15 септември 2006 г.
Уговорих срещата със Светослав Колев чрез негова близка по телефона. Докато пътувах към апартамента, който отскоро е наел със съпругата и сина си, в мен се прокрадваше неспокойно чувство. Припомних си предишните "неудачни" срещи със скулптори от студентските ми години. Уникалният им талант явно подхранваше самочувствието на богоизбрани, на творци над тълпата... Те прецизно селекционираха обкръжението си, снобски ориентираха разговорите в тясно творческата си тематика, приемаха коментарите на "простосмъртните" със снизхождение. Този път се успокоявах единствено с мисълта, че с жизнения си опит ще успея да компенсирам, ако се наложи, комплекса, който такива творци винаги преди са пораждали в мен.
Още на първото позвъняване, вратата се отвори до края и най-топлите пъстри очи, които някога съм виждала, се усмихнаха доброжелателно. Нямаше лед за стопяване. Нямаше куртоазно празнодумие. Нямаше нужда от търсене на думи, теми на разговор...
Заобиколен от съпругата, сина и всичките малки скулптори, които е успял да донесе от България (както сподели "този път на показ, заради целта на нашата среща"), Светльо седеше спокойно и скромно, а на моменти дори неловко от възторжените емоционални коментари. Никога преди не съм срещала друг човек на изкуството така естествен, неподправен и искрен.
Погледът му припряно обикаля изящните бронзови статуетки. Нетърпеливо подхващам разговора, макар че всъщност най-вече ми се иска да докосвам, галя и съпреживявам поетичния изказ, който е уловен в позите, формите и пластичността на човешките фигури от бронз. Заедно със страст или "олекотена" от красиви чувства, всяка една статуетка разпалва въображението, провокира емоция, рисува картина, разказва история, асоциира жизнен опит - на твореца със сигурност, но и на този, който я съзерцава. Потопена в света на "нежна, но опасна", "вятърна опашка", "Девица", "Амазонка", "Феникс", "Свобода", "Пробуждане"... сякаш самата аз се сливам с хармонията на тези пластични находки.
- Ако трябва да се сложи едно име на всичките ти творби, Светльо, какво би било то?
Изненадва ме бързината, с която го формулира:
- На ръба на реалистичното с абстрактното.
Това мигновено обяснява на мен, простосмъртната, защо освен удоволствие от формата, аз съм така развълнувана от скулптурните изображения. Там, на границата между реалност и фантазия, е където аз намирам поезия.
- Как се "ражда" пластиката, какво обикновено я провокира при теб?
- С всяка е различно. "Виждам я" в елемент от природата или просто идва като идея, така, незнайно от къде. Вероятно резултат от нещо, което ме е вълнувало в момента. Понякога я щрихирам като рисунка, друг път записвам идеята, случвало се е и да дойде "направо" изработена от дърво (от малък обичам да дялкам), но винаги някак спонтанно.
- И после я "прехвърляш" в бронз? - наивно явно вметвам.
- О, не! Не става така бързо. Преди да получиш "готовия продукт" има още шест-седем важни и прецизни стъпки да бъдат направени. От първоначалния восъчен модел до това, което ти сега виждаш, скулптурата обикновено претърпява много промени и е дълъг трудоемен процес.
- Процес? От къде започва този "процес"?
- След идеята се прави модел от восък, който се покрива със специална огнеупорна смес. Този метод, който често се прилага, е открит малко преди Втората световна война и се използва наред с друг един в металолеенето на над повече от 5000 години стар. Използва се разтвор, който е резултат от сложна химическа реакция. Моделът се потапя около 20 пъти (!!!) и напръсква с фин кварцов пясък като след всяко потапяне и напръскване се изчаква минимум три часа да изсъхне, преди отново да се повтори процедурата.
- И после се налива металът, нали? - пришпорвам аз. (Никога не съм имала достатъчно търпение. Дори и да имах неговия талант, не бих могла да бъда скулптор щом отнема толкова дълго!)
- После стопяването на восъка при 800 градуса F, след което следва процесът на леене. Обикновено се използват професионални, изпитани леяри. Работи се при около 2000 градуса F. Изискват се специални пещи, определени вентилации, съответно отстояние от предмети.
- Значи, заключавам аз, една скулптура е донякъде работа на "съпартньорство". Кой е леярят, с който ти работиш, на когото вярваш?
- Трима са - от Сливен, Русе и Нови Пазар, но не е задължително да се ползва леяр. Моята амбиция, всъщност, е да извършвам сам всичките операции, както го направих с "Пиета" и "Горска нимфа". Трудно е с пещите, особено тук в Щатите, но така пък се "изхитрих" и записах "Bronze casting" клас в Harper College, докато бях в Чикаго, за да мога да използвам базата им. Резултат е една от работите ми, с които най-много се гордея, особено що се отнася до самата техника на изпълнение. "Пиета" е излята като едно парче, няма в нея нищо допълнително заварено, прикрепено и т.н. Преподавателят там дори се съмняваше, че ще е възможно, като се има предвид колко много детайла са в тази фигура.
Картинката взе да ми се изяснява след тези малки уроци по металолеене. Продължавам почти компетентно:
- Отливката е монолитна, доколкото схванах, но едва ли е все още това, което виждам на рафта.
- Права си. След като се счупи "черупката" на модела, следва дълго механично почистване, после оцветяване (патиниране)... Аз обикновено използвам меден сулфат и амониев хлорид.
...Разговорът ни продължава за тънкости, техники, методи и новости в металолеенето. Аз отдавна не водя бележки. Забравям "работата" и с пълни шепи греба от това отдавна забравено чувство в имиграцията ми - да откривам цял един нов, творчески свят! Възхищавам се на Светльо и творбите му. Радвам се, че неговото заселване във Финикс ни дава възможност да контактуваме по-често с него и изкуството му.
Добре дошъл и на добър час, Светослав! Дай, Боже, светли и високи хоризонти за теб и това, което твориш.
_________________
Редакцията на "Български Хоризонт" планира среща с твореца в един от следващите месеци, когато ще можете да видите и скулптурите направени от него. Часът и мястото допълнително ще бъдат обявени на страниците на вестника.
Дафни Кърчева-Оррис
Светослав Колев
