15 март 2007 г.
СРЕЩА
Телефонът иззвъня за трети път. Той вдигна
слушалката и издиша едно "моля".
- Еки, ти ли си? Добър ден.
- Добър ден.
- Изненадан ли си, че ти се обаждам?
- Не.
- ... Предполагах. Стефка.
- А, Стефче, как си? Кога си дойде?
- Вчера. Оставам тук.
- Не ти ли се нрави актьорската професия?
- Просто изглежда не съм достатъчно талантлива.
Ти сещаше ли се за мен?
- ... Да.
- Разбира се, че няма да кажеш "не".
Преди всичко джентълмен. Не се променяш.
- Няма смисъл. Така ми е добре.
- Аз още те обичам...може би ти е неприятно,
че го казвам.
- Не ми е неприятно. Защо винаги са нужни
тия уговорки?
- Искам да те видя.
- Готово. Кога и къде?
- Както някога, ако все още помниш. В седем
на моста. Как така си свободен довечера?
- Добре. Точно в седем, моля те.
- Така се радвам... Чао.
- Чао.
Остави слушалката и се изтегна на фотьойла.
Взе отново книгата, но не вървеше. Пъхна парче вестник между страниците
и се отпусна.
Със Стефка се познаваха още от училище.
Тя беше по-малка и се водеше гадже на приятеля му Ники. Веднъж двамата
с него седяха в сладкарницата на моста и пиеха коняк с кола, за да покажат
колко са възмъжали. Тя изведнъж се втурна през вратата и се метна на врата
на приятеля му с буен рев. Ники се посмути малко, но нали трябваше да
изглежда мъж, бързо се справи с положението.
- Спри да ревеш, че ще ти свия един!
Стефка изглежда му имаше страх, защото спря
почти веднага. Само тихо хълцаше.
- Запознай се с моя съученик Тенко, за по-кратко
- Еки.
Докато протягаше ръка я погледна в очите
и занемя. На това лице сякаш имаше само очи. Тя цялата беше дребна и слабичка,
пардесюто и беше сигурно колкото неговото сако или дори по-късо, но личицето
и бе особено дребно. Върху пилешките кости беше опъната мека и прозрачна
кожа, гладка като коприна и свежа като утринно цвете. И на този фон искряха
очите, огромни, над малкия нос с нежни, розови ноздри, почти осезаемо
топли. Косата и беше къса, кестенява и я правеше съвсем дете.
- Май ти хареса Стефчето, а? Давам ти я
веднага, тъкмо ще ме отървеш - хилеше се Ники.
Тя захлипа отново, а на Еки му стана ужасно
неудобно. Мразеше такива театри и направо им го каза. Но те не го слушаха.
Оказа се, че Ники има някаква среща след час но не може да я вземе. Тя
го молеше така сърцераздирателно да остане, че просто не беше за вярване
как той стана, предупреди я да не го следи както имала навик, защото ще
пострада, и излезе.
Еки я гледа известно време свита на стола,
вдигнала острите си раменца, сгушила глава между тях, като беззащитна
птичка и с течащи сълзи по бузите. Предложи и нещо за пиене и тя веднага
прие. Пиеше неочаквано лакомо за възрастта и вида си и скоро я хвана.
Започна да му обяснява, че е лудо влюбена в Ники, а той изглежда се занимава
с някакъв "парцал", както тя се изрази. Стана му смешно, защото
тя самата приличаше на парцалива купчинка върху стола. И веднага след
това внезапно й каза, че я харесва много и желае да станат приятели. Отговорът
бе, че това е невъзможно, тъй като никой не може да замести Ники. Това
го подразни и като реши да не губи повече време, учтиво предложи да я
изпрати. На сбогуване тя му каза, че ще му се обади ако се окаже, че Ники
си има любовница.
Звънна му след два дена и го покани на гости.
Баща й и майка й били на почивка. Остана при нея през нощта и на другия
ден. Впоследствие го тормозеше малко с желанието си да бъдат непрекъснато
заедно, но се справяше някак в продължение на повече от година.
Една вечер отиде с братовчед си да играят
карти в един приятел и се прибраха след полунощ. Иззад боклукчийските
кофи до входа изскочи с истеричен рев Стефка, прегърна го и закрещя, че
той ходи с други момичета и я е зарязал. Успокои я криво-ляво и я прибра
горе. С братовчед си се заговориха нещо, а тя намери шише анасонлийка,
сви се на килима в ъгъла и започна да пие.
След около час Еки видя, че е с гръб към
тях и пак плаче. Приближи се, наведе се над нея и изтръпна. С ножа за
хляб, домъкнат кой знае как от кухнята, тя се мъчеше да среже вената на
лявата си ръка. Причерня му. Вдигна я за яката и й отвъртя страхотен шамар.
Тя се свлече на пода. Това го шашардиса. Скочи като обезумял, донесе кана
вода и я лисна върху нея. Слава богу тя се раздвижи хлипайки. Той я вдигна
и я сложи на дивана. Братовчед му се бе изправил в ъгъла и гледаше изцъклено.
Стефка прегърна Еки и бълвайки алкохолни пари заповтаря, че го обича.
Главата му бучеше, ушите и бузите му горяха и той чувствуваше само едно
- че не иска да я вижда повече. Беше уплашен. Не беше удрял жена. Извини
и се. Облече я, изпрати я и помоли да не му се обажда повече.
Стефка звъня няколко седмици, но той затваряше.
И внезапно след това почувствува, че седи и чака телефона, но тя не звънеше.
Известно време бе като болен, чувствуваше се лек, не му се ядеше и почти
не говореше. След това отиде в казармата и нещата почнаха да отшумяват.
Никога напълно.
Като се уволни потърси Стефка, но майка
й го осведоми, че била в провинцията. Не се сети да пита къде, а след
това го досрамя да се обади. Но един ден Стефка му звънна. Била в Търново.
Стажант-актьор в театъра. Сърцето му така биеше, че остави да говори само
тя. Чувствуваше гърлото си затъкнато. Мислела често за него но се страхувала
да се обади. Пишела писма, а после ги късала. Сънувала го постоянно как
идва с някакъв кораб. Слизал от кораба и тръгвал по безкрайни стълби нагоре
към нея - тогава се събуждала. Накрая решила, звъннала... и ето. Каза
й, че се радва да я чуе и иска да се видят. Разбраха се Стефка да се обади
след седмица, за да каже кога ще има два-три свободни дни.
Не се обади два месеца. Той реши, че е размислила,
спомнила си е как я удари и пропъди тогава и това вероятно беше краят.
А ето сега след два часа ще се видят.
...Стефка стоеше пред огледалото с червената
си пола на точки и тъмносиня шемизета. Много се харесваше така. Трябваше
вече да тръгва, за да не закъснее поне този път. Дали Еки имаше момиче
и просто му беше неудобно да откаже? Все пак са стари приятели... Знаеше,
че няма да издържи и ще се хвърли да го целуне. Как ли ще реагира? Но
от гласа му по телефона струеше толкова топлота, че не можеше да е само
приятелска...
Еки беше на моста под орлите, както обикновено,
три-четири минути по-рано. Оглеждаше се. Откъде ли ще дойде? След толкова
време. Може би така е по-добре. Изяснили са всичко, всеки за себе си и
щом се търсят... Отсреща на светофара изскърцаха спирачки. Струпаха се
хора. Сеирджии. Не ги обичаше и никога не се присъединяваше към тях. Изглежда
беше нещо сериозно, защото един полицай спря частна кола и двама души
внесоха в нея девойка с червена пола на точки. Колата наду клаксона и
се понесе със запалени фарове.
Беше вече седем и десет. Еки си помисли,
че не е могла да се отучи да закъснява. Усмихна се и заснова пак напред-назад
по тротоара.
Емил Николов
Назад
|
|