Елка има изгарящи черни очи, не се отказва от целите си и живее в Ню Йорк. Завършила е New School University там, магистър по медии (2001). Документалният й филм The Warmth of My Home… (1994) е част от видеоколекцията на МОМА. Била е асоцииран продуцент за Great Jones Productions, в момента работи за две от най-гледаните седмични предавания на NBC - Dateline и The Today's Show.
     Беше за кратко в България в края на лятото, за да покаже филма си за Бинка Желязкова на фестивала във Варна и после пред пълния салон на Дома на киното в София. Той изненада специалистите с пълноценен портрет на режисьорката и с уловен пулс на онова време от един млад човек, идващ отвън.
     На 13 януари Бинка Желязкова и Христо Ганев получиха наградата за цялостно творчество на филмовата гилдия. При получаването й Христо Ганев каза, че важното в киното е радостта от работата, тя е, която остава. Елка Николова беше любезна да ни разкаже с мейл повече за филма, Бинка и себе си в Ню Йорк.

     След като написах сценария, го дадох на Христо Ганев. Той ми се обади на следващата сутрин и каза "ами вие много добре сте го написали, няма нужда да правите филма". Изтръпнах. Но след това се засмя и добави "шегувам се, дано успеете всичко, което сте намислили, да го направите".
     След готовия филм очаквах отново с нетърпение реакцията на Христо Ганев. Не ме остави да чакам дълго, само няколко дни. Обади ми се по телефона рано сутринта и каза: "Знам колко е мъчително да се чака за тези работи. Ами добре е. Станал е филмът.". Неговото мнение беше много важно за мен, защото той е човекът, който най-добре познава Бинка Желязкова.
     Беше прав да съмнява дали имам зрелост да направя този филм. Вътре имаше много история, от която аз бях далече като време. Но история, от която се интересувах живо, която по някакъв начин беше определила и повлияла на живота ми. Затова имах правото да задавам въпроси и да се интересувам от отговорите. И си мисля - наш дълг е да задаваме въпросите, но и трябва да ни се отговоря честно и открито. Да ни дават малко повече кредит за това, че можем да ги разберем.
     Екипът беше разнороден. Предварителната работа, която беше свързана с много проучвания, кандидатстването към различни фондове и подготовка за идването в България, както и представянето на проекта в САЩ, интервютата там, бяха направена с помощта на Стефани Вивърс и Дон Джордан, който бяха мои асистенти, или както тук се казва - асоциирани продуценти. След като кандидатствахме в НФЦ и получихме субсидия, работата се извърши изцяло в България и продуцент стана "Студия Време". Оператори на филма са Ваньо Георгиев и Христо Бакалов. Снимах изцяло с български екип, работих с млади хора и бях много впечатлена от техния професионализъм.
     Филмът не се занимава с личния живот на Бинка Желязкова в дълбочина. Това го наложи самата ситуация: Бинка е доста болна и нейното пряко участие в един момент стана невъзможно. Филмът разглежда най-важните моменти от творческия й път, годините 1957 - 1989, и как драмата на времето е повлияла на филмите й.
     Интересуваше ме как са се правили филми по времето на комунистическия период? Кои са били основните фигури? Какви са били техните интереси и мотивации? Мисля, че това е интересно и за младите зрители, в България и чужбина.
     Много ми се иска възможно повече зрители да видят филма. Очаквам да се излъчи по БНТ. Ще бъде показан в Ню Йорк на 4, 5 и 7 април в МОМА. Там ще бъде неговата американска премиера. Надявам сe да има прожекции и в Чикаго, Вашингтон, Бостън, Лос Анжелис и на много други места. Чакам отговор и от фестивалите, където сме го изпратили.
     Работата над филма ме научи на търпение и постоянство. В този смисъл Бинка ми беше като пътеводна звезда. След съмнението, недоверието, безкрайните разговори и убеждения най-после филм има. Може би просто защото филм за Бинка Желязкова не би могъл да се направи лесно. Впечатли ме нейното упорство, желанието да направи филмите си по възможно най-добрия начин, дори това да й струва недоволството на началниците, колегите, близките. В днешно време това качество е много ценно. Затова "А бяхме млади" и "Привързаният балон" продължават да се гледат с интерес и от една по-млада, чуждестранна публика. Тя ги разбира.

     В Ню Йорк дойдох през 1994 година по работа върху един документален филм. Нямах никакъв опит в киното. Току-що бях завършила психология в СУ "Климент Охридски". Започнах да уча кино, защото опитът само не ми беше достатъчен. Завърших филмовата програма на Тhe New School for Social Research, после започнах работа в киното в Ню Йорк. Запознах се с Калина Иванова, която е успешен филмов дизайнер тук. Тя ми стана нещо като ментор. След 9/11, когато снимките в Ню Йорк спряха за известно време, започнах работа в NBC. Междувременно се заех и с филма за Бинка Желязкова.
     Работата в киното и телевизията в Ню Йорк ми дава възможност да се докосна до мащаба на индустрията тук. Да видя, че нещата могат да се правят и по друг начин. Само техниката за постпродукция, с която разполага NBC като студия, е достатъчно внушителна.
     Как ми изглежда киното в България оттук? Нямам представа от работата в игралното кино. Едно нещо, обаче ми направи впечатление, докато работих върху документалния филм - тенденцията филмът да се направи и веднага да се бърза към следващия проект. Без да се работи за дистрибуцията на току-що завършения филм. Разбирам, пазарът в България е малък, но и извън фестивалите има възможности за разпространение. Но за да бъдат продавани българските филми навън, се изисква качествен продукт. Което означава повече средства, време, най-вече стратегия и много контакти.

Назад