Често слушаме да казват: »Не сме виновни ние, че слабо познаваме нашата Православна вяра. Виновен е Тодор Живков, че не ни даваше да ходим на Църква и ни остави слепи и глухи към Божиите добродетели». Но ето че се минаха 17 години, откакто комунизмът го няма и вече никой не ни пречи да изповядваме нашата вяра, да ставаме по-добри християни и хора. Как ползуваме днес тази свобода?
Постоянно се говори, че децата в България трябва да учат Вероучение, да се запознават от ранна възраст с Христовото учение, но само с говорене нищо не става. Истината е, че българските деца, които живеят със семействата си в чужбина, посещават по-често Църквата и научават повече за Бога в светските училища, които са към православните ни храмове, например в Чикаго, отколкото техните връстници в Родината. Липсата на вяра и възпитание на духа прави младото поколение необикновено агресивно, податливо на пороците, вглъбено в собствения си егоизъм, потъващо в невежество. И кого ли ще обвинят днешните млади по-късно, когато разберат на старини, че са пропилели живота си? Би трябвало това да сме ние, техните родители.
Когато аз учех в родопското селце Богутево имаше основно училище със сто и петдесетина деца. Днес Богутевското училище е затворено. Затворени са още много училища. И това не е никак хубаво за България, макар и да има днес в нея и хора, които притежават по-скъпи коли, къщи и имения дори от американски милионери. И не са те, които ще се погрижат за децата на България. Трябва да се погрижи всеки един от нас, всеки който има родителска грижа у дома си и вяра в Бога и народа ни български.
Разбираемо е, че детето преминава в ранните години на живота си един период на изкушения и не са църковните добродетели онова, което първо влиза в главата му. Но когато то е било в общение с учението за вярата, ако знае пътищата към Бога, ако е научено да обича Твореца като началото и същността на Живота, то този период на изпитание сред светските страсти по-рано или по-късно свършва без да опустоши душата му. И младият човек отново се връща към темелите, които има от детството, в образованието, възпитанието, в духовността. Затова и толкова са необходими усилията ни да има в училище часове по Вероучение. Часове, които изглеждат като пуста загуба на време за онези, които живеят в духовна пустота.
Не на всички добродетели изворите са в Църквата. Господ казва: “Не вие сте ме избрали. Аз ви избрах” Затова и във всяко човешко сърце има частица и Искрата Божия. Не следва да осъждаме никого, ако той живее светъл живот в добродетел, старае се да прави добро, живее не само за себе си, но и за ближния, дори и без да е чел достатъчно Библията или да познава из основи църковните традиции – така или иначе Господ го е въвел в своето паство.
Друг е въпросът, когато страни от Църквата чрез греховен живот и заради своите изкушения. Това е върховен въпрос, който често пъти води към трагичен край. Но Вярата и учението от ранно детство тогава могат да отклонят такъв човек от грешния път.
И нека не смятаме, че Вероучението, което рано или късно ще стане учебен предмет в българското училище, трябва да се състои от статистика и закони – колко пъти да се кланяш, къде да гледаш и колко свещи да палиш. В тези часове децата ще се приучават на любов и вяра в Бога, на доверие и към взаимопомощ към ближния, на добродетели и духовен живот. Това е пътят, по който и сгрешилите ще стигнат до покаянието, опрощение, чист и достоен живот. А когато малкият човек порасне той ще знае защо живее и към какво се стреми. И това е спасението, към което се стреми всеки индивид и всички народи.
Така полученото духовно възпитание в детството ще изиграе своята роля. Стига да се разбере от повече хора у нас, в България, че то е абсолютно необходимо и Вероучението влезе в училищните програми.
Самуил КАВАРДЖИЕВ
Назад
