Катерина Димитрова - едно лъчезарно, усмихнато момиче с топли и широко отворени към света очи. Търсещо различната гледна точка, провокацията, и най-вече себе си!
     - Кате, как се роди идеята за тази изложба?
     - Съвсем случайно. Собствениците на галерията, в която правех стажа си, ми предложиха да направя изложба. Снимките направих това лято в България за лично удоволствие, за спомен, а не с намерението да ги показвам, така че цялата изложба е много спонтанна и непланирана. Голяма тръпка.
     - Какво ти носи фотографията - тя е просто хоби, или друг начин да изразиш себе си?
     - Определено друг начин да изразя себе си. Винаги съм имала тръпка към фотографията. Когато снимам, търся един различен ъгъл, различна светлина на показване на нещо - такава, каквато не всички виждат, или поне не винаги виждат. Но никога не съм имала амбицията да се занимавам професионално с фотография. Не че не мога... Кой знае, в бъдеще може би това ще се промени. Голямо предизвикателство за мен е черно-бялата фотография. Имам желание сама да си проявявам снимките - да мина през целия процес и магията на тъмната стаичка... За мен това е един вид дзен медитация.
     - Ти се занимаваш и с йога. Каква е връзката, твоята лична взаимозависимост между изкуството и една философия, каквато е йога?
     - Това е много интересна връзка. Аз съм много разкъсана в това отношение, защото идеята на философията йога е, че нищо не е постоянно, че трябва да живееш за мига и да се стремиш да не се свързваш с материалните неща. А изкуството само по себе си - или поне голяма част от него - е материално. Опитвам се да ги свържа, но не смятам, че все още съм постигнала онзи вътрешен мир на две противоположни като философия и начин на изразяване неща.
     - Изкуството е изява на твоето "аз", което трябва да излезе навън. А йога, и изобщо източните философии са нещо, което трябва да мине през теб, да влезе в същността ти, за да си способен да го разбереш и приемеш за свое виждане и философия. Може би това е причината за твоите вътрешни терзания?
     - Да, точно това е - двете неща се противопоставят в мен. Едното е изключително интровертно, другото - екстровертно. И аз в момента скачам от едното в другото - не зная как да ги съединя... Чакам да дойде от само себе си.
     - Какво очакваше да намериш в България като визия, усещане, атмосфера. И какво всъщност намери?
     - Изхождайки от йогистката философия, тази година бях решила да нямам никакви очаквания. Просто го оставих да се случи. Имах желание да пътувам, да видя страната- такава, каквато е в момента, да намеря това, което тя може да ми предостави. Не съм имала каквито и да било предразсъдъци за България. Намерих много неща. Първите дни бях изключително разочарована от това, което видях. От студенината на хората, от враждебността, която просто витаеше във въздуха... Но преодолях това много бързо когато се откъснах от градската среда и отидох до морето и в планината. Когато се върнах в града - виждането ми за него бе променено - просто започнах да приемам нещата такива, каквито са. Без да критикувам. И приех, че Бг ще върви по пътя, който й е даден, а аз ще се слея с нея вместо да се опитвам да я променя по някакъв начин.
     - Това е интересно виждане. Смяташ ли обаче, че хората, които живеят в България и нямат възможността да излязат от нея са способни да приемат нещата така философски - за да няма гняв, студенина, отчуждение, безхаберие...
     - Много трудно, да не кажа невъзможно ...за съжаление. Аз изхождам от много странична позиция, аз съм там един вид като гост - не живея в Б-я и имам съвсем различен мироглед. Аз виждам отстрани. Хората там или са отрекли ценностите и красотите на Бг, или просто не ги виждат. Но това е нормално - ежедневните проблеми просто убиват, те пречат да видиш и оцениш това, което притежаваш. Ако не бях напуснала България, и аз самата никога нямаше да я видя и оценя по начина, по който сега го правя...Просто защото откакто съм тук коренно се промениха начинът ми на мислене и виждането ми за това какво искам от живота. Ако бях останала, вероятно щях да си живея във Варна и да работя в областта на туризма - той си остава един от най-бързо развиващите се бизнеси, с най-голям потенциал.
     - Безспорно е, че страната ни има огромен потенциал за развитието му; и си учила туризъм в САЩ. Къде мислиш, че бърка България в тази насока?
     - Туризъм в родината ни има, но той носи пари на определени хора. Промените, които би трябвало да се направят са коренни, но аз не ги виждам да се случат в близките 20-30 години. Това е мнението ми с уговорката, че аз нямам професионален опит в туризма и мнението ми е по-скоро аматьорско. Но виждам промените в инфраструктурно, стратегическо планиране. Трябва да се погледне на макрониво, сега туризмът се развива оттук- оттам. Няма визия за цялостен облик на хотелската база - всеки, който притежава земя и пари - строи каквото си иска и както си иска. Има регулации, но корупцията е толкова огромна, че те не означават нищо. Лъскавите хотели, които сега израстват, нямат облик. Такива хотели можеш да видиш по летищата - стъкло и алуминий. Вместо да направим хубави, традиционни български къщи. Хората не идват за да видят лъскави хотели. България не е лъскава страна, така че тези хотели не са на мястото си.
     - Какво е за теб България? Ще се върнеш ли там някой ден?
     - Надявам се. Може би. Не зная кога и по какъв повод, но искам да се върна. Не съм националист, но имам връзка с мястото. За мен по принцип държавите са по-скоро социални институции, а не нещо, към което човек трябва да се привързва чак толкова. Когато намериш себе си - няма значение къде живееш, навсякъде ще се чувстваш добре и на мястото си.
     - Какво би искала да постигнеш за себе си?
     - Много неща! Но главното е да живея в мир със себе си и хората около себе си. Това звучи утопично, но със сигурност нямам за цел да имам голяма къща, кола, семейство и две деца...
     - Значи е безсмислено да те питам как се виждаш след 10 години?
     - О, не. Не, защото аз и след една не се виждам. Ако ме беше питала преди 6 години - отговорът щеше да е лесен - да работя в хотел. Сега нито имам желание да работя в хотел, нито изобщо да се занимавам с туризъм. Не искам да съм част от това. Не и тук. А изкуството дойде съвсем случайно.
     - Снимките ти докосват темата за намесата на човека в природата. Тази намеса е неминуема. Как обаче тя да се осъществява без да се наруши равновесието в природата?
     - Няма начин то да не се наруши - при положение, че човекът е замесен. Въпросът обаче е да осъзнаем, че можем да притежаваме това, което ни заобикаля без да го разрушаваме.
     По принцип изложбата ми се опира точно на тези два аспекта - намесата на човека в това, което природата е създала, начините по които те си взаимодействат и пречат. Аз оттам тръгнах - от визуалната съпоставка на природната красота и на факта, че българинът няма никакъв респект към природните дадености и красоти на България. Резултатите са потресаващи...Може би точно защото бях решила да нямам очаквания, затова намерих красота и там, където я няма - след намесата на човека.
     - С какво те предизвиква Аризона като човек на изкуството? Всички казват, че тук могат да се видят най-красивите небе, изгрев и залез...
     - Точно за небето си мислех... И за това, че въздухът е замърсен, защото обикновено най-красивите залези се получават когато въздухът е много наситен - с какво ли не. Тук просто е много равно, затова залезите са толкова неповторими. А Аризона е нещо различно от това, което съм виждала - аз идвам от морето, от зелените дървета, от дъжда... Аризона е абсолютен контраст на всичко това. Поставя ме в непозната ситуация, дава ми възможност да проучвам и да виждам света по различен начин. Финикс е град, който сега се ражда. Някои хора казват, че тук няма изкуство. Има! Но то в момента се създава. И аз се радвам, че съм част от хората, които създават историята на изкуството на това място. Има много хора тук, които се опитват да подпомагат и поддържат изкуството, да създадат нещо ново и различно без да се придържат към някакви стереотипи. Хората, които казват, че тук няма изкуство, просто не са се опитали да го намерят!
     - Има ли нещо, което мечтаеш да снимаш или нарисуваш... и не му е дошло времето?
     - Хм-м...Да, много са тези неща. Имам много идеи, които искам да осъществя, но на този етап не ми достига времето - като физическо понятие. Исках да направя нещо, свързано точно с небето тук - с факта, че е толкова обширно, че нямаме физически бариери, замърсяването. Следите, които самолетите оставят създават невероятни форми и фигури в небето - много е неповторимо, но това са все пак отровни химикали...Намесата на човека... В красотата има и нещо страшно... Искам да направя снимки на тази красота, на тези следи в небето като резултат от намесата на човека...
     - Кое е по-близко до същността ти, до начина ти на изразяване - абстрактното изкуство, или класическият рисунък?
     - Това е много интересно. Защото от това, което съм виждала, че правя - когато го правя несъзнателно - е повече класическо. Когато рисувам или се занимавам със скулптура - създавам неща, които са по-органични, които виждам. Докато когато снимам черно-бяла фотография - определено имам тенденция към по-абстрактното. Мисля, че още не съм намерила своя стил. Искам и имам да науча още много неща. Смятам, че трябва да мина първо през класическата подготовка преди да започна да изпадам в ...нека го наречем лирическите отклонения на абстракционизма. Хората на изкуството изминават дълъг път към себе си. В момента, в който стигнат до себе си - започват да изразяват истинската си същност - не това, което хората очакват от тях. Това, което мен ме вълнува като абстракция във фотографията е, че можеш да вземеш и най-баналния обект и да го представиш по такъв начин, че да е интересен, дори да няма нищо общо с първообраза си. Всичко може да се представи абстрактно. И смятам, че с това ще се занимавам много повече в бъдеще. Бих искала чрез снимките ми хората да получат една друга представа за света и живота - представа, различна от познатата. Да ги накарам да излязат от собствената си кожа, да стъпят встрани от собствения си мироглед и да усетят, че нещата не винаги са такива, каквито ги виждаме...

     Нещата май никога не са такива, каквито изглеждат. Поне на пръв поглед...
     Но това е една друга тема за размисъл ...заключава дълбокомислено за себе си Тина Стоева. И не забравя да Ви напомни да провокирате себе си, сетивата и спомените си!

     Първата изложбата на Катето Димитрова можете да видите до 30 ноември на адрес:
     SHH! Gallery - 922 N 6th Street, Phoenix, AZ 85004 / SW corner of 6th St. and Roosevelt Road - Downtown Phoenix.

Тина Стоева

Назад