Следя с интерес полемиката в "Редакционна поща". Според мен Богомил е плачльо, а Александър, макар и приятен, е един отвеян философ. Интересно какво ли работи? Третият, анонимният, с претенциите за настроени жички и сиви полукълба, да го наречем условно "Жичкаджиев", е любопитен екземпляр. За него знаем, че не е дошъл тук от "алчност и суета", каквото и да означава това. Знаем също, че и преди да дойде тук, не се е прегледал на специалист.
     Значи, работиш неуморно, а, Жичкаджиев? И това ти дава право да критикуваш на ляво и на дясно? Surprise-surprise! Тук всички работим. Самият Богомил твърди, че от работа не може да си вдигне главата. Ти въобще опита ли се да вникнеш в писмото му или просто използваш форума да ни надробиш мъдростите на баба ти Севда?
     Познавам хора като Богомил. Те никога не са щастливи, каквото и да постигнат. Един такъв казваше: "Е, сега съм богат - и какво? В урната си ли ще ги набуча тия пачки?" Ето как аз разбирам Богомил: според него, високият ни стандарт не идва даром, а влачи със себе си нови и нови усложнения, които постепенно заличват нашата идентичност. И задава въпроса: "Накъде отиваме, дали не изпошляваме като робуваме и се кланяме на една единствена икона - Долара?"
     Това са симптоми на типичен културален шок. Обърши си носа, Богомиле, ти не си единствен. Спомни си, че дойдохме тук с надежда, помисли за децата си и потенциалните възможности, които се откриват пред тях. Те, традиционните български ценности, които Жичкаджиев нарича "простотия", пак ще бъдат пожертвани. А първото поколение емигранти така или иначе става курбан.
     Тежки присъди сипе в края на анонимката си Жичкаджиев: 1. Или Богомил да си пренастрои жичките и да почва да мисли като него, или 2. Да си хваща "торбичката и обратно в кочината"... Ха-ха! Инакомислещите - в архипелаг Гулаг, а, другарю Жичкаджиев?! Апропо, торбичката Богомил сам ли да си я купи или ще му я отпуснете от профсъюза на "надскочилите Балканския таван"?
     Но тук изниква един друг въпрос. Всички вие, които плюете България, защо го правите? Нали вече сте си на сушина и на топло, какво ви бъркат разни Българии, Патагонии и т.н.? С нищо не ви обременяват, с нищо не ви заплашват, откъде е тогава тоя хъс, тая омраза? Имам предложение към редакцията - всеки път когато публикувате материал за някой даровит българин, поставяйте мотото: "О, неразумни юроде/юродиво, поради что се срамиш да се наречеш Българин/ка?" Не мисля, че България е кочина, пълна с простаци. Смятам, че всяка страна си има и прости, и умни хора. Т.е. в България има и прости, и умни българи. Явно както едните, така и другите емигрират и това с нищо не променя съотношението им.
     И ето какво споделя с нас Стършела:

Един пингвин мастилно черен, наперен, стегнат и уверен
в един прекрасен ден поиска, реши се и пое на изток.
Преплува ледени океани, прескочи зеещи вулкани,
пребори горски великани и стигна нашите балкани.
И както патешки вървеше (а той съвсем наконтен беше),
внезапно чу пронизващ крясък и скри се в бляскащия пясък.
Когато изпод трънки скрити надникна и се окопити,
видя един белеещ гларус, безспорно лекичко на градус.
"Брад'чед, що дириш в тая трънка?" - дочу напевен глас да звънка
Брад'чеда леко се отръска, перчема си с вода напръска
и с гордо вдигнатата човка се приближи с маневра ловка.
"Пин Гвин" - представи свойта перка и бе му връчена манерка
със огнено-мистична течност и топла братовска сърдечност.
Пингвинът все, отпи, преглътна и върху пясъка се гътна.
Вълни от огън го обляха, вълните морски го заляха.
И някак толкоз непонятно, му стана леко и приятно,
и вдъхновено, без да чака, съблече и захвърли фрака.
И двама бели братовчеди, сред диви огнени обреди,
решиха, че абсурд е, братко, пингвинът да е тук за кратко.

Но ето че октомври мина, настъпи снежно-бяла зима,
небето синьо се намръщи и Пин се затъжи за вкъщи:
"Това е моята родина - със вечна снежнобяла зима,
и тук е хубаво, човече, но много е от там далече."
И Пин с брад'чеда се сбогува, продума - много ще тъгува,
и мъжки своя фрак облече за пътя много на далече.
Напусна нашите балкани, пребори горски великани,
прескочи зеещи вулкани и стигна родните океани.
Но нещо странно там се случи: със изненада той научи,
че никой друг не беше чувал за там, където бе пътувал.
Не бяха чували за пясък или за други птичи крясък,
или за огнената течност - ключът към сладка кратка вечност.
Тук, ако свалеше си той фрака, съветът почваше да кряка
и бавно, неусетно, леко умът зарея се далеко.

Сега пътува Пин годишно между океани и балкани,
да му напомнят е излишно за великани и вулкани.
Че паднал беше Пин в капана на стара истина една:
Веднъж преминеш ли океана, си все от грешната страна.

     ОТ ЕДНА БЪЛГАРКА ЗА ДРУГА…
     …Аз, дъщерята на Анжелика, дойдох във Финикс с надеждата да видя майка си след седем години. Тя беше болна от рак и състоянието й се влошаваше от ден на ден.
     Благодарение на Вас, мили хора, които помогнахте, се сбъдна последното й желание - аз съм тук и успях да подържа майчината ръка в последните й дни.
     В църквата "Света София" видях и се срещнах с хората, които положиха топли грижи, прекараха безсънни нощи за майка ми, и се молеха за спасението й.
     Тук, във Финикс, се запознах и с лекарите, които докрай се бореха за живота й. Тези наши сънародници бяха и до мен, не ме оставиха сама от първия ден, в който дойдох.
     Много думи могат да се изкажат, но няма да са достатъчни пред добрите дела на сънародниците за спасението на една българка далеч от      Родината, отишла си от света в чужбина.
     Благодарна съм, че ви познавам!
     Прекланям се пред всички Вас и казвам: Благодаря, че Ви има!
     Велина

"Български хоризонт", Аризона

Назад