Истина е, че има душа и тяло. Истина е, че както тялото има нужда от хляб, така и душата има необходимост от пориви и вълнения, от душевни наслади и красота, дори и от изпитания. От борба и победи. Дори страданието е душевност...
     Душевната храна е различна за различните хора. Всеки си има свое тайнство...
     Едни я намират в музиката, други – когато прескочат най-голямата височина или вкарат гол във вратата на противника, трети – когато ги изберат за кмет, когато броят богатството си, когато карат другите да коленичат пред тях или дори когато унижават или унищожат ближния си.
     Това е разстоянието от Бога до сатаната. Това е необятният обем на човешката душа.
     Моята душа се храни с доброто и почтеното, което ръцете и мисълта ми могат да сътворят. Да го направят заради нея – душата ми и заради хората, с които живеем заедно в този миг, какъвто е живота на всяко поколение.
     Може би и затова започнах нещо, което въобще не е работа за един бояджия. Да пиша.
     Но беше ми необходимо след работа, заради мене си, да си спомням хората, с които ме е срещнал живота. Те изпълваха детството и младостта ми, годините които и сега минават край мен. И когато видях, че дори нескопосаните ми първи опити зарадваха тези, за които си спомнях, разбрах, че за мен същите тези спомени също са най-добрата храна за душата ми.
     Затова и когато изпитвам душевен глад – сядам да пиша. Не е това работа за пари и по-хубави манджи и дрехи. Това е само храна за душата.
     И питам понякога старите ми съученици – защо не зарадвате старите ни даскали с едно писъмце или спомен?
     Време няма – казват, трябва да храним деца, жена, чорбаджията, войската на държавата, управниците, пенсионерите, домашния любимец кучето... колата гълта бензин!
     Не трябва да укоряваме никого. И тези грижи и вълнения поддържат жива човешката душа.
     Но аз мисля много често за моите учители, които направиха от мене дори, от селското момче израсло с гората и безсловесната твар из тая гора, сред много кърска работа и малко книги. Един от тях е онзи напет и начетен млад мъж Тодор Сиваков, който въпреки такива слаби ученици като мен стигна от учител от селското Богутевско училище до директор на гимназията в Чепеларе. Помня го, като ни водеше един ден на поход из горите и заваля порой. Вървим мокри като риби, а той поддържа геройския ни дух като ни пита: Колко беше 50 и 50? Как да мрънкаш срещу пороя при толкова сериозна изпитна ситуация?
     Как да забравя как пропадна най-голямата ми мечта – да уча в Родопския пансион в Пловдив, където горските деца като мен учеха и живееха безплатно и на почит?
     Седмица след като влязох в казармата дойде депеша – “Приет си”. Като ме видя командирът помислил, че слон ме е ударил с хобота си... И ми обеща че той лично ще ме запише да уча в “Истински техникум”. И като дойде време ме заведе в Строителния техникум в София. И двамата в униформи – аз с кепе, той с фуражка, едва не се претрепваме в лъснатия коридор за смях на младите курсистки в които се бяхме отчаяно зазяпали...
     - Не сте от нашия район – казва директорът, от Софийско приемаме, Родопите са другаде...
     А командирът се държи за кобура и крещи като за атака:
     - Слушай внимателно! Дивизията взе решение, военното командване пусна заповед – войникът да учи непременно във вашия техникум!
     А аз рева вече от отчаяние... Във военната униформа.
     Директорът се усмихва: Е, щом дивизията е издала заповед не мога да него приема...
     И ме записа. И викна най-строгата класна и каза: - Зачислявам ти този войник – с главата си отговаряш ако не го изучиш!
     Големите се смеят, а аз от радост не мога да проговоря.

     Как да не пишеш за такива хора?
     Та това е храна за душата ми. И още писмото, което пък ми е написал този голям вече и на години млад и начетен мой даскал от Богутевското школо... Гордея се с неговото писмо и ви моля да го прочетете.

Самуил КАВАРДЖИЕВ

Скъпи Самуиле,
Наистина ти си скъп за мен, защото моите спомени за теб са много отдавнашни – когато ти беше малкото учениче в началните класове в Основното училище на село Богутево, на когото учениците казваха “Червената шапчица”.
Още тогава ти вършеше истински подвиг, защото сутрин тръгваше на дълъг път от махала Извора, идваше навреме на училище, а след това пак се връщаше в махалата, за да се подготвиш за следващия учебен ден, а и да помогнеш в къщи.
Мисля, че това, което си сега е заложено още от тези начални години. Още тогава ти “каляваше стоманата”, за да можеш по-късно да преодоляваш всички трудности.
Всичко си написал в книгата си, която прочетох много бавно и внимателно. Най-накрая прочетох това, което в началото е написал редактора, а след това и твоят автобиографичен разказ “Какво ме накара да пиша”. Исках от разказите, в които си излял сърце и душа, да те видя какво си сега, каква душевност си изградил.
Наистина от разказите разбрах каква висока нравственост си изградил, каква доброта лъха от всеки ред, готовност да помогнеш на всеки, който има нужда. Разбрах, че в живота си имал много трудности, но с помощта на близки и приятели всичко си превъзмогнал. Това буди само възхищение.
Много ярко подчертаваш какво огромно влияние ти е оказала вярата в Христа – Бога, какво богатство за теб е Библията.
Има, обаче, и нещо друго, много по-ценно, което те е подхранвало. Това са вечно живите спомени за родния край, отразени в началните записки и спомени. Между тях има истински бисери, като например “Феята, наречена Рут” или “Работиш в Чикаго, а сънищата български”.
Втората половина от разказите са истински учебник по нравственост, бисери от мъдрости. Много от тях карат всеки, който ги чете, дълбоко да се замисли за живота, да определи своята позиция към проблемите на всекидневието.
Драги Самуиле, това което най-много ми стопли душата е, че ти не ме забрави. Обаждаш ми се по телефона, пишеш ми писма, изпрати ми вестници, а сега и книгата. Аз също никога няма да те забравя, винаги ще живееш в съзнанието ми.
Накрая искам от сърце да ти пожелая много здраве и творчески успехи.
Поздрави чепеларци от мен!

Сърдечен поздрав: Т. Сиваков
26.07.2007 гр. Чепеларе


Назад