"Извора" - това е моята махала, част от Богутево, селце кацнало над Чепеларе.
Горе, на Извора, ползуваме безплатно стария градски часовник от кулата на гимназията в Чепеларе, който бие по веднъж на всеки половин час, а на всеки час отброява точно до къде е стигнало времето през съответния Божи ден. За компенсация чепеларци могат да ползуват, също така безплатно, цялата информация, която някое наше магаре, надарено с по-мощен глас, може да им съобщи "от горе".
Тази и други топли връзки са ни карали винаги да се чувстваме колкото изворци, толкова и чепеларци.
За мен, както и за всички деца, с които се познавахме навремето, беше естествено както да играем по слънчевите поляни край Извора, така и да пасем добитъка и се грижим за реколтата. Почвахме да помагаме в къщните работи почти веднага след като израствахме малко по-високи от петела. Да работим за нас беше толкова естествено, колкото и да изпием шепа вода от Извора.
Някъде към четиринадесетата си година, обаче, аз даже се издигнах още повече, като слезнах да работя долу, в Чепеларе, в дъскорезницата, именувана тогава ДИП "Водопада" - Чепеларе. В това предприятие имаше парна машина, която бичеше, т.е. режеше и правеше на дъски нещастните огромни дървета, отсечени из родопските гори. Не съм наясно колко съм бил близко по физическо натоварване до тренировките на прочутите преди време щангисти на Иван Абаджиев, но съм сигурен, че петгодишната ми "силова подготовка" от онова младо време, цели пет години преди да вляза в казармата, ме закали така добре, че и днес, на тия години, работата в Чикаго не ме плаши и това, което за някои е голяма тегоба за мене е като лека закуска... или хайде да го кажем - като малък банкет.
Тая парна машина, на която се трудех, имаше сирена. Тая сирена свиреше сутрин рано в 6 часа да буди народа, даваше отбой за малко хапване в 12 часа, а третият път, в 6 вечерта, ясно напомняше, че е дошло време да помислим и за себе си. Разбира се, след като сме свършили с биченето на дъските, нахранили сме животните, прекопали сме градините, позасяли сме това-онова и още други някои онова-това.
Голямо богатство за хората беше тая сирена и аз се гордеех много, че лично съм по цял ден около нея. Гласът й се чуваше надалеч в планината и така там всеки пастир, дървар, земеделец или горски веднага разбираха като колко така е стигнало времето.
Разбира се, че през цялото това време още и ходех на училище. Работата ми на гатера и помощта в домашното стопанство заместваха по онова време за децата само компютърните игри и дискотеките при днешните бъдещи строители на обществото, но в никакъв случай не и училището.
Началното си училище изкарах в Богутево Учителката Шинка Сивкова от Чепеларе ме изучи на буквите от А до Я, а друг един чепеларец - Тодор Сивков ме запозна с цифрите от 1 до 10 и разните комбинации с тях. После продължих точно в тази голяма /за нас - тогава/ чепеларска гимназия с часовниковата кула. Покрай всичко друго, както се полага на младите години, пообикаляхме доста активно и цялото Чепеларе, както и Сивковската, Камбурската, Муржовската, Караманската и другите махали и квартали, та се чувствахме по едно време почти истински "граждани".
А да си в Чепеларе е направо Благодат Божия!
Градът се намира в дълбока балканска котловина, обиколен е от всички страни
с високи елхови борови и смърчови гори. През лятото децата тичахме да
си изберем някое могъщо дърво, извивахме някой клон в страни, увисвахме
на него и после прелетявахме по въздуха пространството докато клонът се
изправи и си отиде в старото положение. Струваше ни се, че летим със самолет,
въпреки че никога не бяхме летели на такова чудо. Може да се сравни с
усещането от Виенското колело, което си имаме и в Чикаго, само че е по-хубаво.
В Чепеларе децата израстват в тези и други
люлки, вързани по чеповете /клоните/ на дърветата и, може би, от тук е
и името на града. От "чеп" - Чепеларе.
Ярко слънце, кристален въздух, чиста вода,
зелени горски поляни и песента на птиците, чийто гласове са като никъде
по други места в нашия свят... Това е родопската нива, на която се раждат
загадъчните родопски гласове, наследници на легендарния наш земляк, пял
по нашите места преди пет хиляди години, Орфей. Няма родопчанин, който
да не люби и тачи родопската песен, па дори и точно неговият глас да не
става за тази работа. И аз съм един от тези хора, та затова подхранвам
целия си музикален и певчески мерак само като слушам и се възхищавам от
таланта на другите - дарените от Бога.
Имах един такъв пръв мой приятел, певец
и музикант, беше съсед, живеехме в две къщи една до друга.
Казваше се Петър Найденов, свиреше на мегдани
и по празници, за забава и душевна радост у хората.
В една юнска вечер заваля пороен дъжд. Къщите,
дърветата, ливадите, нивите се освежиха от дъждовната вода. После цяло
Чепеларе стихна, светлините от прозорците една след друга взеха да гаснат,
сънят се спусна над хората. Само огромната, светла, планинска луна обливаше
градчето и горите край него с необичайно ярки, сребристи лъчи.
Тогава Петьо взе кърнато /кларнета/ и се
изкачи на височината над Чепеларе. Луната и звездите сякаш го бяха примамили
натам, светулките святкаха и гаснеха в полета си над росната трева, странни
и безкрай дълги станаха сенките на дърветата в нежна светлинна феерия,
някъде кряскаше кукумявка, бухал бухаше, а тюлкачето тюхкаше тъжно и провлачено...
И в този миг над приспаните домове и дървесните върхари се понесе драматичният
звук на кларнета. Тишината се пробуди и широко отвори очи, омаяна от тази
дивна родопска мелодия. Едно по едно се дръпнаха пердетата, после се заотваряха
прозорците, накрая хората сами излязоха на двора и вдигнаха взор към планинския
връх, откъдето се сипеше божествената музика на Петър. Тази ласкава мелодия
младо и старо я прибра в сърцето си и до ден днешен я носим с нас, където
и да сме..И то е едно от скъпите неща, които взех със себе си, пренесох
от Чепеларе до Чикаго и сега живея с него.
На сутринта, след онази лунна соната, небето
над Чепеларе блестеше, природата беше чиста и красива като младо момиче,
що за пръв път е усетило нечии влюбен поглед към себе си.
Срещахме се по улиците и говорехме за Петьо
и неговата неземна нощна музика. Хората клатеха одобрително глави, а момите
от целия град загълчаха за него. Може би тогава Радка, която после също
стана любима народна певица, усети силата на оная неугасима изгора, която
даде по късно на музиката нашия голям родопски талант Никола и неговата
сестрица - певицата Райна. Всички те днес са наши мили сънародници в Чикаго.
"Гласът на моя възлюбен! Ето, иде,
припка по планините, скача по могилите..." е написал преди хилядолетия
един от пророците в Библията при подобен случай...
И днес Радка, Никола и Райна са лиричната
нишка, с която ние от Родопите свързваме новият ни град Чикаго с любимото
минало в Чепеларе. Колко пъти съм слушал могъщия родопски глас на Никола,
наследил и развил до световни висоти, таланта на татко си, тук, в Чикаго!
Всички българи сме въздишали, когато се срещаме с него и песните му в
нашите православни църкви или на някой от блестящите му концерти! Знаят
го и американците в Чикаго и по Америка и хиляди опознават България и
българите чрез неговия талант и блясък.
Неговият баща и мой приятел Петър Найденов
някога свиреше и пееше в Чепеларе, на Пампорово и в България, днес синът
му Никола радва нас и цялата Америка. Ето я още веднъж тази връзка на
Чепеларе с Чикаго в свят, който постепенно трябва да стане един за всички
хора по света.
И, както се казва в Библията /стр. 1444,
гл. 6:15-17/ за да стане това "Обуйте нозете си в готовност да благовестите
мира. А над всичко вземете щита на вярата, с който ще можете угаси всички
нажежени стрели на лукавия, вземете и шлема на спасението и духовния меч,
който е Божието слово."
Самуил КАВАРДЖИЕВ
