Камбаната на Сакре Кьор удари шест. Часът за молитва. Това ме откъсна от Лотрек и неговите модели.
Отдалечавах се от Плац Пигал със стотиците си витрини, бутици за секс-бельо и атрибути на най-старата професия-куртизанките. Освен туристи не разпознах нито една жена в характерното за целта облекло. Мислех си, че времето им е отминало и историята на куртизанките е само там, в музея на Еротиката, разположен на 7 етажа, недалече от Мулен Руж. Не успях да стигна до там, но бях чувала, че има атрибути и аксесоари на любовта, събрани през вековете.
Музеят е посветен на еротичното изкуство във всичките му форми -живопис, скулптура, мебели, предмети за бита.
Всеки 6 месеца тук се правят изложби. Че има популярност музея, говори фактът, че тук минават ежегодно по 10 милиона туристи.
Изведнъж пред мен изскочи красива жена, с оскъдна поличка и щедро деколте. Прегърна момчето, което вървеше малко пред мен. Беше настойчива и говореше емоционално нещо на френски. Очаквах, че то ще се съпротивлява и бях готова да му помогна. Осъзнах, обаче, че "жертвата" съвсем не е уплашена. Е, значи все още бизнесът успешно продължава...
Обърнах се да потърся спирката на метрото, с което щях да стигна до Музея на съвременното изкуство "Жорж Помпиду". От 20-ти век скочих направо в 21 век, влизайки в цилиндричните, прозрачни ескалатори, опасващи отвьн музея. Задвижиха се механизмите на подвижните стъпала като месомелачка, които накрая те изплюват в търбуха на звяра, който дъвче, трака, пищи, блъска глава и какво ли не още...
Тече изложбата "The Movement of Images"/ "Движението на картините"/ - визуално и дигитално изкуство, филми. От април 2006 до януари 2007. Това е експеримент, обхващащ модерното изкуството на 20 век.
Чрез движение на камерата са показани отправни точки на понятия, като Рамкиране и Редактиране, Начало и Край. Сега, в ерата на дигиталното изкуство понятията - История, Разказ - заемат друго семантично значение.
Застинали фотосни мимики, кинетични и геометрични елементи, видеофилми на повтарящи се ритмични сцени се изреждат пред погледа ми като документ на рационалното и технологично време, в което живеем и самотата не е: "На чаша абсент"(Ван Гог), а е опит за виртуален диалог със самите себе си...
Показано е всичко онова, което е присъщо на нашия век, на дигиталното фото и компютърната анимация. Под формата на концептуално изкуство като един ритъм от повторение и наслагване на елементи или търсене на движение чрез приближаване и отдалечаване, тръгващо от една точка и накъсана линия и стигащо до еротични сцени.
Илюзия. Илюзия за продължение, илюзия за свързване, илюзия за отдалечаване. Лицата от Анди Уорхъл на Лиз Тейлър в сериграфските си повторения са като една реплика към актрисата и ролите и във филма, които играе.
Тук са и прозренията на Айзенщайн, гениалният руски режисьор, които оформят генералните принципи на филмовото изкуство. Фернан Леже, с неговите нарязани колажи, представя принципите на кубизма, чиято структура разбива формата, но създава ритъм, движение. В тази изложба всичко е подчинено на една основна идея - визуалното изкуство не е вече статично и от образ-икона то се превръща в движеща се картина, разпръскваща енергия. Дигиталните картини са един развиващ се процес, който се разгръща в пространството и времето.
Процес логичен обясняващ човешкия път, все по близо до интелектуалните предизвикателства на цивилизацията ни, но все по далече от природните закони, които поддържат хармонията на планетата.
В полунощ на Айфеловата кула
В Епохата на Фараоните са ни оставили архитектурни
паметници от камък, древните гьрци - от мрамор, а 20 век- от метал и стъкло.
Айфеловата кула доказва, че човешкият гений
е продукт на своето време, а новите технологии са провокация към човека
и неговите възможности.
Инженерът Густав Айфел толкова силно е вярвал
в своя талант и възможности, че успял да преодолее съпротивата на интелектуалната
сила на парижката нация, която не искала по никакъв начин Айфеловата кула
да бъде издигната в Париж и да загрози красотата и славата му на бароков
град.
Замислен да бъде построен в чест на Световното
изложение в Париж през 1889, проектът за Айфеловата кула среща решителен
отпор от обединени художници, скулптори, архитекти, писатели поети като
Пол Верлен например, който казва за нея: "Този гредоподобен скелет".
Мопасан също реагира остро и пише: "Тази
тънка и висока пирамида от железни стъпала, този гигантски скелет, построен,
за да носи колосален Циклоп с ужасно изтънената си форма прилича на комин
на фабрика".
Александьр Дюма също е против.
Но историята казва друго. Тя дава път на
тези, които знаят, на тези, които могат и на тези, които вярват.
Мосю Айфел казва: "От моя страна аз
вярвам, че кулата притежава своята красота".
Започва строежа през 1887 и го довършва
за 22 месеца, в 1889.
Бавно покорявах 300 метровата кула, изкачвайки
се по 1710 - те стъпала до върха.
Успях да изкача само 720, защото стигнах
до нея 15 минути преди да затворят.
В 12 часа, в полунощ се заключва.
И аз бях една от 6,5 милионните туристи,
посещаващи кулата годишно. Докато се изкачвах по стълбите (има и асансьори,
побиращи 120 души), слушах руска, китайска, немска, полска и каква ли
не реч и си мислех за Вавилонската кула, строена в древен Вавилон. Всички
се разбирали тогава, строяли кулата, напредвали нагоре, докато не се намесили
различните езици и... кулата се срутила.
В 12 часа бях на втория етаж - 140 метра.
До там стигна моето туристическо време. Успях да хвърля поглед отвисоко
на Париж, да си взема довиждане от магнетичната река, Сена.
Ето ме на митичното чудовище, в полунощ,
стъпило на двата си крака, а там под него стотици туристи се разхождаха
на групи или седяха на свежата зелена поляна,опасваща Айфеловата кула.
В тази топла, юлска вечер звездите бяха близо, сякаш накацали по кулата
или това са 20-те хиляди електрически крушки, осветяващи този железен
колос.
Не е ли всъщност достатъчен езикът, на който
говори изкуството - целият свят е в краката му.
Кина БЪГОВСКА
Айфеловата кула
На Плац Пигал е весело по всяко време с развлекателните програми...
Музеят за модерно изкуство "Жорж Помпиду" впечатлява с футуристичната
си архитектура.
