Наш човек от Чикаго
"Старт BG Чикаго" ли няма да открие рубрика, в която да представя на своите читатели все що е наш човек от Чикаго?
Открива я, и как още я открива! С фантастичен разказ на Симеон Гаспаров. Мони. Наш човек още от София. # 1 в предстоящия низ от наши хора.
Учил се е Мони, и даже завършил българистика, в съвсем нашия Софийски университет "Климент Охридски". После се подвизавал с достойнство в литературния цех на Чикагския университет, където е колега с друг наш любим писател от Чикаго - Курт Вонегът. В този наш американски университет, ако нямате нищо напротив, е направена и атомната бомба, в което дело Мони Гаспаров няма пръст, но фактът все пак вдъхва респект.
Не по-малко важно за един наш човек е и това, че поне десет години сме се подвизавали, макар и поотделно, в разни вестници. Един от нас - в по-лекото и сладко нещо каквото са мачове, спартакиади, олимпиади и други подобни забавленияди. Другият пък е бил парламентарен репортер, политически коментатор, експерт по Балканска политика, и ...
Досещате се, може би, че това е точно Мони.
Друго, с което може да похвалим нашия човек от Чикаго, наречен Симеон, е че пише еднакво грамотно и дори мно-о-го талантливо както на български, така и на английски. Неговите статии в американските вестници, като например "Дейли Хералд", са гаранти за това.
Новост, с която дори толкова наш човек като него, изненада редакцията на "Старт", са стиховете му, отпечатани в най-големия литературен вестник на едни наши комшии - "Хърватско слово".
Най-приятната изненада в момента, обаче, е този Гаспаров разказ, с които откриваме рубриката "Наш човек от Чикаго".
Приятно четене!
Климент ВЕЛИЧКОВ
...Приближавам кафявата тухлена сграда на кръстовището зад Дъглас Авеню.
Сградата на моите две приятелки` е първият ми адрес за деня. Както обикновенно, те ме чакат пред остъклената врата на блока и се усмихват малко срамежливо, малко плахо и малко по детски наивно.
Едната моя приятелка е норвежка от Минесота, казва се Дорис. Другата, Лина, е полякиня от Илиной. Дорис няма гърда, а Лина седи парализирана на инвалиден стол. Двете делят стая в старческият дом на който разнасям безплатна храна, помощ от Армията на спасението.
Дорис отваря входната врата, а Лина бавно протяга полуздравата си дясна ръка, за да поеме пакета с храна, който и подавам. Дорис пък взема увитите в найлонова торбичка ябълки, бързо ги притиска към празната част на гърдите си, сякаш се чувства неудобно и иска никой да не забележи болестта която бавно яде късове от нейното тялото.
Моите приятелки ме потупват по рамото, благодарят ми за храната и ми напомнят другият път като слизам от колата си да не ходя без шапка. Виждам ги че искат да остана малко повече за да си поговорим. Да си поговорим за времето отвън, за трафика на улицата отвън, за хората дишащи, крачещи, живеещи отвън.
За това същото ОТВЪН, към което те никога повече няма да се върнат. И което само виждат понякога, от време на време в сънищата си. И когато това отвън случайно премине през сънищата им и ги събуди, по средата на безкрайните зимни нощи, и те отворят очи в тъмнината, тогава те не започват тихо да плачат, а само въздишат тежко, тежко по времето на отминалото, по изгубените си години, по младостта им отнесена от мътните води на Фокс Ривър. Там някъде отвън, отвън стените на старческият дом на Дъглас Авеню. След което пак заспиват в един дълбок, мрачен и горчив, много, много горчив сън.
Изчаквам търпеливо моите приятелки да си побъбрят, след което поемам към другите адреси, с уличките и дворовете, където щастието и радостта са пропуснали да отбележат в тефтерите си, че тези места съществуват и че те - щастието и радостта, могат все пак да ги навестят.
Мария Варгас е глуха, полусляпа и диабетичка. Тя никога не отваря вратата на апартамента и на Саут Гроув Авеню. Ако Лукас, брадатият й племенник не ме чака пред вратата да вземе яденето за деня, аз просто го оставям на циментовия праг на централната улица, по която постоянно преминават хора, бързащи да изгубят и последните си спестявания - улицата към градското казино.
Лукас днес не работи, виждам го зад ъгъла как пуши и потропва в студа с крака. Когато ме вижда да завивам с колата, хвърля цигарата си, приближава към отвореният прозорец на колата ми и докато поема храната на леля си, ми пуска една огромна приятелска усмивка, пълна с пожълтели редки зъби, след което ми пожелава мир и любов `май бротър`.
Лукас прилича на цветна поизтъркана от времето оръфана по краищата си обложка от грамофонна плоча на групата Греатфул Деад. Но от онези плочи, които ги няма дори в най-специализираните антикварници из Чикаго. Гледам го как бързо се отдалечава и поемам към другия адрес.
Плакат с американското знаме, на който пише `Подкрепете нашите войници` е паднал наклонен върху преспа сняг. По него разпознавам къщата на Виктория Гутиерес. Тя винаги седи на оранжевото канапе до вратата. Нейните четири внучета - три момиченца по на 4,5,6 годинки и едно момченце Рамон, на 3, започват да шляпат с боси крачета зад вратата, по пода който няма нито черга, нито килим, а гол паркет, да викат и да се боричкат, кой пръв да ми отвори. Имам чувството, че всеки път когато почукам на дървената им врата така се радват сякаш идва Дядо Коледа.
Бащата на децата, синът на Виктория, преди година и половина се прибрал от Ирак. Три пъти съм го видял и нито един път не е бил трезвен. Всеки път, когато отвори врата гледа някъде през мен сякаш съм пустинен мираж, който съществува само в притъпеното му въображение.
Елизабет Холц живее точно пред болницата на града. Както обикновено нейната внучка Кели е спряла огромният си бежов джип по средата на пътя и за да паркирам оставям задницата на моят микробус да стърчи половината на пътя. Това разбира се дразни шофьорите от моето платно, но просто нямам друг избор. Пък и не ми пука.
Пред вратата на мис Холтц, точно под звънеца, стои пожълтяла лепенка с бели, червени и сини звезди, символизиращи знамето на Америка. `Тези цветове не бягат, е написано отдолу на ръка с разкривен почерк. Звънецът не работи. Чукам няколко пъти силно. Кучета почват да лаят, оставям храната на стълбището и потеглям на заден ход. Докато се изнасям, Кели е отворила пътната врата, маха ми с ръка и я чувам силно да вика: "Танкю, сър!". Докато обръщам на улицата забелязвам номера на колата на Кели. Няма цифри, само с думи пише: "Оан американ гърл".
Карл и Стефани Леман живеят в крайната червена къща на ъгъла на Конгдън Авеню. Карл, слаб, висок, изпит от времето старец ме посреща на прага. Прилича на старото изсъхнало пепеляво вековно дърво край Созопол, край което ние с моите приятели винаги заставахме когато стопирахме свободни из прашните пътища на България и което изгоря през 1983 година. Годината когато всички ни изпоприбираха в казармите на Първа, Втора, Трета и не знам си какви още родни и народни армии.
Със сива, разрошена коса и дълга бяла брада, наметнат в халат на зелени и червени карета Карл Леман прилича на пенсиониран университетски преподавател, който току-що се е събудил и не е имал време да изпие първото си сутрешно кафе, което задължително трябва да е без мляко и без захар.
Две преки по надолу, пред апартамент номер 3 на Булвю Авеню, спирам за да оставя храната на Ремзи Менюс. Ремзи е нещо като овехтяло копие на Майлс Дейвис. Може би, ако Майлс Дейвис беше остарял, изгърбил, побелял, той определено би изглеждал като Ремзи. Кой знае, а може би пък Майл Дайвис просто да е излъгал, че е умрял и да е взел идентичността на Ремзи от Елджин, където се е скрил от феновете си и спокойно чака края на дните си сред звуците на джаз, сред миризмите на пържещо се пиле, лук, евтин тютюн и парещ гърлото сладникав бърбън. Както обикновено, от апартамента на Ремзи, се носи звук на див Би Боп и размазващ сетивата джаз, от който стъклата на съседната двуетажна кооперация кънтят, като кристални чаши в бюфет, местен от едната стая в другата.
Хелън Томей е моята следваща спирка. Тя живее на Хил Авеню пред сервиза за коли отляво на 25-то шосе. Затрупаните със сняг клони на боровете пред дома й почти докосват косата ми докато преминавам през зелено белия тунел по алеята до къщата й.
Отпред на прага, пред вратата й, ме удря остра миризма на застояла урина. Поглеждам в краката си и виждам разхвърляни бледо сини пластмасови торбички с използвани памперси за възрастни.
Хелън е на 65 години и се грижи за 87 годишната си майка. Живеят сами, само от време на време синът й идва от Уисконсин да види стариците. И да вземе пари, които да изпие или проиграе на комар.
Хелън отваря притеснена вратата и още по-силна смрад ме удря в носа. Опитва се да ми обясни на развален английски да влезна, че има някакъв проблем. Хелън е от Полша, не знае езика и само повтаря проблем, проблем, ти йес хелп` и ме бута навътре към къщата. Докато минавам край разхвърляната кухня виждам пожълтяла от лой тенджера с вряща на котлона доматена яхния. Тенджерата някога е била бяла.
В другата стая, на пода лежи майката на Хелън. В първият момент мисля, че е умряла. Инстинктивно вадя от джоба на якето си телефона, за да набера 911, но чувам глухо изохкване под металните подпори на леглото. Бабата лежи по нощница и големият й корем се надига бавно, бавно. Прилича на огромен бял тюлен, захвърлен безпомощен на скалистият бряг. Хващам я внимателно под мишниците, напрягам мускули и бавно я повдигам върху омазнените чаршафи. Бабата изхрипва няколко пъти: `танк ю, танк ю` дочувам, след което потъва върху възглавницата, напоена със зеленикави слюнки, пот и много, много люти сълзи.
Над главата на бабата виждам черно бяла снимка на млада красива двадесет годишна жена, с плътни устни и красиви рамена, върху които падат руси букли. Жената е прегърнала също толкова млад строен и красив мъж облечен във военна униформа от Втората световна война, който е накривил леко войнишкото си кепе и се усмихва небрежно на света. От пръв поглед си личи, че красивата жена от снимката на стената е тежко хрипащото, едро, лоено тяло на леглото пред мене.
Два ангела прелитат бавно над главата ми и застават като стражи до стената с черно-бялата снимка. Единият ангел е облечен в бяло, другият в черно. Черният вади изпод крилото си шише, отпива бавно, после го подава на Белия. Белият гледа виновно в пода, съжалявайки, че е попречил някога на Черния ангел да вземе душата на пъшкащата баба по-рано, когато все още някой я е обичал, когато някой все още е страдал за нея и когато е щяла да се превърне в един добър спомен, в един добър мит. Съжалява, Белият ангел, че някога е спрял Черния, когато е трябвало, когато е било времето. И после, улисани с грижите си да оправят света, двата ангела са я забравили някъде из предградията на Елджин, забравили са я и сега за бедната старица не е останало свободно място нито при живите, нито при мъртвите.
Белият ангел отпива дълга, дълга глътка от шишето на Черния ангел. Поклаща тъжно глава и после двамата излитат през открехнатата врата да оправят света, изпратени от тежките въздишки на старицата. Виждаме ги само аз и красивата жена от портрета на стената.
Рижавото зимно слънце, тъжно, като недопята каубойска песен, заседнала в гърлото на небесните прерии, се завърта около настръхналите от студ начумерени облаци над Елджин, завърта се над казиното, проболо сърцето на реката, над казиното на забравата и на никога ненамерената надежда. Завърта се над бедните къщи с полупразните стаи, с премръзналите им обитатели и тръгва бавно надолу по течението на реката. Към другия град, към другото казино, към другата уличка с бедните къщурки, към другите полупразни, полуотоплени стаи със старите хора в тях, за да им напомни, че все пак надежда и спасение има.
Има, но дано само ангелите да не забравят, че те като постоянно са заети с грижите си как да направят този свят по-добър, забравят. Забравят и то много, много тежко, забравят. Особено когато са пияни...
Симеон Гаспаров
