Страници от емигрантските дневници...
Кольо Карпела /Сиромах/
Бензиностанцията се намираше на магистралата вън от града и беше изключително натоварена. Тя имаше 8 бензин-колонки и отделно 2 - за нафта на големите камиони. По принцип тук трябваше да работят поне четирима, но всъщност я обслужваха само Югото и един руснак. Собственикът на бензиностанцията, г-н Душенко беше изключителен скъперник и не можеше да си позволи да "хвърля излишни пари на вятъра", както той самият казваше. Когато Югото запита своя бос колко ще му плаща, той нагло му отвърна: "1.50" и поглади дебелия си мустак. Югото помисли, че не е чул добре.
Г-н Душенко извади електронния си калкулатор, с който никога не се разделяше и започна да пресмята. 12 часа по 1.50 = 18 долара. За 30 дни - 540 долара. Минус 40 долара храна за целия месец ти остават чисто 500 долара.
- Без почивен ден?! - удиви се Югото. - А какво ще стане, ако се разболея?
- При мен хората не се разболяват! - намръщи се г-н Душенко. - Е, приемаш ли работата?
Югото се почеса, чудейки се.
- Като те видя как работиш и ми хареса, ще ти увелича заплатата. Един от старите ми работници, който е от 7 години при мене, вече получава 3.50. Виждаш ли - има място за прогрес. Само бъди работлив и ме слушай!
- Добре, добре, приемам! - рече Югото. - Как ще ми плащаш?
- Веднъж на две седмици. Първите две седмици са за депозит. Когато напуснеш ще трябва да ме уведомиш един месец по-рано, за да мога да намеря друг човек да те смени. Иначе ще загубиш депозита си. Приемаш ли тези условия?
- Да - съгласи се Югото.
Той си мислеше, че работата не е никак тежка, но всъщност се оказа, че се е излъгал.
12 часа на ден стоеше навън в студа и снега и наливаше бензин, а редицата от коли нямаше свършване.
Студеният вятър го брулеше безмилостно в лицето, а краката му бяха винаги вкочанясали. По обяд той набързо излапваше сандвича си, не спирайки да налива бензин на бързащите американци. Когато вечер смяната свършваше имаше чувството, че ще рухне от умора. За негово щастие апартаментът им беше недалеч от бензиностанцията и това, ако друго не, поне им спестяваше ходенето в мразовитата вечер…
***
Анатолий Душенко прекрасно знаеше, че те са нелегални и им плащаше по една "булочка" на час, както той често обичаше да се шегува.
Ако не искаш - свободен ти път. Никой не те караше насила да работиш. Лавина от нелегални руснаци, белоруси, украинци, литовци, балканци и какви ли още не, заливаше Америка. Новодошлите бяха готови на всичко, те бяха жадни за зелените банкноти.
Г-н Душенко хитро потърка ръцете си. Вместо да назначава американец, на когото трябваше да плаща поне федералния минимум от 5.25 на час плюс застраховки и медицински осигурявания, той назначаваше новодошлите. Парите, които спестяваше от заплати и застраховки, бяха с астрономически цифри. Нищо чудно, че г-н Душенко беше на път да открие седмата си бензиностанция. Освен 4 в околностите на Филаделфия, той имаше още две в Ню Йорк.
Много често хората не издържаха на тежката физическа работа и напускаха без да уведомят работодателя си един месец по-рано. Това беше много хитро условие и то позволяваше да си купи 620 ССЛ-Мерцедес с луксозни кожени седалки, компютър-навигатор, автоматични стъкла и какво ли още не. Колата дори имаше спускащ се екран, на който децата отзад можеха да гледат телевизия или да играят електронни игри. Пазарната цена на колата беше между 80 и 100 000 долара, но за г-н Душенко това беше сякаш муха го ухапала.
***
Югото се разкашля дълбоко. Гърдите го боляха така, сякаш някой го беше ударил с ковашки чук. По същия начин той се почувства като ученик, когато агентите на ДС го заключиха в хладното мазе под кметството. Той спа няколко дни на черната грамада от въглища, дишайки въглищен прах и кашляйки като туберкулозен. Една седмица по-късно училищният доктор откри бронхопневмония.
- Не ми харесваш как кашляш! - рече Владимир. Той беше електроинженер по професия, но разбираше малко и от медицина.
Навремето беше следвал 3 години във Висшата Медицинска Академия, но така и не беше завършил.
- Дишай дълбоко!
Югото пое дълбоко дъх и издиша. Дори и без слушалки Владимир можеше да чуе как гърдите му хъркат.
- Хванал си голяма простуда! - той въздъхна тежко, защото харесваше младия мъж. Напомняше за неговия син, който беше оставил в къщи. - Навярно бронхопневмония. Имаш ли студени тръпки?
Югото се закашля отново и изплю храчка кръв.
- Понякога имам ледени тръпки и чувството, че замръзвам. После изведнъж ме облива гореща вълна!
- Да, пневмония! Ще трябва да отидем в болницата, момче. Здравето ти е по-важно, отколкото работата на някаква шибана бензиностанция!
- Какво мога да направя?! Ако не отида на работа, г-н Душенко ще ме уволни и ще загубя двете седмици депозит. Още не съм взел и първата заплата.
- Поговори утре с него, може да ти влезне в положението. На, вземи моето одеало. Аз ще спя с дрехите.
- Благодаря ти, Владо - отвърна Дани, задавен от остра кашлица.
Той се зави през глава. По гърба му полазиха ледени тръпки и затрака със зъби. Пристъпът на пневмонията започна отново…
***
Югото усети нечия ръка.
- Дани - побутна го Владимир. - Почти е време за работа. Как се чувстваш?
- Чувствам се по-добре от снощи! - излъга Югото и погледна през прозореца. Навън беше започнало да се разсъмва. Две малки птички прелитаха от клон на клон на отрупаното със сняг дърво и весело чуруликаха. Югото почувства как го обхваща носталгия по дома и очите му плувнаха в сълзи.
- Мисля, че мога да работя - рече той и се обърна настрани, така че Вова да не види сълзите му. - Здрав съм като кон - опита се да се пошегува той, но кашлицата го задави и шегата му стана неуместна.
- Не мисли за работа, сине! Направил съм ти чай. На, вземи. Изпий си чая и цял ден лежи в леглото. Най-малко ще трябва да си отпочинеш един ден, ако не повече.
- Ще се облека дебело и ще дойда. Ако видя, че не мога да работя, ще се върна обратно в леглото! - опита се да придаде жизнерадостна нотка в гласа си Югото.
- Не харесвам маратонките ти, момче. Това са летни обувки, а не за студ и зимни виелици. Аз имам едни стари обувки, които използвах, докато работех на бетона. Те са мръсни, но поне ще те стоплят. Ето - той порови в куфара и измъкна нещо - обуй тези вълнени чорапи. Домашни са, майка ми ги е изплела.
- О, благодаря ти, - тялото му се изпълни с топлина. - Ти си истински приятел.
Дани допи чая си и се изправи.
- Време е да вървим. Имаме само 15 минути до работата.
Югото се закашля и в очите му изскочиха сълзи.
- Проклета кашлица! Ще ме умори! Защо ме душиш мене, проклетнице - опита се да се пошегува той. - Само кожи и кости съм останал, какво искаш от мене?! Иди на гости на някой бос, на меки постели и богата трапеза!
Прозорците на повечето къщи светеха. Хората бяха станали и се приготвяха за работа.
***
Двамата стигнаха до бензиностанцията. Нощната смяна бе вътре на топло и ги чакаше.
- Как беше нощес?
- До към полунощ имаше коли. После до 4 часа сутринта беше мъртво.
- Доста е студено тази сутрин! Виж - във вестника пишат, че има рекордно ниски температури от 48 години! - Гриша разгърна "Руская реклама", която получаваше от Ню Йорк. - Няколко бездомника замръзнали по улиците на Манхатън.
- Никъде по света не харесват бездомниците - каза Югото и се замисли. Той си спомни времето, когато спеше по улиците на Париж. - Хората са жестоки. Те дори и за миг не си помислят, че един ден и те могат да бъдат като всички тези просяци на улицата! Без дом, без семейство, без настояще и бъдеще!
- Босът идва! - каза Гриша. - Ние тръгваме. Приятна работа, юнаци.
- Приятна почивка.
Черният Мерцедес се закова пред магазина. Г-н Душенко изскочи и се затича към вратата.
- Какво чакате, дявол да ви вземе! 7 часа и 5 минути е! Кой ще изчисти пътя?!
Сутрин първата им работа беше да изчистят снега около бензиностанцията. После трябваше да пометат магазина и да изхвърлят кошчетата с боклука.
Югото се закашля, раздран от остра болка.
- Какво става?! Ти не си болен, нали?! - намръщи се Душенко. - Виждаш ми се малко замаян.
- О, да - смути се Югото - не, нищо ми няма. Само малко кашлица.
Душенко отключи сейфа и започна да брои парите. Това беше любимата му работа. Да брои зелените банкноти. Те означаваха власт, а власт означаваше сила.
Душенко се намръщи. Само 2 593 долара.
Трябваше да се намалят разходите. Кого да уволни?! Двамата бяха стари работници. Може би, новото момче. То му се виждаше болно. Освен това беше доста мудно. Руснаците ги беше тренирал така, че освен да "летят като ракети" друго не знаеха.
А освен това вече беше време за първата му заплата. Ако намереше повод да го уволни, щеше да сложи 540 долара в джоба си. Той се усмихна и забарабани с пръсти по масата…
***
Навън Югото ринеше сняг в кучешкия студ и се прокле сто пъти, че е напуснал родната си страна. Хората в родината му си мислеха, че е лесно да бъдеш гурбетчия. Само той си знаеше. Тук се чувстваше като дърво без корен…
Момчето чистеше пътеката, а след него виелицата затрупваше всичко. И беше се замислил така дълбоко, че не забеляза кога Душенко е излязъл от магазина и го спипа.
- Ах ти, ленивецо! Нищо не си почистил!
- Старая се шефе, но виелицата…
***
- Какво му става на боса тази сутрин?! - зачуди се Югото. - Обикновено е мазен, мазен. По-нисък от тревата, по-мек от водата!
- Утре ще плаща заплати! - ухили се Владимир и снижи гласа си. - Студена треска го тресе! Трябва утре заплати да раздава. Ех, ако можеше да не плати, щеше да се смее, да танцува от радост в снега. Само го пробвай и му кажи: "Не ми плащай сега, шефе. Плати ми другата седмица". И ще видиш как ще започне да те целува и да те прегръща като брат. Една седмица повече да може да задържи парите, няколко дни, дори поне няколко часа - това е единственото, което го вълнува.
Две коли спряха на бензиностанцията и зачакаха някой да дойде и да ги обслужи.
- Аз ще взема стареца, а ти иди и оправи черния. Само бъди внимателен, понякога правят номера! - посъветва го Владо.
Югото се приближи до старото Усузо-Пикап и почука на прозореца.
- Добро утро, господине. За колко искате да заредите?
- Фил ъп /пълен до горе/ - отвърна черният и затвори стъклото.
Югото отвъртя капачката на резервоара и пъхна автомата вътре. Галоните бягаха един след друг. Най-сетне изщрака и спря. Беше пълен. Той завъртя обратно капачката и се върна до шофьора.
Черният му даде една банкнота от 5 долара и му се усмихна.
- Върни ми един долар - рече той със фъфлеща уста, изяждайки половината от думите.
- Имате грешка, господине - запелтечи на английски Югото. - 19.38 - той показа бензин-колонката.
- Аз казах "фоор доларс", а не "фил ъп" - намръщи се шофьорът.
Югото го изруга наум, двойно повече себе си, защото не послуша съвета на приятеля си.
- Моля, изчакайте тук. Ще ида да говоря с боса. - каза на смешен английски и се затича към магазина.
- Шефе, черният не иска да плаща - извика силно на руски той. - Дава ми само 5 долара.
- По дяволите! - изруга Душенко. - Предупреждавал съм те да внимаваш!
Той изруга отново и забърза към стария Пикап.
- Какъв е проблема, господине?
- Аз казах на твоя човек да ми сложи бензин за 4 долара, а той ми напълни резервоара до горе. Имам само тези 5 долара. Вината не е моя! Твоят човек не разбира добре английски!
Душенко се поглади по главата и го погледна в очите. Той знаеше много добре, че черният лъже, но не можеше да направи нищо.
Извади един долар от джоба си и му го подаде с усмивка.
- Следващият път потърсете друга бензиностанция, господине!
Душенко се обърна и влезна в магазина. Той се усмихна, защото сега му се беше предоставил изгоден случай да уволни момчето.
- Дани - извика го, като се поглади по брадата. - Колко време работиш тук?
- Почти месец, шефе.
- Един месец, а още правилата не можеш да научиш, тъпанар с тъпанар, неден! - изруга Душенко.
- Идват клиенти - опита се да се измъкне Югото - Ще ида да...
- Стой тук, говедо, дявол да те вземе. Прочисти си ушите и ме слушай, когато ти говоря! Взимай си парцалите и да те няма! Ясно ли ти е?! Още сега?!
- Но, шефе... аз ще върна тези пари! Удържи си 15.38 от моята заплата. Само не ме уволнявай. Моля те! Това ми е първата работа!
- Не ме е грижа! Ако държеше на работата си, щеше да бъдеш внимателен! А, сега - вън! Не искам очите ми да те видят повече. Вън или ще се обадя на емиграционните власти. Имам инспектор-приятел. Те и без туй скучаят!
Югото усети как очите му плувнаха в сълзи.
- Моля те, шефе! Дай ми още една възможност! Аз нямам друга работа!
- Вън, говедо, вън! - Душенко грабна телефона и започна да набира цифри. - Ако до 30 минути не си напуснал апартамента, ще депортирам миризливия ти задник обратно на Балканите!
- Моля те, шефе - застъпи се за него Владимир. - Прости му. Нали ги знаеш какви са черните. Дори и мене ме прецакаха на три пъти. Той е добро момче. Ще се поправи. Млад е, зелен е, още се учи. Всеки греши, нали! И сръга Югото в ребрата и му прошушна: "Кажи нещо дявол да те вземе..."
- Ти бащица, ти майка - падна Югото на колене и прегърна Душенко за краката. - Дай ми още една възможност, шефе. Още една седмица. Ако не харесаш как работя, не ми плащай. Дори и утре не ми трябват пари. Само 20 долара за храна. Другите задръж като депозит.
Душенко се поглади по брадата и си придаде сериозен вид. Вътре в него душата му пееше, защото глупакът сам беше поискал да не му заплати.
- Ще ти кажа, какво ще сторя - размаха пръст Душенко. - Да благодариш на Владо. Ще ти дам назад старата ти работа, но само заради него! Ще те изпробвам още една седмица. Ако ми харесаш, ще те оставя. Ако не - прав ти път!
- Благодаря ти, шефе - Югото се изправи и се опита да целуне ръката на Душенко.
- Стига си се лигавил - рече той и дръпна ръката си. - Дадох ти работата. Какво стоиш като статуя?! Клиентите чакат вън!
- Да, шефе! - извика Югото и се затича като вихър навън.
Снежната виелица го блъсна отново в гърдите, но той не почувства студа...
