща по пътя, ту се разширява, ту се стеснява. Наоколо малки възвишения, тук-таме скални масиви, скупчени на едно място, събрали се сякаш да са заедно, за да не се загубят в този безкраен простор. Спокойно минава за родно място на динозаврите! Ако не беше моста, по който Тракия - Експрес отнася граничните хора към столицата. На времето, всяка ваканция като се връщах, вече към гара Перперек стоях нетърпеливо в коридора на вагона, за да зърна познатите очертания. От тук се чувствувах у дома си, светът, който обичах и не исках да напусна...
    Защо тогава се отдалечавах? Първо София, после Полша, сега и Америка?

    „Треска за злато”

    След моста има разклонение за Джебел, откъдето идва названието на най-добрия тютюн “Джебел басма”. Сега вече тук тютюн почти не се произвежда. Това е вече история.
    Всички родопчани работеха много, и всички имаха хубава къща и кола.
    Спомням си как в прогимназията ни пращаха на бригади да нижем тютюн. Отивахме в някое турско семейство, там всички здраво се трудят – от петгодишни до дълбока старост. Ставаха сутрин в 4, за да берат тютюна преди изгрев слънце. После сядаха на земята “по турски” и нижеха на стоманени игли – дълги до половин метър. Ръцете им ставаха черни от лепкавия катран по листата на тютюна и почти в транс, с полузатворени очи, уморени от недоспиване, продължаваха и продължаваха докато не свърши и последното листенце! Чудех се как могат да издържат тези хора!
    Нанизаният тютюн се сушеше на дървени рамки, на сянка под навеси.
    Мине ли лятото - минаваше и “треската за злато”. Чак до новата пролет...
    Тогава се започваше от почистването на нивите. И нас, учениците, ни водеха извън града, където се сее тютюна. Нареждахме се в редици и почвахме да жонглираме не с топка, а с камъни... Събирахме ги на камари, откъдето после ги извозваха. Чудех се как всяка година земята ражда толкова много камъни. От небето ли падаха? Не можех тогава да зная, че тези камъни идват от миналото И са свещени! И до ден днешен си обичам камъните и постоянно си правя колекции от тях.

    Ето сега пътувах към онези камъни, към скалите, от които слънцето и дъждът, заедно с вятъра, ги отронваха – като сълзи по отлитащото време!
    Дали щяхме да сме по-различни ако знаехме, че сме потомци на траките, че тук е живял Орфей?
    Излязохме извън града, на кръстовището завихме по пътя за Татул, в посока Крумовгрард. Ето го и Орловото гнездо. Не много високо, сгушено в скалата, която крие много тайни и може би един ден ще ги разкаже на света. В края на града – това беше любимото ни място за детските ни разходки... Щом се покажат първите зелени стръкчета трева отивахме там да берем бели кокичета и жълти минзухари. Връщахме се с изподрани ръце, сякаш сме се борили с диви котки, защото кокичетата растяха под трънливите храсти, за да пазят чистотата си. Бяха истинско, уханно, живо цвете. Много по-скъпи от тези в цветарските магазини.
    Кога ли за последно съм минавала от тук?

    Вековните исполини са на мястото си

    Веднъж, като ученичка в Софийската художествена гимназия търсех обекти за рисуване и баща ми ме заведе в една местност със стари дървета. С времето бях забравила за тях, сега се заглеждах, за да ги открия отново.
    Вековните исполини си бяха на мястото, поприведени от легендите и историята, които пазеха, но величествени в достойнството си на мъдреци. И също, както тогава, овчиците се поклащаха лениво под сенчестите им корони, и по-скоро миришеха ухаещата трева, отколкото пасяха.
    Тук единствено природата имаше думата. Времето беше спряло, каменните къщи са си такива както някога. Много вече изоставени, обезлюдени. Но не всичките!
    Тръгваме по пътеката, за да се изкачим на скалата, където като деца беше нашето тайно убежище. Сега това е митичното, Орфеево място, светилището където са правели ритуали в знак на боговете и знатните тракийски царе.
    Нямах търпение да го видя. Но първите светкавици и тъмни облаци подсказваха, че природата има други намерения.
    Останахме скрити в колата докато премине поройният дъжд, даже и градушка. А небето се разгоря от светкавици – като фойерверки, с които ни посрещаше. Напомняше картина достойна за Брьогел. Тежките дъждовни облаци правеха своя ритуал към зажаднялата земя. Дъждът сякаш измиваше лицето на набраздената скала, зареждаше я с живот и ни напомняше, че няма по могъщо от природата.
    Цяло лято не беше валяло...
    След двадесетина минути дъждът спря. И ние бяхме вече там – при древните траки! Тук са живели най-свободолюбивите племена. Не се покорили дори на персийските царе, пред които някога останалите коленичили и им дарявали плодовете на земята си. Одрисите имали своя държава още в Пети век преди Христа. Имали много злато и правели фантастични накити и украшения от него – днес ги намираме из тракийските могили. Те почитали изкуството, музиката, танца. Смята се, че Татул е родното място на Орфей. Издълбаните корита и отвори в огромен къс от скала, разположена в средата на зелено море от безкрайни възвишения, зъбери, пропасти и каньони ни пренася там, към времето на траките...
    * * *
    Измита и окъпана природата наоколо се разпростираше величествено и могъщо. Тежки, едри капки дъжд ме върнаха към земните дела. Времето отново се намръщи, светкавици пак прорязаха небето. Слязох на грешната земя. И тръгнах назад. Или напред? Кой ли може да каже? На пътеката се разминах с една жена с чадър и шалвари, забързана в дъжда, да покрие нанизания за сушене тютюн... Петелът на пътя изкукурига и побягна да се скрие под стрехата на старата, каменна къща, подгонен от дъжда...

Кина БЪГОВСКА

Назад