15 ноември 2006 г.
Редакционна поща
Читателски форум "Отговори на писмото
на Богомил" или "Какво правим тук?"
Следя с интерес полемиката в "Редакционна
поща". Според мен Богомил е плачльо, а Александър, макар и приятен,
е един отвеян философ. Интересно какво ли работи? Третият, анонимният,
с претенциите за настроени жички и сиви полукълба, да го наречем условно
"Жичкаджиев", е любопитен екземпляр. За него знаем, че не е
дошъл тук от "алчност и суета", каквото и да означава това.
Знаем също, че и преди да дойде тук, не се е прегледал на специалист.
Значи, работиш неуморно, а, Жичкаджиев?
И това ти дава право да критикуваш на ляво и на дясно? Surprise-surprise!
Тук всички работим. Самият Богомил твърди, че от работа не може да си
вдигне главата. Ти въобще опита ли се да вникнеш в писмото му или просто
използваш форума да ни надробиш мъдростите на баба ти Севда?
Познавам хора като Богомил. Те никога не
са щастливи, каквото и да постигнат. Един такъв казваше: "Е, сега
съм богат - и какво? В урната си ли ще ги набуча тия пачки?" Ето
как аз разбирам Богомил: според него, високият ни стандарт не идва даром,
а влачи със себе си нови и нови усложнения, които постепенно заличват
нашата идентичност. И задава въпроса: "Накъде отиваме, дали не изпошляваме
като робуваме и се кланяме на една единствена икона - Долара?"
Това са симптоми на типичен културален шок.
Обърши си носа, Богомиле, ти не си единствен. Спомни си, че дойдохме тук
с надежда, помисли за децата си и потенциалните възможности, които се
откриват пред тях. Те, традиционните български ценности, които Жичкаджиев
нарича "простотия", пак ще бъдат пожертвани. А първото поколение
емигранти така или иначе става курбан.
Тежки присъди сипе в края на анонимката
си Жичкаджиев: 1. Или Богомил да си пренастрои жичките и да почва да мисли
като него, или 2. Да си хваща "торбичката и обратно в кочината"...
Ха-ха! Инакомислещите - в архипелаг Гулаг, а, другарю Жичкаджиев?! Апропо,
торбичката Богомил сам ли да си я купи или ще му я отпуснете от профсъюза
на "надскочилите Балканския таван"?
Но тук изниква един друг въпрос. Всички
вие, които плюете България, защо го правите? Нали вече сте си на сушина
и на топло, какво ви бъркат разни Българии, Патагонии и т.н.? С нищо не
ви обременяват, с нищо не ви заплашват, откъде е тогава тоя хъс, тая омраза?
Имам предложение към редакцията - всеки път когато публикувате материал
за някой даровит българин, поставяйте мотото: "О, неразумни юроде/юродиво,
поради что се срамиш да се наречеш Българин/ка?" Не мисля, че България
е кочина, пълна с простаци. Смятам, че всяка страна си има и прости, и
умни хора. Т.е. в България има и прости, и умни българи. Явно както едните,
така и другите емигрират и това с нищо не променя съотношението им.
И ето какво споделя с нас Стършела:
Един пингвин мастилно черен, наперен, стегнат и уверен
в един прекрасен ден поиска, реши се и пое на изток.
Преплува ледени океани, прескочи зеещи вулкани,
пребори горски великани и стигна нашите балкани.
И както патешки вървеше (а той съвсем наконтен беше),
внезапно чу пронизващ крясък и скри се в бляскащия пясък.
Когато изпод трънки скрити надникна и се окопити,
видя един белеещ гларус, безспорно лекичко на градус.
"Брад'чед, що дириш в тая трънка?" - дочу напевен глас да звънка
Брад'чеда леко се отръска, перчема си с вода напръска
и с гордо вдигнатата човка се приближи с маневра ловка.
"Пин Гвин" - представи свойта перка и бе му връчена манерка
със огнено-мистична течност и топла братовска сърдечност.
Пингвинът все, отпи, преглътна и върху пясъка се гътна.
Вълни от огън го обляха, вълните морски го заляха.
И някак толкоз непонятно, му стана леко и приятно,
и вдъхновено, без да чака, съблече и захвърли фрака.
И двама бели братовчеди, сред диви огнени обреди,
решиха, че абсурд е, братко, пингвинът да е тук за кратко.
Но ето че октомври мина, настъпи снежно-бяла зима,
небето синьо се намръщи и Пин се затъжи за вкъщи:
"Това е моята родина - със вечна снежнобяла зима,
и тук е хубаво, човече, но много е от там далече."
И Пин с брад'чеда се сбогува, продума - много ще тъгува,
и мъжки своя фрак облече за пътя много на далече.
Напусна нашите балкани, пребори горски великани,
прескочи зеещи вулкани и стигна родните океани.
Но нещо странно там се случи: със изненада той научи,
че никой друг не беше чувал за там, където бе пътувал.
Не бяха чували за пясък или за други птичи крясък,
или за огнената течност - ключът към сладка кратка вечност.
Тук, ако свалеше си той фрака, съветът почваше да кряка
и бавно, неусетно, леко умът зарея се далеко.
Сега пътува Пин годишно между океани и балкани,
да му напомнят е излишно за великани и вулкани.
Че паднал беше Пин в капана на стара истина една:
Веднъж преминеш ли океана, си все от грешната страна.
ОТ ЕДНА БЪЛГАРКА ЗА ДРУГА…
…Аз, дъщерята на Анжелика, дойдох във Финикс
с надеждата да видя майка си след седем години. Тя беше болна от рак и
състоянието й се влошаваше от ден на ден.
Благодарение на Вас, мили хора, които помогнахте,
се сбъдна последното й желание - аз съм тук и успях да подържа майчината
ръка в последните й дни.
В църквата "Света София" видях
и се срещнах с хората, които положиха топли грижи, прекараха безсънни
нощи за майка ми, и се молеха за спасението й.
Тук, във Финикс, се запознах и с лекарите,
които докрай се бореха за живота й. Тези наши сънародници бяха и до мен,
не ме оставиха сама от първия ден, в който дойдох.
Много думи могат да се изкажат, но няма
да са достатъчни пред добрите дела на сънародниците за спасението на една
българка далеч от Родината, отишла си от
света в чужбина.
Благодарна съм, че ви познавам!
Прекланям се пред всички Вас и казвам: Благодаря,
че Ви има!
Велина
"Български хоризонт", Аризона
Назад
|
|