Срещнахме се в Барселона.
Барселона – аризонската, по-точно във Финикс, е един загадъчен ресторант, проснал се нашироко сред палмите, изтъкан от изписани летни сепарета, като бедуинските шатри с вдигнати платна та да се проветрява, но вътре с канапета и шезлонги, затрупани с меки възглавници - да им е удобно и да са рахат хората, що идват тук да отмарят и да пробват новите южни деликатеси на майсторите.
Майсторите печеха, пържеха, стържеха, заливаха, мажеха, сортираха и редяха като художници храната в чудновати чинии и паници. Бързоноги млади хора се провираха сред идващите и отиващи си посетители, щрапащи по калдъръма в костюми, дънки или живописни южняшки изцепки, някои от които си пиеха питието ей-така – на групички, подпрени под изтегнало снага до небето южно дърво или на просто скованите като барчета валчести маси. Сервитьорите – емигранти облечени в черно, жените – в червено, които бяха дошли тук от съседно Мексико, от далечна Индия или от някой рояк островчета сред Тихия океан, нарекли се Република Вануату, Кирибати или с гордото Федеративни щати Микронезия, жонглираха като циркови артисти с манджи и питиета и ги стоварваха усмихнати по масите. Бяха толкова много, сякаш имаше по един за всеки клиент. Какво ще прави Америка и американците, ако прогони своите емигранти с техния евтин труд, е просто неописуемо. Ще има безкрайни проблеми, ако няма кой да им сложи отпред порцията с нож и вилица – това е най-малкото. Затова и едва ли ще се случи.
Смилена Иванова беше избрала за нашата среща едно от най-големите захаросани кътчета, където придошлите тълпи могат да се порадват на живота и междувременно да посвършат някоя и друга работа заедно.
Нашата работа бе да се срещнем, огледаме, ослушаме и да направим една елегантна общност във Финикс, която да произвежда най-дефицитния продукт в днешното “цивилизовано” общество – помощ братска и любов взаимна между хората.
Момичето беше от онези млади индивиди, израсли, изучени и превърнали се в Човечни човеци и България, но прогонени от пладнешките грабежи, на които се отдадоха “новите българи” по нашите стари земи.
Родена в София, орисана /като дете в семейството на военен/ да скитосва из България по Благоевградско, Стара Загора, Велико Търново, Плевен... избрала Бог знае защо Икономика, а не сцена или естрада, тя е работила във валутните сектори на солидни банки, две години и половина и в Световната банка – Вашингтон. Говореща английски с оксфордски оттенък, Смилена се чувства в САЩ като риба във вода и нито за момент не й е трябвало да върши геройства, като това да разнася пици с докторска титла или професорско звание в джоба си. Висока, стройна, красиво лице, с фигура за световния моден подиум, което го видяхме на модното ревю на “Аризония 2007, и глас за лирични песни, каквито пее с постоянен успех, тя все пак чувства призванието си в съвсем друга посока.
Макар и външно да се различават от Майка Тереза като огън от вода, духовно сякаш са много близки.
Смилена е обзета от страстта да помага на хората, да посява доброта край себе си.
Връстниците и сигурно ще кажат, че това не е страст, а направо безумие. Мнозина може би и ще стигнат с четенето си само дотук – зер нищо скандално не ще подхрани по-нататък нашият, обърнат с краката нагоре, интерес към актуални събития и светоусещане.
- Макар и да изглежда безпроблемен животът ми в Новия свят, почти четири години преминаха семпло и стандартно – нито приятели, нито семейство, само една безкрайна работа. И тогава родителите ми дойдоха да ме видят. Поседяха и си отидоха. Но срещата с най-милите ми хора, сякаш пробуди за нещо хубаво душата ми. Разбрах, че общението, което ни липсва в Америка, е сред първите пътеки от тръни, през които трябва да преминем. В България имам 12 първи братовчеди и в труден миг 120 човека ще дойдат да ме утешат и ми помогнат. А тук?
Започнах да търся сънародниците си по Интернет. Събирах имената им отвсякъде – български ресторанти, магазини, фирми, държавни институции... Нищо не се получи.
Един ден се разхождах из Скотсдейл и чух българска реч. Запознах се. Взех им лично адресите. После отидох в ресторант “Мираж”. Те изпращаха покани до познати на тях българи за концертите, които правят с участието на български артисти. Взех и тези адреси. Написах до всички. И... писмата заваляха. Всички се радваха. Мечтаеха за такова общение. Да е свободно, да не е свързано с “мероприятие” или откровени комерчески интересни.
Получи се една неформална група. На нашите срещи се говори за всичко. От това къде да си купим българска лютеница до как да започнем добра работа или да видим концерт, да срещнем нови приятели, да заведем децата си... Ние сме от всякъде – от университетите, от строежите, от банките, американските къщи, където гледаме деца или възрастни хора, от големите камиони по пътищата на Америка, художници, фотографи, преподаватели...
Сега съм твърдо убедена, че моята мисия е да събирам хората и да ги зареждам с положителна енергия.
На срещата във Финикската Барселона се събраха тридесетина българи, още и американци от ирландски, немски, руски, имаше като че и от гръцки и италиански произход.
Виното, което изпихме беше като чиста амброзия, без вредните примеси от злословие, политиканствуване, завист, одумки и други съвременни идоли.
Ползата, която съвсем безкористно получихме или дадохме от себе си на другите, беше шарена и истинска. Аз, например обещах да разкажа тук-там за видяното и чутото - може и други да прихванат.
А накрая – не става лесно, но се случва, като че ми дойде и малко ум в главата, покрай сумата заблуждения, с които си живея от много време.
Например, аз си мисля, че трябва да пиша напудрени статии за единение на българските общности, за мисията на нашия бит и култура, за образа на българина в чужбина, а тя, Смилена, го прави с едно простичко събиране, на което се насищаш и опияняваш от българското, с което си се срещнал!
Аз пискам, че в Чикаго имало две дузини български кръчми, механи, барове и ресторанти, и нито един български клуб, българско читалище, библиотека, киносалон, концертна зала, картинна галерия или естрада, а тя, Смилена, прескача подобни прегради във Финикс и събира с двете си шепи и с една глава фантазия българите, които си заслужава да се съберат и запазят живота си жизнен и български - с цялата му красота.
И на грандоман се правя понякога – планирам корпорации, нон-профит организации, национални центрове, всебългарски спортни игри, най-най-фестивали и пр., а тя просто сама замества всичките тези дивотии, среща хората едни с други и те остават много доволни.
Някои си мислим, че трябва непрекъснато да обгазяваме хората с нашите графомански книги, статии, смешна самореклама, напомпани празници с чиновническо празнословие и други измишльотини, а ето че тук се поизбистри един друг модел, който може да се окаже добър попътен вятър.
Е, и без традиционните обществени хватки не може. По-добре е да си имаме български огнища по чужбинските места, където живеем. Но докато ги направим?
Затова и взех, че се записах в нейната, на Смилена, Група за човешко общение...
А дали отсега нататък ще се юрна само по барселонски и други подобни приятни неща и ще престана да пиша – не зная.
Вредните навици остават за цял живот. А тук-там са и от полза.
Климент ВЕЛИЧКОВ
Назад
Смилена Иванова
Ема, най-малкият член на групата, се е измъкнала от майка си Мариела, за да пообщува със Смилена по много важни и жизнерадостни въпроси...
Смилена на модния подиум по време на Фестивала “Аризония 2007”
